Андреа Кейн
Изпитания (39)

Епилог

20 април, Великден

17:15

Нюфейн, Върмонт

Рийд беше прав.

Добре че фермата на Уестън бе изградена от камък. Иначе тя определено щеше да се пръсне през този уикенд.

Като се преброиха напълно, там имаше осемнайсет възрастни, девет деца, едно бебе на път, два шоколадови лабрадора, едно гонче, оранжева котка, шестте й котенца, хамстер албинос, три африкански плъха, две ловки костенурки и едно зайче.

Тейлър никога в живота си не бе виждана такъв хаос. Масата за вечеря почти беше хлътнала от тежестта на храната и на хората, облегнати се, за да я достигнат.

Децата, отегчени от храната и разговора, сега тичаха наоколо и играеха на различни игри. Домашните любимци лаеха, мяучеха, тичаха около колелата в своите клетки, правеха задни салта в съдовете си с вода или се стрелкаха покрай собствениците си, докато те излизаха и влизаха бързо в къщата.

Възрастните пиеха кафе, говореха бързо, за да споделят живота си с другите — и шепнеха залозите си за това кой ще се задоми пръв — Роб или Мич. И двамата бяха довели приятелките си, а и двете приятелки сега седяха пред огледалата и се освежаваха.

— Натискът се увеличава, Роб — подразни го сестра му Мередит. — След Рийд идва твоят ред. Самотник на горещия стол.

— Много хитро. — Той потупа Мередит по много бременното коремче. — Хапни си още една поничка. Най-новата ми племенничка или племенник умира от глад. Не забравяй устата ти да е пълна, когато Джен излезе от банята. Тя не се нуждае от насърчение. Вече ми прави намеци.

— Ами приеми ги. — С широка усмивка Мередит си взе една замразена поничка.

— Ами ти, Мич? — запита през масата Джой, снахата на Рийд. — Пам изглежда много сладка.

— Такава е. Но аз чакам Роб да поеме пръв.

В стаята отекна колективният им смях.

— Да се върнем към централната двойка за уикенда — настоя най-голямата сестра на Рийд, Лиза, стана, заобиколи масата и клекна до Тейлър. — Сега, след като премина първоначалната истерия, може ли да видя пръстена ти отблизо?

— Разбира се. — Тейлър протегна послушно ръка за незнайно кой път, след като Рийд обяви годежа им вчера.

— Великолепен е. — Лиза се възхити от блестящия квадратен диамант. — Наистина е великолепен. — Тя се обърна към Рийд. — Комплименти от мен. Изненадващ годеж. Страхотна жена. И чисто нова адвокатска фирма, която ще извади наяве най-добрите ти черти. Ударил си джакпота. — Тя стисна ръката на Тейлър. — Особено с Тейлър.

— И аз така мисля — съгласи се Рийд.

— Мислили ли сте къде ще направите сватбата и кога? — попита сестра му Шанън.

Тейлър сви рамене безпомощно.

— Открита съм за предложения. Не съм имала възможност да помисля. Всичко бе такава лудост.

— Преди да започнем с предложенията, има няколко процедурни правила — обяви Рийд. — Къде ще направим е на разположение на всеки, който иска да предложи нещо. Кога, не е. — Той преметна ръка през раменете на Тейлър. — Ще се оженим възможно най-скоро.

— Не те виня. — Гласът на бащата на Рийд беше сериозен, обагрен със съчувствие. — След всичко, което е преживяла Тейлър, тя заслужава малко щастие.

— И свое семейство — допълни мило майка му. — Толкова съжалявам за братовчедката ти.

— Благодаря ти. — Тейлър все още усещаше болката от загубата, когато говореше за Стеф, но ужасната, всепоглъщаща празнота бе изчезнала. — Тя ми липсва. — Носталгична усмивка. — Но аз знам, че тя ме гледа отгоре, усмихната до уши. Винаги казваше, че съм обречена да имам голямо семейство.

— И готин мъж за съпруг — напомни й Рийд. — Не забравяй това.

Роб изпъшка.

— Боже, какво самочувствие…

Всички се разсмяха.

— Имам едно предложение — намеси се майката на Рийд. — Освен ако пътуването не е прекалено дълго за вашите гости, защо не се ожените тук? Имаме трийсет акра. Сигурна съм, че това е повече от всеки ресторант. А Върмонт е толкова красив през късната есен. Цветята са окичени с цвят. Дърветата са раззеленени. Разбира се, че съм пристрастна.

— Това е страхотна идея! — възкликна Мич. — До тогава бебето ще се е родило, така че ще можем да летим. — Дерек не си падаше много по четиридневното шофиране: момчетата постоянно се караха.

— Това наистина е страхотна идея — съгласи се Лиза. — Можем да разпънем няколко палатки, в случай че завали. Няма страшно. Всичко ще бъде красиво. Ще извършим церемонията в градината, а приема — в целия заден двор, на северозапад, към шеметната гледка на планините.

Шанън щракна с пръсти.

— Току-що се сетих за нещо. Познавам един удивителен фотограф. Дейвид Лодж. Той е израснал тук. Преди две години се премести в Денвър, а ние с Роджър се свързахме с него и с жена му. Но Нова Англия му липсваше. Миналата година се премести обратно във Върмонт. — Тя започна да рови в чантичката си. — Тук някъде е новата му визитка. Прави изящни снимки на открито. Помниш го, нали, Рийд?

— Да — започна Рийд. — Но…

— Бабо, ти трябва да си на централното място — намеси се Шари — дъщерята на Лиза и Бил, която бе на дванайсет, но приличаше на двайсетгодишна. — Ушите й се наостриха като чу думата сватба и тя се втурна да вземе участие в разговора. — Можеш да направиш по една ваза за всяка маса. Ние ще ги напълним с цветя.

— С удоволствие. — Баба й грейна.

— Ами гостите, които ще трябва да преспят тук? — намръщи се бащата на Рийд. — Това може да е проблем. Фермата и така е препълнена, когато тук се събере цялото семейство.

— Не се безпокой — намеси се бързо Джил, снахата на Рийд. — Ние ще се заемем с настаняването. Ние с Марк имаме скиорска хижа, забрави ли? Точно след границата с Ню Хемпшир. Съвсем наблизо е. И тъй като е извън сезона, все още не е нужно да правим предварителни резервации. Можем да резервираме цялата хижа и да съберем толкова гости, колкото е нужно. — В очите й присветна провокиращо огънче. — Включително и младоженците. Рийд, трябва ли да ти напомням, че от VIP апартамента се разкрива невероятна гледка — чудесна за двойка на меден месец.

Рийд отвори уста да отговори, но веднага бе заглушен.

— Имаш си готово сватбено тържество. — Кайл посочи през масата към крещящите деца, тичащи из цялата къща. — Достатъчно шаферки, шафери, цветарки и носачи, които да напълнят цяла стая. И това е без най-близките приятели, които искаш да поканиш.

— Аз ще осигуря десерта. — Мередит вече пишеше нещо на една салфетка. — Ти само ми кажи колко гости ще поканиш и кой е любимият ви десерт. Останалото остави на мен. Включително сватбената торта. Нямам търпение да уредя това. Колкото до храната, ще се свържа с „Гастрономически снабдители“. Те са най-добрите във Върмонт. Познавам една от собственичките, Джоан Кармайкъл. Тя ще се погрижи за всичко, от ордьоврите до главното блюдо.

— Ами музиката? — попита Джой. — Можем да направим комбинация от класическа и фънк. Струнен квартет за церемонията и диджей или група за приема. Първо възвишеното, а после танци цяла нощ.

— Страхотна идея — съгласи се Лиза. — На децата ще им хареса да е диджей.

— Да, но една група, която да свири на живо, също е страхотно — противопостави се съпругът й Бил. — Могат да свирят съвременни парчета за децата и парчета от петдесетте, шейсетте и седемдесетте за нас, за да мога да стана и да се поперча малко.

— И мелодии от четиридесетте за мама, тате и техните приятели — допълни жена му.

— Но не и диско — подхвърли Дерек. — Да цитирам покойния, великия Хари Чапин: диското смърди. Да не споменаваме и неизбежното, тук ще има няколко шкембести момчета на средна възраст, които ще си пийнат доста и ще бъдат убедени, че могат да пресъздадат „Треска в събота вечер“.

Мередит избухна в смях.

— Този цитат е метафора, скъпи.

— Да, наистина. — Лиза също се разсмя. — Добре. Без диско. И, Бил, прав си, че с група е по-разнообразно. Ние с теб ще завъртим по няколко телефона.

— Аз знам какво ще направим — намеси се Джил. — В скиорската хижа имахме две двойки на меден месец — една през януари и една през февруари — и двете бяха побеснели за музика на сватбите си. Оказа се, че наеха една и съща група.

— Страхотно. Това означава, че са местни. Веднага ще им се обадя. Надявам се да не са ангажирани.

— Знаеш ли — допълни Марк. — Като говорим за гостите, да не забравяме и онази дама от книжарницата. Която направи поканите ни за Нова година. Моделите й бяха невероятни. Имаме работа и за нея.

— Марк, ти си гений! — Джил го прегърна страстно. — Изобщо бях забравила за това. Тя е най-добрата за поканите. Нашите бяха прости и изчистени, но тя направи всичко — от традиционно до дивашко.

— Дивашки? — Лиза се намръщи. — Не и за сватба. Лично аз предпочитам…

— Хей! — Рийд вдигна ръце към устата си и изрева. Когато това не успя да се издигне над шума, той пъхна два пръста в устата си и изсвири продължително.

Това привлече вниманието на всички. Вдигнаха погледи и премигнаха, сякаш изведнъж забелязаха, че той е там.

— Помните ли ме? — попита иронично той. — Аз съм младоженецът. Виждате ли тази красива жена до мен? Тя е булката. Така че преди да подписвате договори и да финализирате всички уговорки, не е ли най-добре да се консултирате с нас? Изрично искам да знам как Тейлър приема всичко това — ако приемем, че вече не е изпаднала в шок. Може би тя иска да се ожени в Манхатън или в някоя голяма църква. Ние обичаме вас и вашия ентусиазъм. Но това е нашата сватба. — Той се обърна към годеницата си.

— Цяла ли си още?

— Непокътната — увери го Тейлър. Всъщност тя сияеше.

— Не се чувствай притисната от тълпата — посъветва я нежно Рийд. — Те често се увличат.

— Не се чувствам притисната. — Тейлър по-скоро се чувстваше заглушена и малко просълзена. За пръв път в живота си тя разбираше какво е да си част от едно семейство.

Беше чудесно.

— Не се чувствам притисната — повтори тя. — Трогната съм. И поласкана. С удоволствие бих се омъжила тук. Приятелите ми няма да имат проблеми с пътуването до Нова Англия. — Тя се усмихна като се сети за бандата от WVNY.

— Вероятно ще се натоварят в няколко големи микробуса и ще пристигнат. Те обичат да пътуват, по работа и за удоволствие. Всъщност леля ми е собственичка на пътническа агенция и изпробва места за почивка по цял свят. Така че Върмонт ще им се стори на две крачки.

— Ами датата — юни прекалено скоро ли е? — попита Лиза. — За мен, не. — Тейлър вдигна поглед към Рийд и го попита: — Ами ти? Фирмата ти току-що тръгна. Пол ще се справи ли сам? Или ти е твърде скоро да си вземаш отпуск?

— В никакъв случай. — Той поклати глава недвусмислено. — Точно заради това създадох фирмата — за да си имам свой живот и да живея както си искам. Пол ще се справи. — Рийд стана, хвана Тейлър за ръката и я изправи на крака. — Ще ни извините ли за минута? Искам да поговоря с Тейлър насаме.

— Добре. Говори. — отговори сухо Роб. — Само не се увличай. Из цялата къща тичат деца.

— Ще опитам да се въздържа — отвърна му Рийд. Той поведе Тейлър по коридора и те излязоха през задната врата. В градината той я обърна към себе си. — Наистина ли го искаш? Защото сватбата е веднъж в живота. Поне в нашия случай ще бъде така. Искам този ден да премине точно както го искаш.

— Ще премине. Вече го усещам — увери го тя. — Сега дори съм по-развълнувана от преди. Ентусиазмът на семейството ти е заразен. Те са чудесни — всичко, което ми разказа, и нещо повече.

— Те ще станат и твое семейство.

— Знам. И съм невероятно щастлива.

— Аз също. — Рийд вдигна брадичката на Тейлър и я целуна нежно — по начин, напълно приемлив за тумбата деца, събрали се да ги наблюдават. — Обичам те — прошепна той. — Никога не го забравяй.

— Как бих могла след всичко, което направи? — Тя вдигна поглед към него, а сълзите все още блестяха в очите й. — Аз също те обичам. И ти вярвам. Напълно и без никакви резерви. И разчитам на теб. Ти ме научи, че мога да правя това и пак да си остана силна и независима. Благодаря ти за това. И така, никакви стени повече. Никаква самозащита. Не и когато става дума за нас. — Тя се усмихна през сълзи. — Изглежда, че се заехте с най-трудното си дело и спечелихте, адвокате.

Пръстите на Рийд погалиха бузата й и тя усети емоцията в докосването му.

— Хей, казах ти, че съм добър.

— О, да. Много, много добър.

Устните му бавно се разтегнаха в усмивка.

— Е, ще отпразнувам ли победата?

— Поканена ли съм?

— Ти си единственият ми гост.

— Мислех, че съм домакинята.

— Това също.

Очите на Тейлър присветнаха радостно.

— Къде и кога?

Той присви устни замислено.

— Да видим. След вечеря си тръгваме от къщата на родителите ми. До Манхатън са четири часа. Вероятно ще ни отнеме пет, с натовареното движение по празниците. Значи ще пристигнем в Манхатън към един през нощта.

— Долу-горе така.

— Колко изморена ще бъдеш?

— Съвсем будна.

— Добре тогава — заключи той и прокара палец по устните й. — Уредено е. В моето легло. Довечера. Един и трийсет.

— Облекло?

— Голи.

— Да донеса ли нещо?

— Не. Само себе си. И никакво сервиране. Никаква храна. Това ще бъде празник без излишни превземки. Само ти, аз, едно много голямо легло и една много дълга нощ. Нали каза, че „Делинджър“ няма да работи утре?

— Да — потвърди тя.

— Добре. Тогава празникът може да продължи и утре.

— Уха. Това прилича на някакво голямо събитие.

— О, така ще бъде. Имаш думата ми.

— Само думата ти? — попита тя с подигравателна невинност. — Само това ли получавам?

— Не. — Очите му притъмняха. — Ти, любов моя, ме имаш целия. А довечера можеш да се възползваш от всяка част, която си поискаш.

— Може ли да повторя?

— Да повториш, да потретиш — каквото ти се иска.

Усмивката на Тейлър си беше чисто прелъстяване.

— В такъв случай ще дойда.

Изпитанията бяха останали зад гърба й. Чакаше я бъдещето…