Вера Коуи
Злата и красивата (11)

Единадесета глава

— Ти естествено разбираш — каза лейди Хестър с рязката категоричност на човек, който и не очаква друго, — че съм уредила това пътуване, тъй като нямах и представа за женитбата ви. Не мога да отменя уговорките, без това да предизвика големи крамоли, както се изразяват в тази страна. Но аз съм убедена, че не си от типа жени, които се оплакват, че съпрузите им посвещават голяма част от времето си на своята работа.

— От самото начало знаех, че Брад пътува много — отвърна спокойно Джулия. Съзнаваше, че всяка нейна дума се претегля внимателно. Беше решена да покаже, че е безупречна.

— Знаех си, че ще проявиш разбиране — одобри свекърва й. — И ти обещавам, че няма да те оставим да тъгуваш в самота.

Всъщност Джулия се почувства обект на безпощадна кампания, която пренебрегваше абсолютно всичко, освен крайната победа. Лейди Хестър сигурно беше родена с маршалски жезъл в раницата и като при всички добри генерали, нейното разузнаване действаше великолепно. За Джулия нямаше никакво съмнение, че тя я е изучила внимателно под лупа, след което се бе заела с оформянето й като съпруга на Брадфорд.

Очевидно под инструкциите на майка си Битси взе Джулия под крилото си по отношение на пазаруването. Заведе я в „най-подходящите“ магазини, където се купуваше на кредит и където човек си избираше подбрани стоки, които по-късно му се доставяха у дома. Джулия откри, че в Бостън името Брадфорд има същото въздействие като споменаването на Н.‍ В.‍ Кралицата в Лондон. Патронажът на лейди Хестър беше равносилен на кралско пълномощно.

Аби се зае с културното й обучение. С петъчните концерти, благотворителните организации, музеите, интелектуалната страна на нещата. Джулия изразяваше предпочитание точно към това. Погрижи се да прекарва възможно най-малко време в елегантната, но хладна къща на Битси на Луисбърг Скуеър (същинска дизайнерска пустиня), в която се даваха безлични коктейли, но се разпространяваха стопроцентови клюки. Предпочиташе големия, разхвърлян дом на Аби в Кеймбридж, където нейните деца — две момчета в Харвард и едно момиче, което тъкмо бе започнало първата си година в Радклиф — я караха да се чувства добре дошла в семейството.

В дома на Еймъри цареше смях, топлота и щастие. Децата нямаха никакви задръжки в откритото изразяване на обичта си един към друг, а освен тях къщата се обитаваше от няколко кучета и две-три котки, които с благодушно безразличие си проправяха път в пренаселения безпорядък. Джулия винаги се наслаждаваше на времето, прекарано в огромната кухня, където всички задушевно се хранеха и разговаряха на голямата маса. Тя обожаваше дългите дискусии за изкуство, музика и политика. Уинтроп, най-големият син на Аби, имаше политически амбиции. Сет младши писателстваше в съавторство, а Чарли свиреше на пиано достатъчно добре, за да мисли за музикална кариера. Това беше щастлив дом.

Домът на Битси не беше такъв. Като истинска дъщеря на майка си, тя се опитваше да й подражава във всичко. Беше очевидно, че Битси копнее да е истинска дама. В къщата й всичко бе организирано по същия гладък начин както в дома на Маунт Върнън Стрийт, но синовете й — и двамата безупречни ученици в прогимназията — напомняха на Джулия на манекени от витрина. Никога не се пързаляха по парапета на стълбите, никога не си подсвиркваха, нито пееха; никога не разхвърляха; никога не дразнеха многогодишните прислужници. Синовете на Битси, Брадфорд и Декс (съкратено от Дрексел), бяха хубави момчета, наследили енергичността на баща си и елегантността на майка си, но имаха един фатален недостатък — напълно им липсваше чар. От друга страна, едрите момчета на Аби не сваляха дънките и тениските (както впрочем и сестра им) и биха умрели, преди да облекат дрехите, които носеха близнаците Адамс, но можеха да накарат и птиците от дърветата да изпопадат, зашеметени от чара им. Аби и Брад си бяха поделили чара на Брадфорд; за Битси и за синовете й не бе останало нищо.

Няколко седмици по-късно, след като опозна Сет добре, Джулия му спомена за тази разлика. Той беше любимият й гид в Бостън и точно в този момент обикаляха гробището „Олд Гранъри“, където тя, забравила за всичко друго на света, разглеждаше гробовете на Пол Ревиър, Джон Ханкок и Самюел Адамс — последният беше общ предтеча на Сет и на семейство Брадфорд.

— Да, има доста ясна разлика — съгласи се Сет. — Аби и брат й са онова, което ние наричаме английски Брадфорд. Брад много прилича на покойния маркиз. Битси е американска Брадфорд — и със суха насмешливост продължи: — Ние, жителите на Нова Англия, не сме много весели и ведри. Това е страна на пуритани.

Джулия се усмихна механично. Съзнанието й още се занимаваше с онова, за което й се щеше да поговори.

— Но лейди Хестър никак не се е американизирала след толкова години, прекарани тук.

— Така е, наистина. По-скоро тя ни е англицизирала — Сет се наведе да разгледа един надгробен камък с почти изличен надпис. — Много забележителна и опасна жена. Изключително силна. От типа жени, за които ние мъжете казваме, че „мислят по мъжки“: разбира се, за наше собствено успокоение.

Джулия пусна още една бегла усмивка, но се върна на същността:

— И все пак, въпреки че прилича толкова много на нея, Брад като че ли не е наследил силата й. Само чара.

Сет присви устни и поклати глава.

— Не бих стигнал толкова далеч, че да твърдя такова нещо. Просто край майка си Брад се държи много внимателно. Те са много близки, както знаеш.

— Знам — каза Джулия.

— Той е най-скъпото нещо в живота й и много добре го съзнава — Сет я изгледа продължително и добави: — Сигурен съм, че ти е казала за рисковете, които е поела, за да го роди.

— Да.

— И че в него се е преродил баща й?

— О, да! — Джулия пое дълбоко дъх и се гмурна в дълбокото. — Но не е споменавала и дума за бащата на Брад. Къщата е пълна с фотографии на маркиза, но не съм видяла нито една снимка на Уинтроп Брадфорд. Сякаш изобщо не е съществувал. Аби е единствената, която въобще го споменава.

— Като най-голяма, Аби е била най-близка с него и пази най-ярки спомени. Битси винаги е била по-близка с майка си, на която подражава, както си разбрала. А колкото до Брад… — Сет направи пауза и после продължи: — За него майка му е най-важната фигура в живота му. Той много добре съзнава важността си в нейните очи и начинът, по който се… оправя с нея… е основан на това осъзнаване. Трябвало е да прояви доста голям кураж, за да се ожени за теб без одобрението на майка си. За мен фактът, че го е направил, е показателен за това колко много те обича — още една пауза. — И колко много се нуждае от теб.

Очите му излъчваха топлота.

— Възхищавам ти се, Джулия. Наблюдавах те как приемаш неща, които биха изкарали от релсите някоя по-слаба жена. Притежаваш такт, дискретност и много търпение.

— Не е съвсем така — призна откровено Джулия. — Понякога сама се чудя на търпението си.

— За възрастта си ти си много зряла жена. Удивлява ме колко добре се справяш при това напрежение.

— Искам всичко да бъде както трябва — каза внимателно Джулия. — За Брад е важно да се погрижа за това.

— Разбира се — съгласи се простичко Сет. — Но пък ти си онова, от което Брад има нужда.

— Повече, отколкото от Каролайн Нортън? — ето, вече го каза.

— Никога не я е обичал. Изпълняваше дълга си, нищо повече.

— Защо тогава имам чувството, че всички смятат мен за виновна? — попита Джулия.

Той изглеждаше изненадан.

— Така ли се чувстваш? Мога да те уверя, че ние с Аби…

— Не, не ти или Аби, но… Битси и…

— Битси ревнува от брат си — каза искрено Сет. — Винаги е било така и винаги ще бъде. Вечно е трябвало да се съревновава с него за любовта на майка им, докато той никога и в нищо не е имал съперници.

— Лесно ми е да го повярвам — каза Джулия.

Сет се вгледа проницателно в нея.

— Може би си мислиш, че независимо от това, което показва на повърхността, лейди Хестър нито те харесва, нито те одобрява?

— Никога не е проявявала към мен друго, освен щедрост — отвърна Джулия много, много внимателно.

— Така е, защото си на изпитателен срок — обясни Сет. — Омъжила си се за Любимия син, значи трябва да бъдеш възприемана като Подходящата жена и да се чувстваш по този начин. Няма да проявява друго, освен щедрост, докато не вземе решение относно теб. Ще разбереш, когато това се случи.

— Как?

— Ще бъде много очевидно — каза сухо Сет. — Но не мисля, че трябва да се тревожиш. Не съм чул нищо от Аби, а тя пък би узнала от Битси, която от своя страна предава точно думите на майка си. От теб не се оплакват, Джулия. От друга страна, не те и хвалят. Просто те приемат, а това по мое мнение означава много. Ако беше другояче, щеше да си изпитала вече неодобрението на лейди Хестър. Сигурен съм, че няма защо да изтъквам неговата… мощ. Лейди Хестър се грижи за сина си. Ако той е щастлив, тя също е щастлива. А ако ми позволиш да го кажа, никога не съм виждал Брад по-щастлив.

— Така ли мислиш? — Джулия усети огромно облекчение. Отсъствието на Брад бе изпарило увереността, родена на сватбеното им пътешествие, и на нейно място бе останало мазното петно на съмнението.

— Нали не мислиш, че е заминал с удоволствие? — Сет я погледна и са засмя. — Не такива бяха чувствата, които изрази пред мен!

Изпитателният му поглед накара Джулия да поруменее.

Брад предизвика същата реакция, когато й се обади вечерта, за да опише порнографски детайлизирано колко много му липсва.

— Скъпи, това е открита линия — изрази протеста си Джулия, която не беше свикнала на такава откровеност в или извън леглото.

— Много важно! От ушите ми излиза пара и ако не ти се бях обадил тази вечер, направо нямаше да мога да мигна. Та като заговорихме за това, държа да ти кажа, че когато успея да заспя, сънувам теб.

— О, скъпи! — това трогна Джулия повече от всичко останало.

— Не съм свикнал да оставам без жена, знаеш това, но водя титанична битка с изкушенията, макар че вече яко съм под пара след триседмично въздържание.

Това окончателно убеди Джулия. Отиде да спи, а неговото „триседмично въздържание“ още галеше слуха й. За мъж като Брад, с неговия сексуален апетит, това беше колосална саможертва и думите, с които я разкри, бяха най-окуражителното нещо, което можеше да чуе. Но той й липсваше, ужасно й липсваше. Удивляваше я колко стабилно бе успял да се настани в живота й. Липсваше й присъствието му, ведрото му настроение, топлотата му, дори разхвърляността му — винаги разпиляваше нещата си по пода. Липсваше й в леглото, но не само сексът, а топлината, която излъчваше. Той действаше по-добре от грейка или електрическо одеяло. От него струеше топлина, винаги спеше обвит около нея; следваше я из голямото легло, когато помръдваше, така че когато се събуждаше, телата им винаги бяха долепени едно до друго, а ерекцията му пулсираше нежно.

Но независимо от това колко самотна се чувстваше вътрешно, външно тя се стараеше да бъде ведра и усмихната и внимаваше в приказките. Не прекаляваше с прямотата. Беше направила тази грешка с Дерек. А сега знаеше, че майката на Брад наблюдава внимателно всяко нейно движение и изражение, че взима под внимание и най-незначителния детайл.

Щом Брад искаше тя да стъпва около майка му внимателно, сякаш ходи върху яйчени черупки — добре. Засега беше на изпитателен срок, знаеше това. Не се залъгваше, че са я приели, въпреки милото държане, загрижеността и думите на Сет. Знаеше, че Битси копнее майка й да открие фаталния недостатък, в резултат на който Джулия ще бъде определена като неотговаряща на изискванията.

Вместо това получи признание.

— Мисля, че си твърда като скала — каза й лейди Хестър. — Нито едно оплакване след цели три седмици. Но от друга страна, ти си напълно самостоятелна млада жена, която няма нужда от бавачки, нали? Също като мен. Откривам много мои черти у тебе, Джулия — предстоеше й да чуе обаче и едно хладно предположение. — Чудя се дали синът ми не се ожени за теб заради това.

Джулия насмалко не зяпна. Арогантното задоволство беше толкова пълно, че можеше да е смешно, само дето не беше. Освен това пося още едно зърно на съмнение. Нима затова Брад се бе оженил за нея, Джулия Кери? Нима затова беше избрал точно нея измежду всички жени? Може би, тъй като толкова напомняше на майка му, от нея се очакваше да се държи с него по същия начин: да премахва всички препятствия по пътя му, да го обсипва с обожание, да тушира оплакванията с нежност и — над всичко — да го обича. Безусловно, безсъмнено, безкрайно. Любов за вечни времена.

Откри, че идеята не й харесва; никак не й харесва. Искаше да е избрана за съпруга заради личните си качества, а не защото напомня на мъжа си за неговата майка. Но въпреки това продължаваше да изучава свекърва си, сякаш търсеше разковниче от жизненоважно значение.

Нямаше никакво съмнение, че лейди Хестър Брадфорд е уникална жена. Нищо — ама нищо — не й убягваше, без значение колко е незначително. Горко на онзи, допуснал недоизмита чаша, повехнали цветя, и най-финия слой прах, несъвършено приготвена храна. Нищо не се изплъзваше от погледа на все още красивите й, изящно гримирани очи.

Всяка сутрин на масата за закуска (на която се очакваше Джулия да присъства, защото свекърва й смяташе закусването в леглото за мърлячество, освен ако човек не е болен) лейди Хестър се справяше със значителното количество кореспонденция енергично и бързо. Правеше бележки върху купчините писма, разпределяше ги в различни категории и ги оставяше на секретарката си, от която се очакваше да се погрижи за тях. Успяваше да свърши всичко това, преди да излезе от дома, за да прекара пълен работен ден в офиса си. След това преглеждаше менюто за следващия ден, като зачеркваше или одобряваше, в зависимост от случая. При цялата тази работа имаше време да попита оживено Джулия за нейната дневна програма, като изрази одобрение с нотка на учудване в деня, когато Джулия й каза, че ще вземе колата и ще отиде да поразгледа околността.

Беше се упражнявала да шофира големите американски коли, придружавана от Уинтроп или Сет младши, които седяха до нея отпред, докато се почувства достатъчно уверена, за да обикаля Бостън сама — бяха й казали, че това е истински кошмар, тъй като жителите на този град не спазвали никакви пътни правила, освен своите лични. Но тя се консултираше с големия атлас на Ранд Макнали и щом откри, че американските коли на практика се карат сами и това й позволява да се концентрира върху зашеметяващо непривичните пътни знаци, започна да разширява обсега на пътуванията си. Накрая, в едно ярко утро към края на третата седмица, откакто Брад бе заминал, тя се отправи към Конкорд и Фермата.

Ани беше очарована да я види и я посрещна много топло.

— Веднага разбрах, че туй място ви влезе под кожата — каза тя и изрази съчувствието си за липсата на Брад. — Мойта сестра беше омъжена за един, дето все пътуваше; не го виждаше повече от веднъж в месеца през всичките години, дето бяха женени — усмихна се. — Ама то и господин Брад хич не го бива да стои за дълго на едно място.

— Какъв беше той като момче, Ани? Познаваш го, откакто се е родил, нали? Разкажи ми за него.

Знаеше, че тази сърдечна, лъхаща на уют жена ще й каже онова, за което се въздържаше да попита свекърва си. Щеше да научи истината, а не някаква приказка за принцове. Ани обичаше Брад, това беше очевидно, но за разлика от майка му, не беше сляпа за недостатъците му. За Ани Брад беше човешко същество, а не бог.

— Същинска напаст — усмихна се широко Ани. Ръцете й бяха заети с месене на тесто за бисквити. — Все измисляше някоя пакост. Да не приказваме колко пъти е падал от някое дърво или прозорец: здрава костица не му беше останала! Колкото по-опасно беше, толкова по му харесваше, особено ако майка му не одобряваше. Само трябваше да му каже „не!“, за да отиде и да го направи — тя се усмихна на спомените си. — Винаги я въртеше на малкото си пръстче. То и сега може да го прави. И нея, и всички останали. Голям чаровник е господин Брад. Ама е с добро сърце. Хич не обръщам внимание на онуй, дето някои хора го разправят за него и за майка му… — тя внезапно млъкна.

— Знам, че са много близки — каза Джулия.

— О, за лейди Хестър господин Брад е като въздуха и водата! — Ани изглеждаше облекчена, сякаш Джулия й бе произнесла оправдателна присъда.

— Е, след като няма баща… — Джулия насочи разговора в посоката, в която искаше Ани продължи.

— Туй е то лоша съдба. Такъв хубав човек беше господин Уинтроп. Добра душа, също като сина си, макар страшно да внимаваше с парите. Не като господин Брад: той би дал и последното си петаче. Ама не е хубаво едно момче да си няма татко. Има неща, дето никоя майка не може да даде, неща, от които момчетата имат нужда… Ама човек не може да вини лейди Хестър, че бди над момчето си. Някои викат, че прекалява, ама какво им разбира главата. Той се роди само няколко месеца след като татко му загина, а тя трябваше да изкара на легло всичкото време, през което го износваше. Туй е голяма саможертва за жена като нея. Май той влезе в живота й на мястото на горкичкия господин Уинтроп, тъй го виждам аз.

— Могла е да се омъжи повторно — каза Джулия.

— О, други не липсваха, ама тя не поиска никой от тях. Цялата любов, дето я имаше, я даде на момчето си. Само най-хубавото беше подходящо за него, от минутата, в която се роди. Оттогава й е скъп като зеницата на окото.

Джулия поразмишлява върху думите на Ани по-късно, докато се шляеше безцелно край конюшните. Всичко, което беше чула, потвърждаваше собствената й преценка — че между лейди Хестър и сина й съществува изключително силна връзка. Тя се отнасяше с уважение към свекърва си, още повече като имаше предвид необичайните обстоятелства, съпътствали брака й. В края на краищата до този момент нямаше поводи да се оплаква от отношението й. Лейди Хестър се държеше с Джулия както със собствените си дъщери: малко безцеремонно, като очакваше послушание, но иначе мило. Показваше обич единствено към сина си, при това, според Джулия, даже прекалена. Вече бе твърдо убедена, че Брад се бои от майка си. Защо? Никога не ги бе чувала да спорят; лейди Хестър никога не повишаваше глас на сина си; никога не бе показвала към него друго, освен пълна с любов отдаденост на щастието и благополучието му. Но пък го задушаваше, Джулия беше сигурна в това. Тя беше причината за неговото безпокойно и неспирно движение; за това, че не можеше да се задържи на едно място. Когато пристягаха твърде силно нашийника му, той се обръщаше към Джулия с тираничните си нужди. Но никога не обясняваше това с думи. А Джулия така й не се почувства достатъчно сигурна в него и в себе си, за да го попита.

Това беше загадка, а при отсъствието на ясни указания единственото, което можеше да направи, бе да се придържа към инструкциите, които й беше дал Брад: да се държи добре и подходящо. С други думи, да прави онова, което й се каже. Тя би предпочела да играе с открити карти. Лейди Хестър беше пряма жена и за да оприличи характера на Джулия със своя собствен, сигурно бе осъзнала, че снаха й притежава същото качество. Неведнъж бе казвала:

— Е, Джулия, ти не си онова, което исках за сина си, и със сигурност не си онова, което очаквах. Но ако си това, което Брад желае, значи зависи от теб да ми докажеш, че си подходяща за него, защото единственото, което ме интересува, е неговото щастие.

Никога не бе викала Джулия на поверителен разговор; никога не я бе поучавала какво се изисква от нея, както би се очаквало от една властна майка. Просто я бе оставила на мира. „Изчаква сама да се издъня, така ли? — чудеше се Джулия, докато бродеше сред шумолящата царевица. — И когато това стане, когато падна в очите й, тя ли ще се настани на моето място, след като ме изхвърли? И което е по-важно: Брад ще направи ли каквото му каже?“ Стигна до езерото, приседна край водата и почна да хвърля хляб на патиците.

„Защо съм толкова подозрителна? Дали заради онова, което ми каза Сали Армбъстър? Заради забележката на Дрексел Адамс, че тя е в траур? Защото съм омъжена само от четири седмици? За Бога, Джулия, дай на нещата малко време. Винаги си била прекалено нетърпелива. Не, през последните три седмици не съм проявявала нетърпение!“ — отвърна си искрено тя. Но пък колко младоженки биха позволили съпрузите им да зачезнат един Господ знае къде почти за месец, само седмица след сватбата? От друга страна, стотици хиляди го бяха правили през войната. Но Брад не бе в армията и сега нямаше война. „Тъй ли, няма ли война? — попита иронично другото й Аз. — Така си мислиш ти.“

— „Бледен и самотен броди от незнайна скръб обзет…“, а, Джулия? Само дето в твоя случай знам каква ти е болката — каза някой зад нея.

Тя се стресна и вдигна глава. Зад нея стоеше Дрексел Адамс, убийствено елегантен в бледосивите си панталони, тъмносинята си риза и сакото в същия цвят, което бе преметнал през рамо. Внезапно й просветна на кого й прилича. На младия Кари Грант. Същото тъмно лице, същата брадичка, същият безгрижен чар.

— Мислех, че Сет е литераторът в семейството — подразни го тя, доволна, че има компания.

— Е, и аз съм прочел една-две книги навремето — той седна на тревата до нея, като първо подръпна безупречно чистите си панталони. — Имах път насам, така че се отбих. Винаги го правя, когато съм наблизо. Хубаво местенце, нали? От онези, които „успокояват и най-развълнуваната гръд“ — очите му се задържаха върху гърдите на Джулия по начин, който я накара да изстине. — Май Брад ще отсъства по-дълго, отколкото очаквахме — продължи съчувствено той.

— За мене поне е дълго — отвърна рязко Джулия.

— Е, нали си младоженка и така нататък. Но сделката е много голяма. За милиони. Ако Брад я доведе до успешен край… Подарък от майка му, нали разбираш — в тъмните му очи блестеше подигравка, макар гласът му да изразяваше съчувствие. — Подобни сделки са истински кошмар за съпругите.

— Говориш от личен опит, нали?

— Винаги говоря от личен опит — апропо, как намираш собствения си опит в Бостън и със семейство Брадфорд?

— Всички са много мили.

— Не е трудно с някой, който изглежда като теб.

— Как е Битси? — попита преднамерено Джулия.

— Днес й е ден за благотворителност. А за мен е почивен ден. От време на време си взимам малко почивка. Слушай, защо не отидем някъде на обяд? Знам една очарователна стара гостилница на по-малко от десет мили оттук.

— Благодаря, но ще ти откажа. Ани приготвя обяда.

— Тогава мога ли да се присъединя?

— Сигурна съм, че Ани ще има достатъчно за всички — отвърна Джулия уклончиво. Спомни си, че Чарли — семейното бюро справки — й беше казала това-онова за Дрексел Адамс. Бил любител на флирта, а Битси се разкъсвала в усилията си да проследи безкрайните му похождения. „Горката леля Битси. Виждаш ли, тя е невероятно ревнива. Обича го, докато, уви, той се е оженил за нея, защото Милейди (така децата в семейство Еймъри наричаха баба си) е поискала така. Мисля, че й е струвало доста пари: в неговия клон от семейство Адамс са бедни като църковни мишки.“

Той я гледаше право в очите.

— На Ани няма да й липсваме.

„Време е да сложа край на това“ — помисли си Джулия и отвърна рязко:

— Много си си вдигнал мерника.

— Не само него.

Тя скочи. Зет или не, това беше прекалено! Той обаче посегна и я хвана за ръката.

— Не си отивай, моля те. Твърде си красива, за да бъдеш толкова самотна.

— Така е само за съпруга ми.

— Не можеш ли да погледнеш на мен като на негов заместник?

— Никой не може да замести Брад — почти викна тя.

— Късметлия е той. Но късметът е нещо непостоянно. Като жените. Особено истинските дами, подобно на нашата опасна родственица: свекърва за теб, тъща за мен — той се усмихна криво. — Ще останеш ли, ако обещая да се държа прилично? Брад не е единственият мъж, увлечен по теб, да знаеш; ти увличаш всяко нещо, изпречило се на пътя ти.

— Вече имам всичко, от което се нуждая, благодаря.

— Знам това, уви. Разчитам на милостта ти, Джулия.

— Тогава бъди благодарен, че съм склонна да те даря с нея. Ще проявя снизхождение и ще ти простя.

Дрексел се засмя одобрително.

— Нищо чудно, че Брад е толкова безумно влюбен. Никога не съм му завиждал, но ти наистина си нещо различно. Приятно е да те гледа човек, приятно е да те слуша. И целият този хладен блясък…

Джулия решително се откопчи от пръстите му.

— Притежавам достатъчно бляскав ум, за да бъда така любезна да забравя този разговор.

— На твое място не бих го правил. Нуждаеш се от приятели.

— Такъв ли се опитваш да бъдеш?

— Ако ми позволиш. По-добре да ме имаш за приятел, отколкото за враг. Защото вече си си спечелила твърде много врагове — той се излегна на тревата и подложи ръце под главата си. Погледът му беше твърд. — Не се заблуждавай от щедрото количество захар в чая. На дъното на чашата има отрова. Ти не си онова, което тя искаше за Брад. Най-вероятно няма да му позволи да те задържи — от съжалението в усмивката му й прилоша. — Нали не мислиш, че е изпратен толкова надалеч за толкова дълго само заради някаква сделка? Тя самата е уредила всичко. Ти си тази, която разиграват, Джулия. Тя те изпитва. А когато Брад се върне, пак ще те изпита. След това отново и отново, докато открие начин да те пречупи.

В стомаха й кипеше.

— Не ти вярвам — излъга тя.

— Аз не лъжа.

— Ако Брад замине отново, аз ще тръгна с него.

— Само опитай!

— Аз съм негова съпруга!

— Разбира се. Точно там е проблемът!

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото си прекалено хубава, за да бъдеш унищожена толкова млада. Освен това си смела. Но си безпомощна срещу нея. Нямаш никакви шансове. Тя никога не губи. Толкова е коварна, че може да ти забие нож в гърба, докато ти се усмихва в лицето. А ти си толкова невинна: разбираш ли, ти си човек с достойнство. Играеш честно — той поклати глава. — А тя не. Тя играе така, че да победи; не подбира средствата. Ти си умна и силна — точно затова Брад се ожени за тебе, разбира се — но тя безнадеждно го е оплела в паяжината си и никога няма да го освободи. Познавам я, Джулия. От двадесет години съм в това семейство и много добре ми е известно какво движи механизма на Хестър Брадфорд — напълно съзнателно се изразявам така, защото тя е робот, електронно чудо. Колко неща бих могъл да ти кажа…

— … на съответната цена, разбира се.

— Нищо не е безплатно.

— Не бих те приела и като подарък! Нямам нужда нито от тебе, нито от подозрителната ти загриженост. Много добре мога да се справя и сама.

— Колко пъти съм го чувал!

Джулия се извърна и си тръгна побесняла.

— Само не казвай, че не съм те предупредил — подвикна злобно той след нея.

„При това второ предупреждение — мислеше си Джулия, докато се отдалечаваше почти на бегом от езерото. — Сали Армбъстър и собственият ми зет. Той очевидно има свои сметки за уреждане.“ Но… какво му беше сторила лейди Хестър? От устата му капеше жлъч, когато споменаваше името й.

Имаше ли отрова в чашата? Дори да беше така, още не бе я вкусила. Беше ли решила лейди Хестър да се отърве от нея? Ако беше така, не бе показала и най-малкия признак. Вярно, че бе очаквала от Джулия сама да се издигне до онова, което изискваше от нея, вместо внимателно да й покаже какво да направи, за да отговори на стандартите й. Нима Брад не й беше казал: „Имам нужда от теб, Джулия. Ако само знаеше…“ А после не беше обяснил какво и защо. Тя, от своя страна, с вечното опасение да не се натрапва, се бе въздържала да попита. Тя неговото спасение ли беше? Нима Брад гледаше на нея като на някаква форма на защита срещу майка си? Джулия бе разбрала, че се страхува от нея, но също така бе стигнала до заключението, че Брад се бои да не бъде унищожен от прекомерна любов. Лейди Хестър обожаваше сина си — това беше главният урок. Освен това проявяваше властно собственическо чувство към него. Но нима тя не бе уредила лично женитбата му с Каролайн Нортън? Ако го искаше за себе си, защо тогава изобщо щеше да урежда женитбата му? Не, ако лейди Хестър искаше да се отърве от нея, то беше, защото Брад се бе осмелил да отхвърли избора на майка си и да направи свой. Джулия вече беше научила достатъчно за взаимоотношенията между съпруга й и майка му, за да знае, че никой никога не й се противопоставя, ако цени собствената си кожа. Освен това Дрексел Адамс си имаше собствени сметки за уреждане, а цинизмът, с който приемаше, че съпругите (без значение откога са омъжени) могат и би трябвало да търсят утеха другаде, я ужасяваше. Нищо чудно, че Битси беше такава.

Не, очевидно лейди Хестър просто я изпитваше; опитваше се да се убеди, че е достатъчно добра за любимия й син. Онова, което трябваше да направи, бе да изрази готовността си да приема всичко; да й докаже, че не само е подходяща, но и че е най-доброто, което той някога може да получи. Нали точно това искаше Брад? Да й докаже, че е направил правилен избор; че тя не е някаква безсрамна уличница, нито пък лицемерка, водена от пресметливост, а просто обикновена жена, която го обича.

Но защо Брад не й беше обяснил това? Защо не беше седнал спокойно да й каже: „Виж сега, Джулия, искам да поговорим за майка ми…“

„Ще попитам Брад — помисли си тя, вече по-спокойно. — Още щом се върне. Без заобикалки.“ Какъв въпрос би могла да зададе? „Какво има между теб и майка ти? Защо си заробен от нея? С какво точно те държи?“ Сърцето й туптеше като лудо. Брад щеше да подскочи до тавана!

— Господин Адамс откри ли ви? — попита я Ани. — Казах му, че сте при езерото.

— Да, дойде да ми каже, че трябва да се върна в Бостън — импровизира Джулия.

— Господин Брад ли се връща? — грейна Ани.

— Надявам се — каза с жар Джулия. — Ох, Ани, толкова се надявам.

Когато влезе в къщата на Маунт Върнън Стрийт, не забеляза куфарите, но Брад сигурно я беше наблюдавал, защото вратата на салона се отвори и той се появи, протегнал ръце към нея.

— Брад! О, Брад… — тя се хвърли в обятията му и зарови ръце в гърдите му.

— Значи съм ти липсвал, а?

— Толкова ми липсваше! Направо щях да умра!

— Аз самият щях да ритна петалата. Къде скиториш? — и шеговито, но натъртено добави: — Не ми казвай, че вече си си намерила любовник.

— Бях във Фермата.

— О! — в гласа му прозвуча облекчение. — Във Фермата значи.

— Вече мога да стигам дотам сама. Исках да отида, защото ми напомня за теб. Трябваше да направя нещо, за да се разсея.

— Няма да ти казвам какво трябваше да правя аз!

— Повече няма да ме оставяш! — каза Джулия твърдо решена, с нетърпящ възражение тон. — Изобщо не ми пука дали ще трябва да спя в някой куфар, но за в бъдеще ще пътувам с теб. Край на разделите, чуваш ли? Категорично отказвам!

— Няма да се възпротивя на това — каза щастливо Брад.

— Фермата наистина ми харесва: сено, слама и така нататък, но не си падам по това да бъда сламена вдовица!

Той я повдигна и я завъртя.

Лейди Хестър беше в салона. Ама разбира се. Брад си беше вкъщи, следователно тя също. „Надявам се да е чула всяка моя дума“ — помисли си Джулия, но все пак потръпна.

— Студено ли ти е? — попита загрижено Брад.

— Не, това беше тръпка на удоволствие — излъга непринудено Джулия и го огледа със завист. — Виждам, че си попил доста слънчеви лъчи.

— В кратките промеждутъци, когато не попивах сълзите си.

— Какви сте ми влюбени гълъбчета! — звънна смехът на лейди Хестър.

— Какво ще ми кажеш за Калифорния? — попита Джулия. Последния път й се беше обадил от Лос Анжелос.

— Че е на почти пет хиляди километра оттук.

— Виждам, че синът ми не е в състояние да работи, така че по-добре да не го моля за това — въздъхна лейди Хестър. — Можеш да разполагаш с времето си до понеделник, Брад — усмивката й беше самото снизхождение.

Да, Дрексел й бе наговорил всички онези неща от чиста злоба. Нямаше за какво да се тревожи.

— Хайде да се върнем във Фермата — каза Джулия. Трябваше да прогони злите духове на съмнението.

Очите на Брад светнаха.

— Искаш още една хапка от сладкиша, а?

— Искам го целия — увери го Джулия.

 

 

Той шофираше с една ръка. С другата я бе прегърнал през раменете и целуваше жадните й устни всеки път, когато спираха на червено.

— Значи е било заради връщането на господин Брад! — възкликна възхитена Ани.

— Знаела си, че се прибирам? — попита той с учудване… и още нещо.

— Просто се надявах — каза му Джулия.

— А аз се надявах цели три седмици — той я сграбчи в обятията си. — Възстановила си си теглото.

— Всеки грам.

— Трябва да проверим.

Това доведе до опипване и завърши с опияняващо правене на любов.

— Господи, Джулия, адски ми липсваше. Не съм и предполагал, че мога да тъгувам по някого така. Изпитвах такава празнота… Паднах до онанизъм, а това ми се случва за първи път, откакто научих урока за птичките и пчеличките. Кажи ми, че и аз съм ти липсвал. Нужно ми е да знам, че съм ти липсвал.

— Без теб животът беше истинска пустиня. Изсъхнах, изгорях.

— Налудничаво е, но е вярно, нали? Така както съм луд по теб. Преди не знаех, че е така, но сега съм убеден, че е вярно.

Джулия никога не се бе чувствала толкова обожавана и боготворена. Каквото и да имаше между Брад и майка му, нямаше никакво съмнение във важността й като негова съпруга. Беше показал колко много я желае и колко се нуждае от нея. Това беше единственото, което имаше значение. Да знае, че е обичана.

Спаха до късно на следващата сутрин след нощ, в която просто не бяха в състояние да се оставят на мира.

За първи път Брад нямаше ерекция, когато се събуди.

— Господи, Джулия — изстена той във възглавницата. — Какво си направила с мен? Не мога да се помръдна — той омаломощено вдигна глава към нея. — Как се чувстваш?

— Сладостно претрита — сега сексуалните откровения й се удаваха лесно.

— Е, а пък аз съм изцеден и това е светата истина.

— Сега разбирам какво си имал предвид под „триседмично въздържание“!

— Държа да ти кажа, че никога през живота си не съм постил толкова дълго.

— Но пък не е ли чудесно, когато постите свършат?

Той я придърпа към себе си.

— Ти си чудесна.

— Ти също — Джулия протегна ръка, за да потупа увисналия му пенис, но с шеговито „Внимавай, може да се откъсне“, той изскочи от леглото и се отправи към банята. Винаги едно и също — не позволяваше да го докосват там. Харесваше му тя да милва с ръце и уста останалата част от тялото му, но никога не й позволяваше да го контролира напълно. „Е — помисли си Джулия, — при положение, че майка му доминира над него във всичко останало, сигурно има нужда да усеща, че самият той контролира поне едно нещо. Мен например.“

 

 

Беше съвсем сигурна, че лейди Хестър я е чула, когато заяви, че отказва повече да я оставят, защото Брад прекара у дома доста дълъг период, в който започнаха да изграждат съвместен живот. Джулия беше на седмото небе. Той й посвещаваше цялото си време, в което не работеше. Съвестно посещаваха официалните вечери, които лейди Хестър даваше, за да ти представи като двойка на бостънското общество; ходеха и на онези, които други хора даваха в тяхна чест, но доколкото им бе възможно, предпочитаха да са сами.

Винаги когато семейството се събираше, Джулия се стараеше да не остава насаме с Дрексел Адамс — до такава степен, че Битси започна да я гледа накриво, а сардоничната усмивка на Дрексел казваше ясно: „Не казвай, че не съм те предупредил. Отдай ми заслуженото поне за това.“

В началото на август лейди Хестър замина за традиционния си месец в Арън и не се възпротиви, когато Брад заяви твърдо, че ще заведе Джулия на почивка в Лозята — един остров близо до Нантъкет. Битси, заедно със съпруга и децата си, замина на пътешествие из Карибите, а Аби и семейството й отидоха, както винаги, в Кохасет, където Брадфордови поколения наред бяха прекарвали ваканциите си.

Лозята се оказаха въплъщение на представата на Джулия за рай. От момента, в който лодката напусна Удс Хоул, тя си знаеше, че тази почивка ще е съвършена. Беше изненадана от размерите на острова и дори още по-изненадана, когато вместо до кола Брад я отведе до два велосипеда.

— Теренът е идеален за точно това транспортно средство — каза й той е усмивка. — Не се притеснявай за багажа. Ще ни чака в бунгалото.

Джулия откри, че дори най-натоварените пътища си имат велосипедни алеи, че са равни и карането по тях е лесно. Топлият бриз духаше в лицето й, морето искреше под слънцето, пясъкът изглеждаше подканящ, а редом с нея Брад си свирукаше весело.

„Бунгалото“ се оказа червеникавокафява къща във викториански стил. Цветя в саксии заливаха верандата, други висяха от покрития с дъсчици покрив. На верандата имаше люлеещи се столове, тапицирани с басма, а плажът беше толкова наблизо, че човек трябваше само да слезе по предните стълби, да се спусне по градинската пътечка и да прекоси пътя, за да се озове там.

Къщата беше обзаведена с плетени тръстикови мебели и чудесно удобно легло, а стените бяха отрупани с викториански картини. Кухнята беше малка, но добре обзаведена, а едно „момиче“ от селището идваше, за да чисти.

Дори храната тук беше различна. Брад й показа как да готви миди във водорасли. Тихите нощи бяха изпълнени с мирис на огньове и солен въздух.

Джулия почти не си сваляше банския. Плуваха, печаха се, караха водни ски и сърф. С двете последни неща Брад се справяше великолепно, а Джулия ги научи бързо, макар че така и не стана толкова добра като него. Тя предпочиташе яхтата (наречена „Хестър“), с която обикаляха острова и отиваха до Нантъкет. Играеха тенис на един корт, собственост на някакви приятели на Брад, и той винаги я побеждаваше.

Не можеха да се откъснат един от друг. Бостън и лейди Хестър бяха далеч от очите и далеч от сърцето. Правеха любов навсякъде: на яхтата, в морето, на закритата веранда, а веднъж в един хамак под някакви дървета. Едва на втората седмица започнаха да приемат покани. Ходеха на събирания на печени миди, на буйни надпревари с плажни трактори по брега. Кожата на Джулия придоби цвета на узряла праскова, а Брад потъмня като пират от Южните морета. На фона на тена му изсветлелите до бяло косъмчета по тялото му сякаш фосфоресцираха.

Една вечер прекосиха залива до Нантъкет, за да отидат на празненство в някаква недостроена наколна къща. Тогава се скараха за първи път.

— Не беше нужно да танцуваш толкова много с Чък Кабът — оплака се недоволно Брад, докато завързваше лодката за пристана.

— Танцувах и с други.

— Но не както с него. Все едно се опитваше да те обладае.

— Скъпи, знаеш, че ти си единственият мъж, който го прави.

— Така ли?

Джулия замръзна на място, но един поглед към намусеното му лице й каза всичко. Беше го обхванало едно от неговите настроения. Никога не можеше да предвиди, кога ще то обземат тези особени състояния, които винаги лежаха наблизо под повърхността, като рифове. Почти постоянно й се налагаше да го превежда внимателно покрай тях. Този път явно се беше натъкнал на голяма скала; нямаше да успее да стигне до брега без нейна помощ. Мили Боже! Събирането беше толкова приятно — цяла вечер не беше слязла от дансинга. Дори за миг не си бе помислила, че Брад би имал нещо против. Но сега разчете знаците, предвещаващи буря.

Изражението му беше странно — в синхрон с особената нотка в гласа му. Джулия потисна порива си да се разсмее. Ревност! Със сигурност не можеше да е толкова ревнив, че да я подозира в изневяра — особено след ежедневните рундове с него, понякога по два-три пъти!

— Откъде бих взела енергията… или времето?

Той с неохота се усмихна.

— Ами…

— Той просто беше мил с мен.

— Никога с никого не е мил, освен ако не иска нещо!

— Може би, но държа да ти кажа, че аз не го искам, в случай че си си помислил това.

— Докажи го!

Тя така и направи.

— Съжалявам — извини се той, след като се любиха.

— Просто… ти означаваш толкова много за мен, че не мога да понеса мисълта за теб и някой друг мъж.

— Няма друг мъж. И няма да има.

— Ще ми простиш ли, че се проявих като Отело?

— Разбира се — дълга пауза. — Но защо, скъпи? Нямаш абсолютно никакъв повод за това.

— По-силно е от мен… просто се поражда от онова, което чувствам към теб… от онова, което събуждаш у мен.

— Но ти със сигурност би трябвало да знаеш, че си всичко за мен.

— Така ли?

— Разбира се.

— Тогава защо не ми го казваш?

— Но аз го правя!

— Да, но само след като започна пръв!

Джулия беше поразена. Не бе съзнавала този си пропуск, но очевидно той го бе почувствал. Често се приближаваше към нея, прегръщаше я и казваше: „Познай какво?“ Тя питаше: „Какво?“, а той отвръщаше: „Обичам те“. Или внезапно възкликваше: „Не е за вярване!“, което караше Джулия мигновено да запита: „Кое?“, а той се усмихваше и казваше: „Колко много те обичам“.

Откритите прояви на привързаност не й бяха присъщи. Но Брад бе израснал в атмосфера на постоянно и открито показвана любов. Той очакваше това.

Джулия се сгуши в него.

— Обещавам ти да се поправя. Просто… ами, не притежавам твоята спонтанност. Може би ще ми прехвърлиш малко от нея?

— Няма да жаля усилията… — той се прехвърли над нея, за да й докаже.

— Още веднъж? — попита Джулия.

— Още много пъти!

Не можеше да разбере неговата неувереност, нуждата да му показват, че го обичат. Но тя се съобрази с тях, като и за миг не забравяше влиянието на майка му.

— Предполагам, основно е заради това, че сме коренно различни — каза по-късно Брад. Още не бе приключил с темата. — Ти си толкова хладна, експедитивна, умерена, винаги сдържана.

— Невинаги!

Погледът му беше замислен.

— Понякога се чудя…

— Знам, че нямам твоята импулсивност. Мисля, че това ме привлече към теб — нещо като зова на дивото.

Със странен глас Брад каза:

— Май винаги съм събуждал звяра у хората.

— Какво имаш предвид?

Той вече беше скочил.

— Нищо! Хайде, ще те надбягам до къщата!

 

 

— Ти се изявяваш в умствен план, аз във физически — каза й той една нощ, след като бяха изживели едни от най-разтърсващите мигове на споделена чувственост. — Но за мен ти си много… целебна. С теб физическите изживявания са израз на доверие: на твоето в мен и на моето в теб. Това ми харесва. Имам нужда от него.

— За мен с теб е кулминация на любовта.

Той помълча за миг, после каза меко:

— Да. Любов — извърна се и я погледна в лицето.

— Никога не съм обичал, преди да срещна теб, Джулия. Никога не съм знаел какво означава любовта. Въпреки че тя е толкова тясно свързана със секса.

Джулия се усмихна.

— Ние сме сексуално привлекателни един за друг, това е така, но ти си много повече от една желана жена, Джулия. Ти ме възбуждаш — Господ ми е свидетел, че е така, — но през последните няколко седмици осъзнах, че ми харесва да съм с теб, че присъствието ти ме успокоява, уталожва… утешава, ако щеш. Дори сега не знам какво се крие на дъното на душата ти, но онова, което те различава от другите жени, е, че искам да узная какво е то.

Гласът му беше тих, сериозен. Подхождаше на изражението му. Никога преди не беше разтварял така душата си пред нея. Джулия почувства, че гърлото й се свива.

— Имам нужда от теб. Предполагам, това се опитвам да кажа. Ти се превърна в необходимост за мен.

— И ти за мен.

— Така ли? — дори сега в гласа му звучеше неувереност.

— Да. Повече от което и да било човешко същество. Не съм и предполагала, че това ще ми се случи, но… колкото повече имам, толкова повече искам. Какъвто и да си — аз също имам много да научавам по отношение на теб — ти също си за мен онова, което искам и от което се нуждая. Предполагам, че след Дерек не съм позволявала на никого, бил той мъж или жена, да се доближи прекалено до мен. Но теб нищо не можеше да те спре. Ти превзе крепостта ми. Почувствах го през онази първа нощ. Предполагам, че точно това ме изплаши.

— Да, плашещо е, нали? — въздъхна Брад.

— Да се отдадеш изцяло на друго човешко същество е поемане на риск — каза откровено Джулия. — Но аз не съжалявам, че го направих.

— Сигурна ли си? — в гласа му все още се долавяше нещо странно — съмнение?

— Убедена съм. Нуждаехме се от това време, през което бяхме сами, за да можем… отново да се открием един друг.

— И ти ли почувства това? — сега в гласа му се долавяше пламенност.

— Да — вратата към искреността беше широко отворена. — В Бостън беше друг Брад, човек, за когото не бях сигурна какво да мисля. Имаше живот, за който не знаех нищо и от който понякога се чувствах изключена… — той я придърпа по-близо до себе си. — Но тук, където сме само двамата, ти си онзи Брад, в когото се влюбих и когото винаги ще обичам — сега в гласа й звучеше смях. — Независимо колко много други Брадовци има.

— Мисля, че у всеки човек живеят няколко личности, които се проявяват в зависимост от това в чие присъствие се намираме.

Това беше първото признание — независимо колко уклончиво — че край майка си той беше онзи Брад, който тя желаеше да бъде. Ала когато Джулия зачака да й каже защо, той не го направи.

— Но ние можем да си кажем всичко — подтикна го Джулия. — Нали?

Колебанието му беше само секунда.

— Винаги всичко ще си казваме — обеща той.

Но не й каза за майка си.