Вера Коуи
Злата и красивата (16)

Шестнадесета глава

— Готова ли си? — попита Маркъс, като промуши глава през вратата. — Охо, тази вечер изглеждаме различно.

— Одобряваш ли? — Джулия беше облечена в сиво. Кадифен костюм със сако и шапчица, обточена с брилянти, които светеха ярко като очите й.

— От все сърце.

— Трябва да се изправя пред няколко десетки закоравели журналисти; хора, които са виждали всичко.

— Но помисли си за шума около теб, скъпа. От просешка тояга до царски палати само за шест години. От Джулия Кери до „Джулия Кери Лимитид“, с банкова сметка, която вдига температура, и пълна книга за поръчки.

— Благодарение на неизменните ти усилия в полза на моята кауза — Джулия се вдигна на пръсти, за да го целуне леко по бузата.

— Никога, дори за минута не изпускам от поглед моите двадесет процента, дори когато ме заслепяваш с външността си — той я прегърна през раменете. — Ти си добро дете. Искам да кажа, наистина добро.

— Изненадан ли си?

— Ти продължаваш ежедневно да ме изненадваш. Този хотел ги накара толкова скоростно да пишат за него, че щяха да им се строшат писалките от бързане. Всички престижни седмични издания са изпратили фотограф, така че ще видиш физиономията си да украсява няколко страници и може би — може би — дори корица. Проведох и няколко телефонни разговора с отвъд Атлантика и докарах кореспондентите и на едно-две американски списанийца. Твоите дизайни вдигнаха шум. Така че върви и предизвикай същия ефект. Повече няма да криеш красотата си под магарешка кожа. Чирачеството ти свърши. Край на дребните поръчки. Този хотел е първият от наистина големите проекти, с които тепърва ще се заемаш. „Джулия Кери (Дизайн) Лимитид“ е фирма, поела към триумфа. За това — по-късно. Засега върви да дадеш първата си пресконференция. Убий ги!

 

 

В леглото на следващата сутрин — беше събота, така че не беше на работа — Джулия бе затрупана от вестници. Отзивите изразяваха единодушно одобрение за хотела (съвсем нов, построен в Найтсбридж, предназначен за богати араби и декориран според техния вкус), както и немалко високи оценки за Джулия. Коментираше се кариерата й и партньорството й с Маркъс Левин. Само таблоидите споменаваха бегло за краткия й брак с представител на висшето бостънско общество, а един от тях дори бе успял да намери снимка на Брад (от ранните му години) и споменаваше настоящия му брак с Каролайн Нортън от Филаделфия, сега вече госпожа Дж. Уинтроп Брадфорд.

Бе наблегнато на хубавия външен вид и елегантността на Джулия, както и на факта, че бе изградила бизнеса си до ранга на изключително успешно предприятие, водено от сама жена, и че напоследък бе изпълнила някои много престижни поръчки. Маркъс също бе получил своя дял от вниманието на медиите, но лъвският пай бе за Джулия и още преди тя да успее да прегледа подробно вестниците, телефонът започна да звъни.

Същата вечер тя и Маркъс излязоха на вечеря, за да отпразнуват случая, и Джулия бе едновременно доволна и горда, че я разпознават, когато влезе в трапезарията на „Коно“. Стъпваше там за първи път след утрото на сватбата си с Брад, но оберкелнерът я поздрави по име и няколко души също зашепнаха и й се усмихнаха, когато мина край тях. „Известността е всичко“ — помисли си тя. Съзнаваше, че изглежда по възможно най-добрия начин с дрехата си в наситено морскозелено и пламтящата си коса. За пет години бе постигнала първоначално добър, а после луксозен стандарт на живот, като правеше дизайни за малки ресторанти, фризьорски салони, няколко хотела и доста много къщи. Но слава й донесе един голям луксозен хотел в Уест Енд. Откри, че известността й харесва. Телефонните обаждания през деня вече бяха донесли няколко запитвания за доходоносни поръчки. Графикът й беше запълнен почти за две години напред, при това от хора, които само биха допринесли за увеличаване на репутацията й — една от клиентките, секссимвол с международна известност, искаше Джулия да преправи къщата й в Болтънс. Маркъс, който дори с черна вратовръзка си изглеждаше все същото хипи, я посрещна. Явно се пръскаше от желание да й каже нещо.

— Малката, имам новина за теб!

— И аз за теб — отвърна Джулия.

— Не толкова добра, колкото е моята. Поръчка. Коронният номер на твоята кариера.

— Къде? Какво? Кой?

— Още един хотел. Но този път ще бъде истинска бомба. Арабски консорциум с неограничени средства. Искат византийска екстравагантност и са избрали теб, за да направиш дизайните.

Джулия засия.

— Занимаваше ги идеята да е нещо като „Сироко“, но искат дори повече…

— „Хиляда и една нощ“?

— Точно така.

— Къде?

— В Лос Анжелос.

Лицето на Джулия помръкна.

— Какво има пък сега? — погледна я сърдито Маркъс.

— Казах ти от самото начало. Никакви поръчки в Щатите. Тази страна ми носи нещастие.

— Ами! Онова е било тогава. Това е сега. Ти си с твърдо установени позиции, известна си и имаш голям успех. Освен това в тази работа има толкова пари, колкото в монетен двор. Какъв е смисълът да отказваш няколко милиона долара само защото мястото на поръчката те смразява?

— Хестър Брадфорд — каза Джулия.

— О, я стига. Това беше преди пет години.

— И петдесет да са, тя няма да се откаже, стига да си е наумила.

— Какво може да ти направи сега, за бога?

— Джени — отвърна Джулия.

Маркъс остана с отворена уста.

— Джени! За Бога, Джулия! Детето на Чарлз Линдберг беше отвлечено преди повече от петдесет години и отвличането на деца е подсъдно деяние. Дори не си струва да говорим такива неща.

— Тя е способна на всичко, за да ме съсипе — каза Джулия. — Но не за това си мислех. Имах предвид, че ще се опита да ме изкара неподходяща майка — тя направи пауза. — Знаеш, че бракът на Брад е бездетен.

Маркъс избухна в гръмогласен пренебрежителен смях и хората започнаха да се обръщат към масата им.

— Майчице, славата ти е повредила мозъка, сладурче.

— Мислех си за нейното самомнение.

— Но тя те мрази и в червата. Защо тогава ще иска детето ти?

— Защото Джени е дете и на Брад.

— А! Значи стигнахме най-после до това. Изобщо не става въпрос за нея. А за него.

— Не ставай смешен.

— Я стига, скъпа. Познавам те. Твоят бивш е истинската причина да не ме допускаш до себе си вече пета година.

— Казах ти в самото начало — никакво лично обвързване.

— Нито с мен, нито с никой мъж! Бедата при теб е, че се придържаш към ролята си на Света великомъченица Джулия. Виждал съм те безброй пъти, по безкрайно много начини да демонстрираш способността си да се оправяш без мъже, но още не мога да реша дали е садизъм, или мазохизъм. Знам обаче, че е свързано с твоята гордост и с факта, че си емоционална страхливка. И всичко заради онова безгръбначно копеле!

— Не си ми нужен, за да ми четеш списъка със собствените ми недостатъци.

— Може би не, но ми дължиш обяснение защо никога не си се опитала да ги поправиш.

— Научих един болезнен урок, а никога не правя една и съща грешка три пъти — каза ледено Джулия. — Бях честна с теб от самото начало. Само бизнес: при това дяволски добре ти се отплатих.

— Финансово, да. Но иначе ми видя сметката във всичко останало.

— Не съм забелязала да си оставал на сухо — каза заядливо Джулия.

— Не притежавам твоята способност да понасям лишенията. При това не виждам защо да го правя. Но тогава не ти повярвах, не ти вярвам и сега. Проклет да съм, ако ти позволя да откажеш няколко милиона долара само за да покажеш колко добре се справяш сама.

Джулия поруменя. Маркъс никому не цепеше басма. Казваше каквото му е на езика.

— Тук не става въпрос само за тебе, малката. Тук става въпрос също и за мен и моите двадесет процента. Проклет да съм, ако ти позволя да ме прекараш само защото си се посрала от страх пред някаква си стара вампирка, която сигурно от години не се е сещала за теб, или пред някакъв си бивш съпруг, който по мое мнение така й не си успяла да откъснеш от себе си.

— Не съм длъжна да ти обяснявам поведението си!

— Ти не можеш го обясниш и на самата себе си, ако питаш мен. Преди пет години ти отстъпи и й позволи да ти окаля живота без нито една дума на протест, а после се подстрига за монахиня. Стани оттам, където си коленичила, Джулия, преди краката ти да се схванат завинаги.

— Сега ме обиждаш.

— Сега съм искрен с теб. Нали обичаш искреността. Тия глупости с Хестър Брадфорд няма да минат. Ти си образцова майка, в живота ти няма и намек за скандали. Живееш сама, спиш сама — затова ли толкова старателно внимаваш да съм се омел от апартамента ти най-късно до полунощ? Ти си параноичка, що се отнася до Хестър Брадфорд, освен ако тя не е просто извинение. Не от нея се страхуваш в действителност. А от скъпоценния й син.

Джулия бе цялата червена.

— Калифорния е на пет хиляди километра от Бостън и онова, което можеш да правиш в Масачузетс, не непременно можеш да го вършиш и там, въпреки репутацията, че е царство на ексцентриците. В Калифорния има повече хора, разполагащи с власт и богатство, отколкото могат да се поберат в Бостън и в целия щат Масачузетс, а и ти самата вече не си никой. Имаш име, репутация. Нищо няма да смее да ти направи.

— Единствената ми грижа е да се постарая никога да не получи тази възможност.

— Лъжкиня! — думите на Маркъс сякаш я зашлевиха през лицето. — Цялата работа е заради онова копеле. Той стои между нас от самото начало и държи ключа от катинара, заключил чувствата ти.

— Няма да се върна в Щатите и точка по въпроса — каза Джулия със стоманена решимост.

— Никаква точка, по дяволите! Няма да изпусна тая работа само защото ти така казваш. Работих твърде дълго и твърде много, за да се докопам до тази сделка, и проклет да съм, ако ти позволя да я одрайфаш само защото ти треперят мартинките от страх — с глас, твърд също като нейния, той прибави: — Имаш една седмица да премислиш всичко така, както само ти можеш — трезво и обективно. Но след една седмица искам искрен — повтарям: искрен — отговор.

 

 

— Не мога да си го обясня — отчаяно каза Джулия на Крис. — И то не е защото не искам да опитам. Но самата мисъл да стъпя в Америка ме ужасява.

— Защото той живее там.

— Но как така? След онова, което направи… и което е?

— Това не променя нещата. Той все още ти е скъп и в дъното на душата си го знаеш. Точно от това се страхуваш: че има силата отново да се добере до теб. Той е твоята ахилесова пета, само че мястото, през което достига до теб, се намира между краката. Той е единственият мъж, който някога е успявал в това.

Лицето на Джулия беше потресено.

— Мисля, че си уплашена от онова, в което те превръща: жена, която нито познаваш, нито разбираш. И още по-зле: която не можеш да контролираш. Погледнато отвън, всичко ти е наред; всичко върви добре, никакви проблеми — особено емоционални, с които сама каза, че не можеш да се справяш. Брад Брадфорд е единственият човек на този свят, който може да те изкара от релсите, и онова, от което наистина се страхуваш, е, че може да го срещнеш отново и няма да си в състояние да му попречиш да го направи. Той е причината, поради която държиш Маркъс на разстояние и поради която никога не позволи, на който и да е мъж да прекрачи бариерата.

— Не мога да си обясня защо става така — каза Джулия, сякаш някой я беше стиснал за гърлото. — Не е, че не искам да опитам.

— Маркъс е прав: сама си подливаш вода. Продължавай така, пък да видим докъде ще стигнеш!

Джулия никога не бе виждала Крис толкова разгневена и това я разтревожи и я накара да отстъпи.

Когато каза на Маркъс да приеме предложението от Лос Анжелос, единственият му коментар беше:

— Знаех си, че ще разбереш кой е правилният извод.

 

 

Хестър Брадфорд протегна ръка и вдигна телефона.

— Хестър Брадфорд… а, очаквах да ми се обадиш — тя се облегна на стола с гримаса. С годините артритът й се беше влошил; сега не можеше да ходи, без да се обляга на някого или на бастуна си. Докато слушаше събеседника си, тя си драскаше на един лист, вече покрит с най-различни фигурки. Но сега изписваше буквите „Дж“, като натискаше дълбоко.

— Напълно ли си сигурен? Никакви съмнения в последния момент, нали? Добре, добре. Няма защо да ти напомням, че по-нататъшното ти благополучие — дори сигурността ти — зависят от това да съм осведомена за всичко по всяко време. Никакви предположения, ако обичаш! Факти — точни и непоклатими факти. Знаеш, че никога нищо не оставям на шанса. Много добре. И този път искам абсолютни и неопровержими доказателства. Прекалено се забави с тази работа; време е вече да се заемеш със същността — тя отново се заслуша, а моливът й обграждаше „Дж“-то в лабиринт от бодлива тел. — Тогава опитай с друга тактика. Сега имаш, идеалната възможност. Възползвай се от нея — отново послуша известно време. — Много добре. Дръж ме в течение — и затвори телефона.

 

 

— Тук? — попита Джулия невярващо. — Това ли е нашата къща?

Защо не? В Калифорния трябва да живееш така, както би искала да си мислят хората! Нали сега си на върха!

Къщата се извисяваше над един каньон, високо в Бел Еър; цялата беше от камък и стъкло.

— Това замък ли е, мамче? — попита Джени с широко отворени очи.

— Позна, Джени-Врен — каза Маркъс и я вдигна на рамо. — Нали разбираш, винаги съм искал да видя майка ти да си глътне езика.

Джулия засенчи очи с длан, за да разгледа къщата, впечатлена не само от размера, но и от уединеността й. Не бе видяла други къщи, докато изкачваха хълма. Вратата се отвори и се появи един японец.

— Добре дошли — той се поклони. Изглеждаше съставен само от зъби и усмивки. — Аз съм Ито. Заповядайте.

Джулия престъпи прага и пое дълбоко дъх. Луксът заливаше сетивата, беше прекомерен и вероятно постигнат на ужасни цени. Като в харем. Лъскави материи в ярки цветове, кристал и позлата, абанос и нефрит, злато и седеф.

— Арабите обичат тия неща — обади се Маркъс.

— Имат вкус — намигна Джулия.

— Безплатно е! Да не мислиш, че ще те оставя да плащаш безбожен наем?

— Безплатно?

— Върви със сделката. Някакъв саудитски принц я използвал, за да си устройва купони.

— Искаш да кажеш оргии — промърмори тя.

— Гледката е великолепна. И има басейн — Маркъс я заведе до остъклената стена. Виждаше се обширна градина, която се спускаше плавно надолу по каньона, и басейн — по-скоро езеро. Джулия потръпна.

— Окей, не е по твой вкус, но е безплатно. На горния етаж е по-добре, ела да видиш.

Спалните преливаха от разкош. Килими, свещници, брокати, покрити с огледала тавани, дълбоки вани. В една от тях имаше лебед от алабастър, извил глава, сякаш за да си почисти перата с клюн. Златната му човка беше кран, от който течеше водата.

Джулия избра най-поносимата спалня. Беше цялата във възможно най-бледото бледорозово и най-бялото бяло.

— Все още носи привкуса на харем. А и къщата е ужасно изолирана — каза със съмнение тя. — Има ли съседи?

— Разбира се. Само че не са много наблизо. Тук плащаш за привилегията да не те гледат. Но ако дойдеш до прозореца… — той вдигна тюленото перде. — Виждаш ли онова синьото между дърветата? Това е басейнът на съседа ти.

— И все пак е доста далече — Джулия се сети, че точно тук бяха ограбили една нейна клиентка: трима маскирани мъже насилили вратата, пребили прислужника и претършували всичко. — Ито единственият прислужник ли е? — попита тя.

— Единственият. Е, идват и от службата за почистване… Знаеш ли какво? След като очевидно имаш резерви да останеш тук сама, защо да не заема една от спалните? Поне ще имаш мъж в къщата… и ще се чувстваш по-сигурна…

— И аз ще се чувствам по-сигурна — каза Барбара, младата бавачка на Джени, но Джулия не бързаше да се съгласи. Ако Маркъс се настанеше да нощува тук, щеше да изглежда, че живеят заедно, а дългата ръка на Хестър Брадфорд лесно можеше да я достигне. От друга страна обаче, ако нещо се случеше с Джени…

— Добре — съгласи се тя. Въпросът беше уреден.

— Защо не си починеш, докато отида в града и задвижа нещата — предложи Маркъс. — После ще излезем да празнуваме. Първа нощ в Лос Анжелос и така нататък. Ще ти покажа града. Ще те взема в осем часа, става ли?

— Добре.

— Може ли и аз да дойда? — попита Джени.

— Не този път, миличко, но някоя неделя ще те заведа в най-прекрасния рай за малки момиченца… както и за малки момченца, ако трябва да сме точни — той направи ефектна пауза. — Дисниленд!

Лицето на Джени грейна.

— Ооо, чичо Маркъс, Дисниленд! Може ли да видя Доналд Дък и Омагьосания замък, и да се возя на големия кораб, и…

— Всичко — обща Маркъс. — Ще прекараме целия ден там, нали?

Джени се хвърли на врата му и го целуна.

— О, да, моля те, Маркъс!

Джулия им се усмихна. Джени обожаваше Маркъс, който се отнасяше с нея като с принцеса.

— Браво, моето момиче — каза той и я пусна на земята. — Сега тичай при Барбара — когато тя изтопурка навън от стаята, Маркъс каза на Джулия: — Да се изтупаш зашеметяващо тази вечер. Искам на някои хора да им изтекат очите. Сложи си онази, черната рокля с бродерията.

— Слушам, о, пресветли господарю — поклони се Джулия.

Роклята беше от шифон и по нея със златен конец бяха избродирани листа; гърбът беше изрязан дълбоко; талията беше очертана с широк кожен колан, гъвкав като коприна. Джулия тъкмо си го закопчаваше, когато се обади Маркъс.

— Закъснявам — каза той. — Можем ли да се срещнем, вместо да идвам? Вземи такси и ела в хотел „Сенчъри Плаза“, не е много далече. Ще те чакам във фоайето в осем и петнадесет, става ли?

— Добре — каза Джулия.

 

 

Точно когато таксито на Джулия потегли към хотела, Брад Брадфорд беше на летището в Лос Анжелос. Трябваше да бъде на самолета за Бостън, но един телефонен разговор го бе застигнал точно когато щеше да напусне Сан Франциско.

— Брад? — не можеше да сбърка този гърлен глас, пълен със секс и трептящ от обещания.

— Триша?

— Изненада ли се? Приятно, нали?

— Фантастично! Къде си отседнала?

— В Бевърли Хилс, „Сенчъри Плаза“. Искаш ли да дойдеш да си поиграем?

— Разбира се! Откъде знаеш, че съм в Сан Франциско?

— Винаги знам къде си, скъпи.

Точно както той знаеше къде иска да го вкара тя. И където той искаше да бъде точно сега.

— Ще хвана друг самолет — каза той. — Не почвай купона без мен.

Триша Тримейн беше настоящата секс-богиня на Холивуд, и то не само на екрана. Тя имаше ненаситен сексуален апетит и тлееща чувственост, която се разгаряше в леглото като напалм. Брад я беше срещнал на една премиера и после бяха отишли в хотела му. Оттогава се срещаха винаги, когато имаха възможност.

Точно от това се нуждаеше в този момент. Настроението му мигновено се повиши. За него, мисълта, че трябва да се прибира вкъщи, беше кошмарна. Напоследък винаги беше така. Нямаше при какво да се върне. Освен при съпругата си — вече алкохоличка. Бракът му с Каролайн се бе оказал неуспешен; повече нямаха какво да си кажат, а натрапчивата й сприхавост бе започнала да го дразни непоносимо. Към това се прибавяше обстоятелството, че тя бързо губеше красотата си — направо подпухваше от алкохола.

— Защото съм отегчена! — натякваше му тя. — Отегчена, отегчена, отегчена!

А майка му пак започваше да опява за явната неспособност на Каролайн да зачене.

— Вината не е моя — казваше той. — Правиха ми няколко изследвания. На нея също. Няма никакъв физически проблем. Не става, защото тя е отчаяна. Казаха й, че сама си разбива шансовете.

Изпитваше ужас от секса с жена си. Винаги се чувстваше изнасилен. Отчаяната й настоятелност той да я оплоди, за да забременее, накрая стана причина тя сама да предизвика поражението си. Лекарите й бяха казали да остави на природата да следва собствения си курс, да се наслаждава на секса заради самия секс, а не да го възприема само като средство за продължаване на рода, но тя изтощаваше себе си и него в трескавите си опити. След това чакаше, като отбелязваше дните в календара си до датата, очертана с червено кръгче. Когато, както се случваше винаги, й се налагаше да зачеркне и нея, тя се отвръщаше от календара и се отправяше към бутилката. Напиваше се, крещеше, ругаеше и хвърляше каквото й попадне подръка.

— Нищо чудно, че не зачевам, след като си пръскаш семето в леглата на безброй други жени! Чукаш, докато пресъхнеш, и когато дойде време да се завъртиш и около мен, вече нищо не е останало — пищеше истерично тя. — Какво се опитваш да направиш? Да изчукаш всички жени на света? Вечно миришеш на курва, копеле такова!

— Знаеше от самото начало какъв ще е бракът ни. Не обвинявай мен, ако се чувстваш прецакана. И не е моя грешката, че не забременяваш. Твоя е!

И така нататък, и така нататък.

— Една грешка е достатъчна — беше му казала студено майка му. — Няма да търпя втора. Трябва да я накараш да се успокои, Брад. Тя трябва да има дете — ти трябва да имаш син.

Но след пет години брачен живот Каролайн нито веднъж не бе пропуснала цикъл. Менструацията й беше точна като часовник. Такива бяха и пристъпите й на пиянство.

Господи! При всички жени, които бе имал, трябваше да се забърка точно с двете най-долнопробни. Благодареше на Бога за Триша. Тя щеше да върне сладостта в киселите му напоследък дни, да му даде нещо приятно, без да иска нищо в замяна.

Пристигна в „Сенчъри Плаза“ и се отправи самоуверено към рецепцията.

— Мис Триша Тримейн, ако обичате. Очакват ме. Казвам се Брадфорд.

Администраторът вдигна телефона, а Брад се обърна, за да огледа искрящото фоайе. Беше пълно с хора. Както винаги, интересът му беше прикован в жените. Оценяваше, одобряваше или отхвърляше, докато блуждаещият му поглед не се спря на едно прекалено познато лице. Първата му жена — изумително красива, в черно и златно — седеше в едно от дълбоките кресла и прелистваше някакво списание. Сърцето му подскочи толкова силно, че той отстъпи крачка, точно върху пръстите на човека, застанал зад него.

Извини се механично, скри се зад най-близката стойка с пощенски картички и се втренчи в Джулия, без да може да откъсне поглед. Един от асансьорите избълва малка тълпа, която тръгна между нея и него. Нетърпеливо — дори отчаяно — той се измести и изведнъж разпозна друго лице. Отвори уста, но видя накъде се е запътил мъжът. Точно към първата му жена, без колебание, самодоволно. Тя го погледна и Брад видя как по лицето й се разля искряща усмивка. После стана, а мъжът я целуна. Казаха си нещо, после той я хвана под ръка и я поведе към плъзгащите се стъклени врати на входа. Портиерът им извика кола и мъжът грижовно настани Джулия в нея, после се качи й той. Потеглиха към Лос Анжелос.

Брад дълго гледа след тях. Сетне се извърна и бавно, като сомнамбул, седна на мястото, където бе седяла Джулия. Все още беше затоплено от тялото й. Можеше да усети аромата на чувствения й, женствен парфюм. Стисна здраво очи. „О, Джулия, Джулия…“ — повтаряше умът му.

Не беше мислил за нея от много време. Въобразяваше си, че я е изтрил от живота си, но сега миналото сякаш скочи срещу него и го повали — особено онзи техен ужасен последен конфликт. Който беше започнал с едно обаждане на Битси. Тя беше в истерия и плачеше, обезумяла от ужас.

— Брад, слава богу… Звъних навсякъде! Мама… получи сърдечен пристъп. Заради Джулия! Тя е виновна… каза такива ужасни неща. Брад, трябва да си дойдеш у дома — веднага! Ела си, мама те вика — мисля, че ще умре! Брад, моля те, моля те, ела си…

Той се бе свързал с Аби, която бе потвърдила историята на Битси.

— Майка е в окръжната болница. Сърдечен пристъп. Джулия я е обидила ужасно, толкова ужасно, че се е обадила астмата й, а това е предизвикало сърдечния удар. Сега е в интензивното. Тъкмо тръгвах натам. Ела и ти. Веднага.

Но той не можеше да тръгне, преди да се види с Джулия. И оттогава лицето й го преследваше: пребледняло, с разкървавена уста, с мъртвешкия отпечатък на дланта му през бузите й.

Отвори очи и щракна с пръсти към един минаващ келнер.

— Бърбън. Двоен, с лед. „Джак Даниелс“. Бързо.

Не бе знаел, че е възможно да изпита такъв ужас. Буквално беше обезумял. Полетът до дома бе останал в паметта му като някакво неясно петно. Бе пил през цялото време, докато прекосяваха Атлантика, и беше все още ужасяващо трезвен, когато най-накрая стигна при майка си. Тя беше цялата в тръбички и игли; успокоителните я бяха превърнали в зомби. Той бе паднал на колене, бе й ломотил един Бог знае какво, умолявайки я да не умира. И тя отвори очи и го погледна, без да го познае, а после… после прекрасните й очи заблестяха и се изпълниха със сълзи.

— Сине — той едва бе чул шепота й. — Знаех си, че ще дойдеш, щом имам нужда от теб. Остани при мен, Брад, не ме оставяй, моля те…

Той бе ужасен. Неговата майка — неговата непобедима, непоклатима майка, смалена до тази уязвима, жалка, уплашена жена. Ако Джулия му беше подръка, щеше да я убие; щеше да размаже красивото й лице, да строши всяка костица.

Отказа да остави майка си, докато не обявиха, че е извън опасност, което — след като се бе върнал при нея — бе станало учудващо бързо.

— Въздействието ви е по-добро от всички лекарства — казаха лекарите. — Малко преди да пристигнете състоянието й силно се колебаеше. Сега сърцето й се е стабилизирало и е като нова помпа. След като ви е видяла, тя очевидно е решила да оцелее. Преди изглеждаше, че за нея няма значение дали ще оживее.

По-късно, когато я докараха у дома, тя беше извънредно нещастна заради случилото се и обвиняваше себе си.

— Тревожех се от седмици, скъпи; всъщност още откакто отидохте в Париж. До слуха ми долитаха такива неща… Толкова се тревожех за теб, за онова, което ти правеше тя…

— Защо не ми каза?

— Щеше ли да ми повярваш? — каза с укор майка му. — Тя те беше заслепила, най-скъпи мой. Не можеше да видиш друго, освен нея.

— Освен онова, което ми показваше, искаш да кажеш.

— Вече мога да съм искрена. Имах много съмнения за тази жена, още от самото начало. Толкова хладна, такъв нечовешки контрол. Изобщо не беше естествена. Винаги съм мислила, че е като красив сталагмит — студена и твърда — прекрасните й очи се навлажниха. — Не можех да повярвам, че чувам обидите, с които ме обсипа, имената, с които ме нарече…

— Шшт. Не трябва да се разстройваш.

— Мое най-скъпо момче, знаех си, че ще дойдеш, когато имам нужда от теб. Нима не съм казвала винаги, че ти си моят живот? — после добави раздразнено: — Защо й трябваше да лъже за онези столове? Беше толкова глупаво. Те вече бяха моя собственост. Защо ще я пращам до Версай, когато маркизата не е там?

— Измислица за прикритие. Искала е да бъде с онова мазно швейцарско копеле.

— Мое бедно, бедно момче. Как те нарани тя! Никога няма да й простя, че те нарани, никога!

— Няма да има шанса да го направи отново. Всичко е свършено. Край. Казах й го.

— Толкова съжалявам! Прости ми, момчето ми…

— Да ти простя?! Защо?

— Аз… чувствам, че аз съм причината за всичко това…

— В никакъв случай! Тя те използва, това е всичко! Никога вече. Няма да има този шанс. Искам да приключа с този брак: колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Ще получиш свободата си, мое най-скъпо момче.

Но всъщност Джулия бе направила първата стъпка. Една сутрин, докато майка му четеше някакво писмо, той разбра от изражението й, че нещо не е наред.

— Какво има пък сега?

— Подала е молба за развод — майка му изглеждаше потресена. — С такива злобни изрази… не, няма да те разстройвам. Остави това на мен, скъпи — лейди Хестър смачка писмото. — Няма да позволя тази жена да очерни името ти.

— За какво говориш?

— Става дума за някаква жена на приема в посолството.

Той изобщо беше забравил. Какво значение имаше това?

— Не те обвинявам. Един мъж трябва да е свободен. А при такава жена… не се ядосвай, скъпо момче. Ще я науча аз. Решена съм да се боря с нея и ще се преборя! Да обвинява теб — теб! — в такова насилие!

— Не бива да се разстройваш.

— Ще се разстроя, ако не ми позволиш да се разправя с тази… с тази авантюристка! Аз мога да бъде страшен противник! Ще ми позволиш ли да се… оправя с нея от твое име? Не мога да понеса да те гледам разстроен.

— Прави както намериш за добре — каза той с облекчение. — Знам, че мога да ти се доверя. Ти винаги си постъпвала правилно.

Тя така и направи. Той пет пари не даваше. Подписваше, каквото му даваха, без да чете. Всичко, което искаше, бе да се отърве. И вярна на думата си, майка му уреди нещата така, че нямаше и помен от скандал. Когато получи документите, с които окончателно се слагаше край на брака му, той само попита:

— Как?

Майка му повдигна рамене.

— Ами така.

Значи бе трябвало да купи мълчанието й! Господи, каква проклета кучка! Гърчеше се при спомена за нея. Той, Брад Брадфорд, играчът, да бъде изигран, при това унищожително. Особено след като тя бе заплашила да съди за заплащане за хотела. Значи това винаги е искала: пари! Вечният победител бе победен — и то като недоносче.

За известно време потъна в сляпо, диво сексуално буйство, с което си изливаше яда и в което намираше някакво отмъщение — но незадоволително. След това изпадна в апатия. Никога не се бе чувствал толкова победен, толкова разбит. Никога не бе претърпявал такова поражение; никога не го бяха изоставяли и отхвърляли. И точно тогава Каролайн се бе показала толкова мила, толкова търпелива. Понасяше всичките му настроения, отнасяше се с уважение към мълчанието му. Ако това не беше доказателство за любов… Само дето той никога не бе бил в състояние да я обича. Не и по начина, по който бе обичал Джулия. Всъщност по никакъв начин.

Майка му се беше оказала права и в това отношение.

— Сега сигурен ли си, че Каролайн е онова, което искаш, скъпи? Че не е само защото аз мисля, че е подходяща за теб.

— Преди направих собствения си избор и виж колко погрешен се оказа.

— Е, Каролайн не е жена, която преследва кариера. Всичко, което иска, си ти. За нея винаги ще си на първо място. Тя няма да се съревновава с теб, скъпи, нито да те предаде. Твърде много те обича.

И очакваше твърде много, и изискваше твърде много. Повече, отколкото бе в състояние да даде. Беше опитал, наистина беше опитал, но чувството го нямаше. Не беше като с Джулия. Която изплува от дълбините на душата му, където я беше заровил, за да се превърне в отчаяна нужда.

Той си я представи такава, каквато я беше видял преди малко. Изглеждаше успяла; самоуверена и щастлива. Усмивката й беше искрена — от нея извираше чувство. А й облеклото й беше скъпо. Винаги се бе обличала добре — дори когато сама се издържаше, макар тогава очевидно да имаше повече вкус, отколкото пари. Тази нощ обаче около нея сияеше ореолът на богатството — роклята й направо вонеше на пари. Очевидно бе постигнала успех — бе използвала парите, които бе изстискала от него, с добър резултат. Да, сигурно имаше доста пари. Иначе защо Маркъс Левин ще е в играта? Това извратено копеле можеше да надуши парите дори ако са заровени на два метра под земята.

Но какво правеше тя с него? Вероятно бяха любовници и…

— Господин Брадфорд? Мис Тримейн пита за вас — каза едно пиколо.

По дяволите! Съвсем я беше забравил. Вече нямаше никакво желание да я вижда. Искаше да остане сам, да мисли.

— Не си ме намерил — каза решително той на момчето. — Кажи, че съм оставил съобщение. Повикали са ме по спешен делови въпрос. Искам обаче да провериш нещо — той измъкна една банкнота. — Отседнала ли е тук една жена, Джулия Кери… и един мъж, Маркъс Левин. И ела да ми кажеш.

След малко момчето се върна. Нито един от двамата не беше регистриран в хотела.

— Добре. Но все бяха отседнали някъде. И той осъзна, че е решен да открие къде — и как. Не знаеше защо. Знаеше само, че трябва да го направи. Заради себе си.