Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I’ll be Watching You, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Андреа Кейн. Изпитания

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 2006

Редактор: Любен Любенов

ISBN: 954-701-150-5

История

  1. — Добавяне

Глава 28

21:40

Източна шестдесет и осма улица

Рийд дълго се взира в телефона на нощната си масичка.

После разгъна листчето, което му даде Тейлър, и набра номер от Флорида.

— Ало? — Гласът й беше отпаднал и адски изнервен.

— Здрасти, аз съм.

— Здрасти. — Облекчението й бе осезаемо и реално. Дори сега, на повече от хиляда мили, тя изпитваше лоши предчувствия всеки път, когато вдигаше телефона. — Радвам се, че си ти.

— Добре ли мина полетът ти?

— Точно по график. Взех си един сандвич, после хванах такси до къщата и се накиснах в горещата вана. Утре ще отида на плажа. Той е точно от другата страна на редицата с палми пред прозореца ми. Прогнозират, че температурата ще е двадесет и седем градуса и че времето ще е страхотно.

Безгрижни думи. Напрегнат тон.

— Къде е Мич? — попита Рийд.

— В една от четирите стаи за гости долу. — Приглушен смях. — Не се безпокой за комфорта на Мич. Баща ми не прави нищо половинчато. Това жилище е разкошен дворец в испански стил. Има басейн с олимпийски размери, високо технологична зала за тренировки, океанът е в краката ни, има и много разкошни спални, всяка с отделна баня, която е по-голяма от целия му апартамент в Манхатън. Мич не може да иска нищо повече.

— Аз не се тревожех — поне не за Мич. — Рийд стисна слушалката по-здраво. — Исках да чуя гласа ти.

— Вече ти липсвам?

— Повече отколкото можеш да си представиш. — Той спря за малко. — Тейлър, има и още една причина, поради която се обаждам.

Миг мълчание, докато тя възприеме думите и тона му.

— Рийд, какво не е наред?

Той въздъхна.

— Ужасно ми е неприятно, че те товаря с това. Особено сега. Джонатан бе арестуван за убийствата на Адриен и Дъглас.

Тя въздъхна.

— Арестуван — кога?

— Обади ми се веднага след като самолетът ти излетя. От летището отидох направо в Деветнадесето управление. Прибрах се преди малко. Делото е пръснато по цялото ми легло. Чака ме дълга нощ.

— Това не звучи твърде обещаващо. — Тейлър бе потресена. — Знам, че не можеш да го обсъждаш с мен.

— Не, не мога.

Тя въздъхна отчаяно.

— Рийд, звучиш ми като една развалина. Мога ли да направя нещо?

— Само ми имай доверие. Независимо как пресата е интерпретирала всичко това, вярвай, че знам какво правя.

— Това не е проблем. То се подразбира от само себе си. — Тейлър отново замълча за момент. — Искаш ли да се прибера?

— Определено, не. Стой си там. Отпусни се и се наслаждавай на слънцето. Чувствам се по-добре като знам, че си в безопасност. Мич е с теб. А единствените хора, които знаят, че си в Палм Бийч, са бандата от WVNY и аз. Така че няма да получаваш шантави телефонни обаждания, с които да се тормозиш.

— Те може и да престанат съвсем — отговори тихо тя. — Ако преследвачът ми е в затвора.

Ако — повтори Рийд. — Но аз не мисля, че е там. — Това беше самата истина. Рийд все още се чувстваше като копеле. Тейлър предполагаше, че Джонатан ще бъде затворен за дълго — до процеса. Но ако усилията на Рийд се увенчаеха с успех, Джонатан щеше да излезе на свобода още утре.

Трябваше да й каже.

— Предявяването на обвинението е утре. Джонатан е готов да плати всякаква сума за гаранцията.

Още едно продължително мълчание.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че щатът освобождава под гаранция заподозрените в убийство?

— Ако защитникът представи достатъчно убедителни доказателства, че клиентът му няма да се укрие и не е заплаха за обществото, да.

— И ти възнамеряваш да направиш точно това — не, не ми отговаряй — прекъсна се тя. — Разбира се, че възнамеряваш. Нали това ти е работата.

— Да, така е. — Вече му се искаше да беше я извикал обратно у дома. — Тейлър, слушай ме…

— Не е нужно да обясняваш. Разбирам. И оценявам откровеността ти. А сега ще ти дам малко време. Не те обвинявам, че правиш това, което трябва. Но и ти не ме обвинявай заради това, че се надявам да се провалиш. Ще се чувствам много по-добре ако Джонатан Малъри остане зад решетките.

— Знам. — Рийд разтри брадичката си с длан. Нямаше какво повече да каже, нямаше как да запълни тази празнина. Не и докато не докажеше невинността на Джонатан — по всички параграфи.

— Най-добре е да вървиш — обади се Тейлър, сякаш прочела мислите му. — Чака те много работа.

— Да. Така е. — Той си пое бавно дъх. — Само още едно нещо, преди да затворя. Обичам те. Не забравяй това.

— Нямам намерение.

— Добре.

Тя сигурно бе усетила напрежението в гласа му.

— Рийд, сигурен ли си, че си добре?

Добре беше доста относително понятие.

— Да, добре съм — увери я той. — Това е думата на един адвокат защитник. Удържал съм я в продължение на десет години. Професионалист съм. Обичам предизвикателствата. А сега върви да спиш. Снощи не те оставих да спиш много.

Лек смях.

— Не, не ме остави. Но аз не се оплаквам. — Смехът й затихна. — Между другото, аз също те обичам. И съм тук, ако се нуждаеш от мен.

 

 

Събота, 15 февруари

1:35

Тази нощ сънят не идваше.

Но той не го и очакваше. Не и при тези обстоятелства.

Но все пак трябваше да си почине. Утре бе важен ден.

Той се втренчи в тавана, без да забелязва грозните пукнатини в гипса. Вместо това видя Тейлър. Тя винаги бе последният образ в съзнанието му през нощта. Представяше си я в леглото, как тъмночервената й коса се разлива върху възглавницата, как тялото й става негово.

И, о, как планираше да го завладее…

Той се размърда неудобно, а ерекцията му бе почти болезнена.

Скоро. Още не. Но скоро.

Обикновено решаваше да й се обади. Но тази вечер това бе невъзможно. Въпреки че си умираше да чуе отново шока в гласа й. Тя си мислеше, че е в безопасност.

Но не беше. Много скоро щеше да го разбере.

Но не и тази вечер. Тази вечер трябваше да потърпи.

Тя беше сама. Това само по себе си го успокояваше. Рийд нямаше да напусне Ню Йорк до разрешаването на случая с двойното убийство.

Обаче тогава това нямаше да има значение. Тейлър щеше да бъде негова.

 

 

10:15

Криминален съд Сентър стрийт, 100,

Ню Йорк

— Говорим за предумишлено убийство — обяви съдия Мартин от бюрото си. — В такива случаи аз обикновено не разрешавам гаранция. Обаче аргументите на защитата са необорими. Подсъдимият няма предишни провинения и е съдействал напълно на властите. Освен това бях впечатлен от красноречивата характеристика, представена ни от защитника, който е високо уважаван в този съд и който има продължителни взаимоотношения с обвиняемия. Вземайки предвид всички тези факти, мнението на този съд е, че не съществува опасност обвиняемият да се укрие и че не е заплаха за обществото. След като казах това, поради сериозното и жестоко естество на престъпленията, в които е обвинен, определям гаранция от един милион долара, в брой или с полица. Освен това обвиняемият ще предаде паспорта си на съда.

Звукът на чукчето отекна в залата.

Застанал до Рийд, Джонатан изпусна огромна въздишка на облекчение.

— Слава богу — промърмори той. После се обърна към Рийд. — Благодаря ти.

— Още сме много далеч от благодарностите. Това беше само началото. — Рийд затвори куфарчето си. — Направих предварителна уговорка с поръчителя. Ще му се обадя и ще му съобщя сумата. Той ще отиде и ще прати един милион долара. Това ще ти струва сто бона, но нямаш голям избор ако не искаш да прекараш още една нощ в затвора. Днес е събота. Няма начин да намериш достъп до значителен брой авоари, които ще трябва да ликвидираш.

— Добре. Каквото и да е. Само ме измъкни от тук.

— Дръж се здраво — посъветва го Рийд, когато Джонатан бе ескортиран обратно до арестантската килия. — Ще се обадя и ще се погрижа за документите. Ще излезеш след два часа. О, и ще се отбием в офиса на окръжния прокурор. Уредил съм ти да минеш на детектора, преди да се прибереш. Хедман се съгласи да се срещнем там. Така той, помощник окръжният прокурор и аз ще бъдем преки свидетели.

Джонатан кимна, но очите му блуждаеха, сякаш думите на Рийд почти не проникваха в съзнанието му. Той продължи да върви, позволявайки послушно да го изведат от съдебната зала.

Рийд се намръщи. Не беше развълнуван от това, че залага личната си репутация на карта заради Джонатан. Но съдия Мартин не беше сред най-либералните съдии, а Рийд разбра инстинктивно, че един личен натиск би помогнал в случая.

Все пак Рийд беше облекчен, че стигна до тук. Беше необходимо да измъкне Джонатан от затвора, не само за да запази здравия му разум, но и за да имат достатъчно време и възможности да изградят делото си. Голямото жури щеше да се събере по-късно тази седмица и те несъмнено бяха получили обвинителния акт. Така че всичко зависеше от това какво щеше да открие Рийд преди процеса. И той се нуждаеше от Джонатан — готов, послушен и достъпен по всяко време.

Излизайки от съдебната зала, Рийд включи мобилния си телефон и се свърза с поръчителската компания. След това се обади на Пол Милс, който бе подготвен за ситуацията и очакваше обаждането му.

Пол бе адвокатът, когото Рийд избра пръв да стане негов съдружник, след като взе решението да създаде своя фирма. Пол беше млад, завършил Колумбийския юридически факултет само преди две години. Работеше като младши сътрудник в елитна фирма на Парк авеню и Рийд го беше виждал в действие, както в съда, така и по граждански въпроси. И, макар и млад, той беше умен, красноречив и вече си печелеше репутация на виден юрист и първокласен универсален адвокат. Но не се чувстваше добре на голямата, престижна сцена в юридическата фирма на Парк авеню и се зарадва на възможността да работи с Рийд, когато той го покани.

Разговаряха два пъти през последните две седмици, а в четвъртък Рийд му направи предложение, което той прие.

Сега въпросът бе дали настоящата практика на Пол щеше да заобиколи традиционното двуседмично уведомление. Защото Рийд адски се нуждаеше от помощ, при това веднага.

Пол вдигна веднага домашния си телефон.

— Ало?

— Рийд е.

— Как мина предявяването на обвинението?

— Джонатан бе освободен срещу гаранция от един милион долара. Как мина разговорът ти с партньорите?

Смях.

— И двамата с теб заслужаваме поздравления. Ти заради това, че направи невъзможното, а аз — защото преместих планината. От сега нататък съм напълно свободен. Предполагам, че бях твърде младши, за да им липсвам. Целият съм твой.

— Отлично. — Рийд усети огромна вълна на облекчение. При нормални обстоятелства не би било проблем Пол да се качи на борда след две седмици. Рийд трябваше да уреди много първоначални неща, от отпечатването на бизнес листи и визитни картички до намирането на вътрешен дизайнер, който трябваше да свърши чудеса в наскоро освободеното му офис пространство. Беше чист късмет, че предишните наематели се изнесоха по-рано. Той очакваше да се впусне в новата си практика постепенно, първо да се настани вътре, а после да наеме персонал. Но арестът на Джонатан анулира тази идея и ускори ужасно целия процес.

— Днес нуждаеш ли се от мен? — попита Пол.

— Да, ако си свободен. Знам, че е събота, така че ако е проблем…

— Не. Няма проблеми.

— Добре. Какво ще кажеш да се срещнем в офиса около три? Мога да те информирам за това как върви делото и за моята предварителна стратегия.

— Устройва ме. Само един въпрос.

— Давай.

— Къде е офисът? Ти ми спомена, че ще бъде в някаква тухлена къща в центъра, но не ми даде адреса.

Рийд избухна в ироничен смях, поклащайки глава самокритично.

— Би ти помогнало, нали? — Той разтри чело. — Съжалявам. Умът ми препуска като бесен. Той е на Източна петдесет и пета, между Трето и Лейк. — Даде на Пол точния адрес. — Отоплението работи, водата тече и телефоните са включени. Ще ти дам ключ като се срещнем там.

— На кой етаж са офисите?

— Избирай си. Сградата е моя. Купих я преди няколко години, като инвестиция. Ще направим едно бързо обновление, но ти пръв избираш къде да бъде офисът ти. Който се качи на борда след това, ще избира втори.

— Правата на заселника. Звучи добре — отговори смирено Пол. — Добре, ти оправи нещата при теб, а аз ще те чакам в офиса в три часа. И, Рийд? Отново ти благодаря. За мен това е чест и привилегия.

— Няма защо. Оценявам това, че превключи на висока скорост за дребни пари. Ти ще бъдеш истинска ценност за фирмата. И се съмнявам, че ще ми благодариш докато приключим с това дело. Вероятно няма да видиш слънчева светлина с дни. — Пауза. — Може би седмици.

— Ще го преживея.

— Да, да се надяваме, че и Джонатан ще го преживее.

 

 

23:15

„Уестън и съдружници“, адвокати

Източна петдесет и пета улица,

Ню Йорк

Първата му късна нощ в офиса.

Рийд се облегна назад в коженото кресло, единствената мебел в голямата, празна стая. Всъщност това бе единствената мебел в цялата къща, ако не се броят евтината компютърна база, телефонът и машината за кафе.

Той разтърка очи, припомняйки си събитията от деня.

Джонатан мина успешно на детектора. И, тъй като детекторите даваха между 90 и 95 процента точност, защитата получи първия си лъч на надежда.

Рийд се срещна с Пол в офиса и те заедно проучиха бележките на Рийд по делото. Постигнаха солидно съгласие. Нямаше начин да елиминират Джонатан като заподозрян. Единственият начин да спечелят това дело бе да създадат сериозно съмнение, намесвайки и други като потенциални заподозрени.

Това бе лесно за изпълнение, като се имат предвид косвените доказателства. Пол вече се зае, разравяйки се сред приятели, лични познати и бизнес съдружници, които можеха да имат някакъв мотив, възможност и достатъчно близки взаимоотношения със семейство Бъркли, които биха обяснили липсата на влизане с взлом.

Но ДНК доказателството бе напълно различна история.

Рийд вдигна купчината с разпечатките, които свали от Интернет. Седемдесет и пет страници натрупани данни за най-новите изследвания по генетика и ДНК. Тук трябваше да има нещо. Някакво логично обяснение и така щеше да получи вратичката, която търсеше.

Той прелистваше страниците, когато мобилният му телефон звънна.

— Ало?

— Здрасти. — Гласът на Тейлър се понесе по линията. — Аз съм. Неподходящ момент?

Рийд остави работата си.

— Всъщност дори не знам колко е часът.

— Единайсет и трийсет. — Пауза. — Гледах новините по телевизията. Хрумна ми, че не ми се обаждаш, защото се боиш да не избухна. Няма да го направя. Обаче очевидно си един адски добър адвокат. Според „CNN“ и „Fox News“ в дела за предумишлени убийства почти никога не освобождават обвиняемите под гаранция. Поздравления!

Той разтърка отново очи, осъзнавайки, че е напълно откъснат от външния свят. Трябваше да се сети, че новината за освобождаването на Джонатан ще се появи вечерта по телевизията и че Тейлър може да я види.

— Рийд? — подкани го тя.

— Съжалявам. — Той насили съзнанието си да се върне в реалността. — Трябваше да ти се обадя. Но грешиш за причината, поради която не го направих. Не се криех от твоята реакция. Изгубил съм чувство за време и пространство. От ранна сутрин съм затворен или в съдебната зала, или в офиса. Направо не знам какво правя. — Той сбърчи вежди. — Медиите вдигнаха ли много шум?

Нежен смях.

— Медиите превръщат в сензация подобни неща, особено когато е замесено известно семейство. Не обръщам внимание на плявата, само на основните неща. Джонатан е освободен под гаранция. Пледирал е невинен. През тази седмица ще има заседание на голямото жури. О, и имаше много хубава снимка на теб и Джонатан като излизате от съдебната зала. Ти изглеждаш напрегнат, като воин, влизащ в битка. Направо си страховит.

— Да, това съм аз. Страховит. — Рийд въздъхна. — Добре ли се чувстваш след всичко това? Не щастлива, но поне добре, нали?

— Ще трябва — заяви откровено Тейлър. — Междувременно ще се зарадваш да разбереш, че Мич се залови енергично с твоята работа. Днес ми предаде два урока по самозащита. Денят ми беше много разнообразен. Прекарах няколко часа на плажа, предшествани и последвани с тренировки — сутринта и следобед. Трябва да видиш удара ми с пръст и плесника по ухото. Удивителни са.

— Уха. — Устните на Рийд се изкривиха. — Впечатлен съм. И ревнувам. Изглежда съм изместен като твой инструктор по бойни изкуства.

— Не — отбеляза духовито тя. — Повече ми харесва да се изпотявам с теб.

Рийд издиша шумно.

— Боже, колко ми липсваш…

— Нямаш време да осъзнаеш колко ти липсвам. Къде си сега, между другото? Звъннах първо на домашния ти номер.

— В новия си офис. — Рийд й обясни всичко и едновременно с това й разказа за Пол.

Беше време за Тейлър да въздъхне шумно.

— Боже! Както казах, нямаш време да осъзнаеш колко ти липсвам. Нов офис, нов съдружник и дело за убийство, всичко наведнъж. Останах без дъх само докато те слушах.

Рийд тъкмо беше отворил уста да отговори, когато му се обадиха по другата линия.

— Тейлър, задръж за секунда. — Той натисна бутона. — Ало?

— Рийд, аз съм. — Джонатан звучеше като дрогиран. — Ядох. Взех душ. Спах. Сега пак съм на крака и се побърквам. Постоянно си мисля как ще ме заключат в килията завинаги или ще ме мушнат с онази смъртоносна инжекция. Животът ми може да свърши. А аз не мога да направя нищичко за това, по дяволите.

— Грешиш. Можеш да направиш много. Изчакай една минута. — Рийд се върна към Тейлър. — Тейлър?

— Тук съм.

— Трябва да приема това обаждане. Лягаш ли си веднага или да ти се обадя след малко?

— Ще бъда будна. Обади се, когато можеш.

— Благодаря. — Рийд изключи. — Добре, Джонатан, ето ме пак.

— Щеше да се опиташ да ми вдъхнеш оптимизъм.

— Не, щях да ти кажа, че ти си сърцето на цялата ни защита. Знаеш, че не си го извършил, което означава, че не можеш да се разпаднеш. Вместо да се побъркваш, започни да правиш списъци. Помисли си за някого, с когото Дъглас или Адриен са си имали проблеми, от домашната прислуга до бандата в кънтри клуба. Концентрирай се върху Адриен. Тя беше побъркана. Може би Гордън не е бил единствената й жертва. Ревността е силна мотивация. Също и отхвърлянето, ако тя се е присмяла на човека.

— Ами ДНК? Как ще се противопоставим на това?

— Работя по въпроса. Трябва да прочета куп книжа. Може би има начин спермата да бъде вкарана там. Ти дарявал ли си сперма?

— А? Не.

— Добре. Да тръгнем по-стандартно. Помисли си за последната жена, с която си бил. Преди колко време беше? Използва ли презерватив? Ако си, къде го изхвърли? Кой е имал достъп до него? Ако си правил секс в твоя апартамент, чистачката изпра ли ти бельото? Изхвърли ли ти боклука? Би ли могъл някой да й плати, за да се докопа до тези неща? Знам, че стрелям напосоки, но тази сперма все някак си е влязла в Адриен — чрез някого. Така че престани да се шашкаш и започни да мислиш.

Джонатан затаи дъх.

— Изобщо не съм помислял за това. Боже, да остави моята сперма… Това означава, че някой ми крои номер.

— Бинго! И кой би го направил? Кой има причина и достъп? Ето ти още неща, за които да си помислиш.

— Прав си. — Джонатан звучеше по-силен, владееше се. — Рийд, направи ми една услуга. Подхвърляй ми още въпроси за размисъл. Аз ще накарам мозъка си да препусне. После, когато започна да се побърквам или не мога да заспя, ще съставям тези списъци.

Рийд си погледна часовника. Каза на Тейлър, че ще й звънне скоро. От друга страна, този разговор с Джонатан можеше да се окаже решаващ за тяхното дело.

Обаждането до Тейлър можеше да почака.

— Добре. Да го направим.

 

 

23:50

Палм бийч

Тейлър се беше сгушила в леглото и четеше роман на Джеймс Питърсън, когато телефонът й звънна.

Тя се усмихна, пресегна се и вдигна слушалката.

— Здрасти. Свърши ли с бизнеса за тази вечер?

— Точно обратното. Бизнесът започва едва сега.

Беше той.

Всичко вътре в Тейлър замръзна при звука на този синтезиран глас. Не. Това не можеше да е истина. Не и тук. Не и след като бе изминала целия този път, за да бъде в безопасност.

— Откъде взе този номер? — попита настойчиво тя.

Приглушен смях.

— Находчив съм. Не можеш да ми избягаш, Тейлър. Винаги знам къде си. И мога да те докопам, дори в частното ти имение в Палм бийч. Щях да се обадя по-рано. Но от вчера съм зает. Не се тревожи. Върнах се. — Още мрачен, приглушен смях. — Липсвах ли ти?

Тя почувства как в гърлото й се надига гадене.

— Никой не ми липсва. Нуждая се от ваканция. Дойдох тук, за да се измъкна.

— От света? Или само от мен?

Тя не отговори.

— Кого очакваше да ти се обади в този момент — Рийд Уестън?

И отново никакъв отговор.

— Лошо момиче. Моите инструкции бяха точни — никакви мъже. Но предполагам, че разговорите по телефона не нарушават правилата. Важното е, че си сама в леглото. И дълго време ще бъдеш сама. Твоят приятел мистър Уестън е вързан в Манхатън за доста дълъг срок. Няма да го видиш с месеци. А до тогава това няма да има значение.

Още една зле прикрита заплаха.

— Защо няма да има значение?

— Защото ще бъдеш моя. А Рийд Уестън ще е зает с новата си практика.

Тук тя вече подскочи.

— Откъде знаеш за новата практика на Рийд?

— Откъде мислиш, че знам?

Беше Джонатан. Трябваше да е той. И й се надсмиваше.

— Моята бедна, красива Тейлър — продължи той. — Колко самотна трябва да си. Бъди търпелива. Това е последната ти ваканция сама.

По гърба й преминаха студени тръпки.

— Скоро ще бъда с теб — промълви дрезгаво той. — В съзнанието си вече съм с теб. Наблюдавам те. Имам те. Ти си почерняла. Но сладките ти части, които са запазени само за мен, все още са бели като сметана.

Тейлър не се сдържа. Тя затръшна телефона, изтича в банята и повърна.

След това си изми устата и се свлече на пода, облягайки глава в студените плочки. Тя беше затворник. А той се приближаваше към нея като вълк към жертвата си.

Не можеше да го понесе. Щеше да се пречупи.

Тя стана и се върна в спалнята. Дори не звънна на Мич. Грабна телефона и набра мобилния номер на Рийд.

— Да — отговори той. Изглеждаше разсеян.

— Клиентът ти току-що ми се обади. — Гласът й бе висок, писклив и граничеше с истерия.

— Какво?

— Твоят клиент. Моят преследвач. Току-що се обади. Знае къде съм. Имаше номера тук. Каза, че вчера бил зает, че заради това не съм се чула с него. Всички знаем защо — в затвора не се допускат мобилни телефони. Попита ме дали съм самотна. Каза, че скоро ще се погрижи за това. Каза ми да забравя за теб, че си вързан в Манхатън за много дълъг срок. Знае за новата ти практика. Увери се, че и аз знам. После продължи да споделя гадни детайли от фантазиите си за мен. — Тя прекрати бесния си изблик само колкото да си поеме дъх. — Рийд, вече не понасям това. Трябва да уредиш да хвърлят Джонатан Малъри обратно в затвора. Аз съм…

— Кога? — попита я възбудено Рийд. — Кога се обади това копеле?

— Преди десет минути. — Тя все още не можеше да диша нормално. Беше замаяна и постоянно се задъхваше. — Помислих, че си ти. Но беше той и…

— Тейлър, не е бил Джонатан.

Тя разклати бясно главата си.

— Престани! Не мога да слушам как защитаваш един човек, който…

— Тейлър! — Този път Рийд я прекъсна насила. — Скъпа, изслушай ме. Не го защитавам. Казвам ти един факт. Онзи, който ти се е обадил, не е бил Джонатан. Спомняш ли си онова телефонно обаждане по другата линия докато говорех с теб? Беше Джонатан. От тогава с него сме на телефона. Все още. Казах му да изчака, когато ти ми звънна.

Мъртва тишина.

— О, мили боже — прошепна тя, отпусна се в леглото и завря глава между коленете си, за да прогони черните петна, които се носеха пред очите й. — О, мили боже…

— Изчакай — нареди Рийд. — Веднага ще ти се обадя. — Чу се щракване и той изчезна за няколко секунди. После се върна. — Говори ми. — Пауза. — По дяволите, Тейлър, кажи нещо!

— Тук съм — промърмори разсеяно тя, вдигна глава, изви се и седна, облягайки гръб в таблата.

— Слава богу! Помислих, че си припаднала, както се беше задъхала.

Тя огледа стаята с празни очи.

— В този момент, когато ме накара да изчакам — Джонатан беше ли още на линия?

— Да. Казах му, че имам някакъв личен проблем. Затворихме.

— И вие двамата си говорихте през цялото това време?

— Без никакво прекъсване. Изглаждаме някои детайли по делото. — Рийд не изглеждаше облекчен. Сякаш щеше да полудее от тревоги. Но той никога не бе повярвал, че Джонатан е нейният преследвач. Така че за него нищо не се бе променило. Който и да я преследваше, той все още беше на свобода, някъде там отвън. Само че сега я беше открил.

Което означаваше, че той е по-хитър отколкото предполагаха.

— Обадил се е на номера на баща ти, който не е вписан в указателя? — попита Рийд. — Знаел е, че си отседнала там?

— Да.

— Повтори ми какво точно каза?

Тя се чу как му предава целия разговор, почти буквално, макар да звучеше като някой друг, все едно че някой чужд глас изричаше думите.

Рийд изруга под нос.

— Къде е Мич?

Тейлър бе толкова паникьосана, че едва чуваше през бръмченето в главата си. Беше по-лошо и от преди. Тогава тя не осъзнаваше странния, но осезаем комфорт, който й носеше фактът, че в съзнанието си може да определи самоличността на своя преследвач. Изведнъж това чудовище, което я беше подгонило, стана наистина безлико, безименно.

— Тейлър! — Рийд я дръпна обратно в настоящето.

— Какво?

— Къде е Мич?

— Мич. О. Долу. Той не знае.

— Веднага го извикай. Облечи си халата. Звънни му. Кажи му да се качи горе.

— Добре. — Тя направи каквото й наредиха, действайки на автопилот.

Мич се качи три минути по-късно, облякъл тениска и джинси.

— Какво стана?

Тя нямаше нито сили, нито присъствие на духа да повтори отново цялата история.

Без да каже и дума, тя подаде телефона на Мич.

— Говори с Рийд.

— Рийд, да, тук съм. — Мич слушаше напрегнато, кимайки от време на време, а челюстта му се стегна докато възприемаше обяснението. — Не — извика най-накрая той. — Не съм. Но това не ни улеснява. Едно от моите момчета вече се рови в информацията за мобилния телефон. Да, разбирам. Нека да поговоря с нея и да науча подробностите. Не се безпокой за това. Алармата в къщата е като във форт Нокс[1]. Разбира се. Ето. — Той подаде слушалката на Тейлър. — Рийд иска да говори с теб.

Тя вдигна слушалката до ухото си.

— Здрасти — промълви едва-едва.

— Пийни си чаша вино — инструктира я той без заобикалки. — После седни и разкажи всичко на Мич. Той не мисли, че онзи тип е в Палм бийч; мисли, че е още тук, в Манхатън.

— Бях сигурна, че е Джонатан — прошепна тя и очите й се наляха със сълзи. — Нещата, които знаеше. Времето на обажданията.

— Да, добре, съмнявам се това да е било случайно. — Гласът на Рийд стана по-сериозен. — Всъщност колкото повече си мисля за това, толкова по-разумно ми се струва.

— Какво?

— Който и да е твоят преследвач, той те познава. Знае, че подозираш Джонатан. И засилва това подозрение внимателно и методично. Само че този път прецака нещата. И ние ще заковем кучия син.

Бележки

[1] Във форт Нокс се пази златният резерв на САЩ. — Б.пр.