Андреа Кейн
Изпитания (33)

Глава 32

23:50

Източна шестдесет и осма улица

Рийд си драскаше бележки върху кухненския плот, когато Мич и Тейлър пристигнаха.

Той изтича и отвори вратата, усещайки познатото вече чувство на облекчение, което се разля в него, когато Тейлър се показа в жилището му жива и здрава.

— Хей. Как се чувстваш при завръщането си?

— Смесени чувства. И добре, и зле. И като главна атракция в шоу за ненормалници. Но, хей, поне ми организираха купон. — Тейлър си съблече палтото и го подаде на Мич. — Благодаря, както винаги.

— Няма защо, както винаги — отговори той. — Почини си. Аз ще се прибера у дома и ще прочета това-онова за Гордън Малъри. Джейк е направил едно доста подробно изследване: стари статии, обяви, такива неща. Може би това ще ни подскаже къде се крие той сега — ако е жив.

— Аз чета подобна литература, само че моята е за експлозия на яхта и за физическо нападение — обясни уморено Рийд.

— Сдобил си се с документите? — Тейлър подскочи.

— Да. — Рийд посочи с палец към кухнята. — И двата са там. Хедман бе много склонен да ми съдейства, особено след като Мич разговаря с него. Той и Олин настояха да разберат защо искаме документите и се наложи да ги информираме. Тук няма да имаме проблеми. Те ще си мълчат. Мислят, че се хващаме за сламка. Но са добри детективи.

— Разбира се — съгласи се Мич. — Както и да е, приятно четене. Утре ще сравним бележките си, ще видим чии материали са били по-интересни. — Той махна с ръка. — Лека нощ.

Рийд затвори и заключи вратата след него, после се обърна към Тейлър.

— Включих твоето шоу по някое време тази вечер. Ти звучеше толкова спокойна и сдържана…

— … като теб в съда — завърши вместо него Тейлър. — Това ми е работата. Хората, които ми се обаждат, зависят от мен. Трябва да се контролирам, когато съм в ефир. Това не означава… — Тя прекъсна, отпусна се на дивана и притисна длани към очите си. — Рийд, съжалявам. Уморена и съсипана съм. Не исках да ти повишавам тон.

— Не е нужно да се извиняваш. — Той седна до нея и започна да я масажира, прогонвайки напрежението от раменете й.

— Как мина изслушването във Върховния съд?

Повдигане на рамене.

— Както се очакваше. Съдията не отмени гаранцията. Джонатан се боеше единствено от това. Аз, от друга страна, наполовина се надявах, че ще го направи.

Тейлър се обърна рязко и стрелна Рийд със стреснат поглед.

— Защо?

— Поради чисто егоистични причини. Ако Джонатан е затворен, Гордън не може да се маскира като него — не и без да го хванат.

— О… — Тя въздъхна уморено. — Разбирам. Но нещо ми подсказва, че Гордън е твърде умен, за да се остави да го хванат. Ако Джонатан беше в затвора, Гордън все някак си щеше да разбере за това и щеше да пропълзи обратно в канала като плъх, какъвто си е. — Горчив смях. — И, като същия този хитър плъх, щеше да се появи чак когато разбере, че е безопасно.

— Той никога няма да бъде в безопасност — отвърна Рийд с твърд, решителен тон. — Не и докато ние го преследваме.

Тейлър го дари с вяла, благодарна усмивка.

— Прочете ли полицейските доклади? Нещо ново?

— Нищо съществено. Освен факта, че никоя от частичните човешки останки, открити след експлозията на яхтата, не са били от Гордън. Само спасителният му пояс с монограм.

— Може да го е хвърлил през борда за повече убедителност.

— Точно така. От друга страна, може да е бил изхвърлен от експлозията, а цялото му тяло да е било разкъсано на парчета. Така че нека само да кажем, че липсата на физически останки повдига червен флаг — за нас. За полицията и за обвинението — да, при тези обстоятелства, нашият червен флаг е слаба позиция. И определено не е достатъчен, за да изградим надеждна хипотеза, че Гордън е жив.

— Той е там някъде, Рийд. Знам го. Не се нуждая от доказателство. Кръжи около мен като ястреб. Кой знае кога ще се спусне надолу… Не разполагам с лукса време като теб. Всеки ден, всяка минута той може… — Тейлър прекъсна, безнадеждна и отчаяна, и ужасно засрамена от онова, което намекваше. — Съжалявам — прошепна тя. — Това ми дойде съвсем спонтанно.

Рийд притисна главата й върху гърдите си.

— Тейлър, изслушай ме. Знам как се чувстваш — все едно че се разпадаш по шевовете. Знам, че си уплашена. И двамата знаем, че няма да е лесно да се доберем до Гордън. Той е умен. Педантичен е. И няма намерение да го хванат. Но няма да продължи така. Ние ще го хванем. Обещавам ти. Междувременно не се съмнявай в моите приоритети. И двамата с теб имаме абсолютно една и съща програма. Джонатан е мой клиент. Ти си… — Той преглътна. — Обичам те. Животът ти и сигурността ти са най-важните неща за мен. Непрестанно работя по тази хипотеза за Гордън. Накарах Мич да направи същото. Това е заради теб, не заради Джонатан.

— Знам. — Тя се сгуши в него. — Просто искам всичко това да приключи.

— Амин.

— Нещо ново за ДНК? — попита Тейлър. — Онова, което ми показа снощи, беше много вълнуващо.

— Прочетох още някои неща за ДНК профилите на еднояйчните близнаци — отговори с неохота Рийд. — Без да навлизам в прекалено много научни детайли, тук са намесени два генетични термина: фенотип и генотип. Генотипът е строежът на нашите гени — с други думи, нашата ДНК. Фенотипът е външният фактор — нашите физически характеристики, които са резултат от взаимодействието на нашите гени с хранителната среда в матката. Последната част е най-важна за нас. Тъй като всеки плод взаимодейства различно с околната си среда, еднояйчните близнаци имат еднакви генотипи, но различни фенотипи.

— Кои физически черти засяга това?

— Оперативните за едно криминално разследване са отпечатъците от пръсти и зъбната картина. И двете характеристики се различават леко при еднояйчните близнаци. За жалост убиецът е бил достатъчно умен и не е оставил отпечатъци от пръсти. Но Адриен имаше белези от зъби върху лявата си гръд. Прочетох едно дело, което е прецедент по въпроса, където защитникът е предизвикал експертно свидетелство от зъболекар, който е представил като доказателство пломбите, отпечатъците от пенопласт и компютърното сканиране от зъбната картина на обвиняемия, а съдът ги е положил върху раните, за да ги сравни. Били са различни. Ако е нужно, мога да опитам тази тактика в съда. Тя не е безспорна, но може да създаде основателно съмнение. — Той разтри слепоочията си. — Но ме влудява фактът, че това не е достатъчно, за да получа съдействието на Хедман и Олин по случая с твоя преследвач.

— Нищо няма да е достатъчно докато не се покаже самият Гордън — отговори тихо Тейлър. Продължителна пауза, докато тя обмисляше собствените си думи. — Рийд, може би трябва да използваме този факт като наше предимство.

— Какво имаш предвид?

— Хайде да накараме Гордън да се покаже.

— И как предлагаш да го направим?

На Рийд това нямаше да му хареса. На самата Тейлър не й харесваше. Но това би могло да се окаже най-бързото им решение. Може би единственото им решение.

— Новият ми наем започва да тече от утре — обясни тя. — Сигурна съм, че Гордън знае това. Също така съм сигурна, че знае къде се местя. Така че защо да не му направя услуга и да се преместя? Без ничия помощ, само с компанията за преноса. След като те си отидат, ще остана сама. Това ще даде чудесна възможност на Гордън.

— Забрави за това. — Цялото тяло на Рийд се стегна. — Така се превръщаш в мишена.

— Ако това ще извади Гордън от дупката му, искам да рискувам.

— Но аз не искам. Идеята е налудничава. Ще се изложиш незащитена пред един психопат. Темата е приключена. Ще открием Гордън с не толкова радикални средства.

— Каквито и да са те. — Тя въздъхна. — Просто ми хрумна, че от вчера и двамата престанахме да употребяваме ако, когато споменаваме Гордън като мой преследвач. Вече и двамата сме сигурни, независимо от това дали имаме стабилни доказателства.

— Да — съгласи се Рийд. — Така е.

1 март

1:15

Денят D^[1].

Новият й наем започна да тече преди седемдесет и пет минути.

Той огледа апартамента, който скоро щеше да бъде неин, чудейки се кога ще се нанесе. Старото й жилище бе в хаос от няколко дни, тъй като тя се подготвяше за преместването.

Кашоните щяха да бъдат изпратени навреме. Старото й жилище щеше да се освободи. Но все още не се знаеше кога ще пристигне и тя.

Тя живееше при Рийд Уестън. Живееше там откак се върна от Флорида.

Преди няколко седмици това би било достатъчно, за да го вбеси. Представяйки си я с друг мъж. Знаейки, че е в леглото му. Беше достатъчно разярен, когато разбра, че всяка вечер тя изключва мобилния си телефон, за да не може той да се свърже с нея. Глупава кучка! Не знаеше, че винаги може да се добере до нея, стига да поиска…

Както и да е, всичко това сега нямаше значение. Планът му навлезе във финалната си фаза.

Тя се изнервяше. Той го виждаше в движенията й, в неспокойната й походка и в очите й. Мразеше да живее като затворник. Много скоро щеше да се освободи, макар и за малко.

Това малко беше достатъчно. Той щеше да чака.

Времето й изтичаше. Така че нека да чука Рийд Уестън до насита. Когато тя умреше, той щеше да бъде в нея, не Уестън.

Първо щеше да й каже всичко. Това се подразбираше. Трябваше да каже на някого. Планът му беше твърде изкусен, за да го запази само за себе си.

Жалко, че не можеше да го сподели с другите глупаци. Особено с ченгетата. Израженията на лицата им щяха да бъдат неописуеми.

За жалост трябваше да стане така. Той трябваше да продължи, да започне новия си живот.

И, о, какъв живот щеше да бъде това…