Андреа Кейн
Изпитания (23)

Глава 22

Вторник, 11 февруари

9:45

„Хартър, Рандолф и Колинс“

Рийд огледа документите за последен път. После звънна на Кати, накара я да направи копия и да ги занесе в заседателната зала. Клиентите му щяха да пристигнат всеки момент.

Той се надяваше Дъглас да знае какво прави.

Рийд въздъхна, стана и закрачи из офиса. Дъглас бе убеден в невинността на Джонатан. Според Дъглас всичко, което той му казал на вечерята, звучало като истина.

Рийд все още имаше съмнения.

Но той посъветва Дъглас да направи всичко по силите си. В крайна сметка решението да въведе Джонатан в своята компания, да го признае за свой син и да му отстъпи кормилото си, беше решение на Дъглас. Както и последствията, ако Дъглас преценеше погрешно ситуацията, също щяха да си бъдат за него.

Съвестта на Рийд беше чиста. Той си свърши работата. А и истината бе, че бъдещето на „Бъркли и компания“ не беше главната му грижа.

А Тейлър беше.

Нямаше да има повече подаръци. Не и след онази проклета рубинена висулка отпреди четири дни. Мич не остави непреобърнат камък в усилията си да разбере откъде е дошла огърлицата. Провери луксозните бижутерски магазини като „Тифани“, „Картие“ и „Хари Уинстън“, където пазаруваха богатите типове като Джонатан. Никъде не разпознаха покупката. Той обходи тротоара от единия край на бижутерската борса на Четиридесет и седма улица до другия. Никакъв късмет. Никакъв късмет и с отпечатъците. Отпечатъците на Тейлър бяха единствените върху огърлицата, кутийката и бележката.

Крис Йанг определено бе извън играта. Разследването на Мич разкри, че хлапето е точно такова, каквото той го бе описал: разглезен, богат тийнейджър, който никога не купуваше нищо, без да използва кредитната карта, дадена му от мама и тате — и чиито разписки отиваха право при родителите му.

Без следващи подаръци, без отпечатъци и без надеждни заподозрени цялата нишка с огърлицата водеше до задънена улица.

Колкото до телефонните обаждания, те също престанаха след петък. А Тейлър прекарваше нощите си сама, докато Мич или партньорът му, Джейк, стояха отвън и наблюдаваха апартамента като ястреби.

Рийд адски й липсваше. Те говореха по телефона всяка вечер с часове, като влюбени юноши. А в неделя тя прекара целия следобед в неговото жилище, в леглото му. Когато тя стана да се облече и да се прибере у дома, му се искаше да удуши копелето, което я тормози. Ако не беше заради нейната сигурност, щеше да заключи проклетата врата и да я убеди да остане.

Всичко помежду им беше удивително и не само в леглото. Колкото повече се опознаваха, толкова по-силна ставаше връзката им. Дори доверието, което бе толкова трудно за Тейлър, започна да се появява.

Докато не изникнеше името на Джонатан. Когато това се случеше, напрежението ставаше толкова плътно, че можеше да се разреже с нож.

Тейлър разбираше фактите, Джонатан бе клиент на Рийд — клиент, който отричаше дори, че й се е обаждал, освен онази вечер в радиостанцията. Рийд трябваше да приеме думите му. Тейлър обясни, че уважава това. На нивото на разума, Рийд беше сигурен, че е така. Но на емоционално ниво? Това бе напълно друга тема. Беше факт, че докато не откриеха кой я тормози — и този някой не се окажеше Джонатан — бездната помежду им не можеше да бъде запълнена.

Мич трябваше да разнищи всичко това докрай — и то скоро.

Рийд спря да погледне през прозореца. По ирония на съдбата всички неща стигнаха до решаващия си етап едновременно. Връзката му с Тейлър, личната му криза и професионалната.

Старшите партньори бяха запланували среща с него за четвъртък следобед. Тя можеше да бъде всякаква — от сърдечна до откровено неприятна. Времето щеше да покаже.

Почукването по вратата прекъсна мислите на Рийд и той се обърна, когато Кати пъхна глава в офиса.

— Извинете ме, мистър Уестън. Казахте да ви уведомя, когато мистър Бъркли и мистър Малъри пристигнат. Те са тук. Току-що ги въведох в заседателната зала. Мистър Рандолф вече е там.

— Значи е време за шоу. — Рийд закопча сакото си, пъхна химикалката в джоба си и тръгна към вратата. — Благодаря, Кати. Тръгвам.

 

 

18:15

Още една фаза от плана беше завършена.

Той се изми в мъжката тоалетна, мислейки си за трескавия ден, който отмина.

Подписването на документите. Изпращането на обявленията по факса. Масовото разпращане на имейли. Уведомяването на пресата. А сега, след четиридесет и пет минути, вечерята с директорите на компанията.

Бизнес делата се развиваха по план.

Трябваше да се оправи с личните дела. Веднага.

Тейлър продължаваше да спи с Рийд Уестън. Не у тях, в неговото жилище. Това го вбесяваше още повече. Тя се подиграваше с неговата интелигентност и не се подчиняваше на заповедите му. Нечувана грешка от нейна страна. Тя си мислеше, че това ще й се размине. Остави да си мисли така. Ето защо нарочно не й се обади в неделя вечерта. Нека да си мисли, че е в безопасност. Нека да се успокоява с измамното усещане за сигурност. Той искаше да я хване неподготвена. И щеше да го направи. Тогава страхът щеше да бъде по-силен, по-осезаем и далеч по-приятен.

Това щеше да задържи Тейлър в правия път.

Следващата стъпка беше Адриен. Тя пристигаше утре.

Как щеше да се изненада…

 

 

12 Февруари

3:40

Западна седемдесет и втора улица

Тейлър беше будна, когато телефонът звънна.

Сякаш го очакваше. Може би наистина беше така. Всичко бе прекалено спокойно, излъчващо мистериозно усещане за сигурност, сякаш се носеше в центъра на ураган. Но, както тя знаеше, този център винаги преминаваше, както и измамното усещане за спокойствие, което носеше, и ураганът се развихряше, помитайки всичко по пътя си.

Тя погледна дисплея, за да види кой се обажда. Беше чисто формален жест, за да може да докладва на Мич. Знаеше, че там ще се изпише личен номер. И беше точно така.

Тя вдигна слушалката.

— Ало?

— Сега правиш домашни посещения? — изхриптя мъжки глас.

Домашни посещения?

Пулсът на Тейлър се ускори, докато се молеше да не е разбрала правилно намека му. Спокойствие. Трябваше да запази спокойствие.

— Не разбирам — промълви тя. — Какво означава това?

— Означава, че съм по-умен от теб. Знам всичко, което правиш и с кого го правиш. Означава, че сексуалната ти лудория в неделя следобед ме разгневи. Много ме разгневи. Запомни това. Ти не искаш да ме ядосваш.

Не беше разбрала нищо погрешно. Той знаеше. Мили боже, той знаеше!

Обзе я неудържим страх и тя прерови мозъка си за правилния отговор, който трябваше даде на човек, изправен на ръба.

Тръгна с нещо безопасно.

— Прав си. Не искам да те ядосвам. Може би ако ми кажеш…

— Не искаш и да ме покровителстваш — прекъсна я той, за да я предупреди.

— Добре. — Нещо вътре в Тейлър се пречупи и тя бе обзета от пронизваща емоция. — Искам да се разкараш — изтърси тя. — Престани да ми звъниш. Престани да ми изпращаш подаръци. Просто ме остави на мира. — Тя цялата се тресеше. — Остави ме на мира!

Затръшна телефона, вдигайки го само за малко, за да набере *57 както я бе обучил Мич. После се изправи, облегна се в таблата на леглото и започна да диша бавно, за да възстанови самообладанието си.

Със самообладанието идваше разумът, а Тейлър искаше да се срита заради това, че се поддаде на едно глупаво избухване. Така несъмнено влоши положението.

Естествено, телефонът зазвъня отново, остро, настоятелно.

Той не се отказваше.

Тя вдигна слушалката и я поднесе към ухото си.

Най-напред от там се носеше непоносима тишина, пронизвана само от учестено, гневно дишане. После дойде отговорът, точно толкова грозен, колкото очакваше.

— Кучко. — В гласа му вибрираше ярост, нещо, което никоя машина за промяна на гласа не би могла да замаскира. — Това бе най-голямата ти грешка. Никой не може да говори така с мен. Никой. И никой не ми затваря.

— Извинявам се — отговори бързо тя. — Не исках да бъда груба или гадна. Аз просто съм толкова… толкова…

— Уплашена? Добре. Трябва да си. Особено сега.

— Моля те кажи ми кой си и какво искаш от мен.

— Ще разбереш, когато съм готов. Само се моли да се успокоя преди това.

Или какво? — искаше да извика тя. — Какво си решил да правиш с мен?

— Аз създавам правилата. Ти живееш според тях. Никакви други мъже. Аз съм мъжът. Обръщай се към мен с уважение. Никога не ми затваряй телефона. И не се опитвай да ме надхитриш. Ще изгубиш — и ще си платиш. Така че никога вече не ме предизвиквай и не ме обиждай.

Щрак.

 

 

4:25

Източна шестдесет и осма улица

Рийд подскочи и грабна телефона на второто позвъняване. Можеше да бъде само тя.

— Тейлър?

— Той се обади пак. — Гласът и трепереше. — Два пъти. Затворих му телефона. Той се обади пак.

— Каза ли на Мич?

— Веднага. Той каза, че никой не се навъртал около апартамента ми. Така че който и да е, той се е обадил отнякъде другаде.

— Или отнякъде, където не могат да го видят. — Рийд вече не можеше да понася това. Искаше да я прегърне, да я успокои. — Тейлър, нека да дойда и да те взема. Ще паркирам до сервизния вход и ще те изведа от там. Не искам да бъдеш сама…

— Не! — Тя буквално изкрещя думата и той усети, че тя плаче. — Той знае кога съм с теб. Заради това се обади.

— Какво имаш предвид? Какво каза?

Тейлър му предаде разговора.

— Мамка му! — Рийд прокара ръка по брадичката си. — Значи той не само те тормози. Заплашва те. Също така те наблюдава, точно както ти подозираше — не само пред апартамента ти, а и навсякъде, където отидеш.

— Да. — Тейлър се насили да се разсмее, борейки се отчаяно да прогони истерията. — Каква съм късметлийка. Имам си чистосърдечен преследвач.

— Набра ли звезда петдесет и седем?

— И двата пъти.

— Слушай ме тогава. Мич ще се оправи с това. Ще отиде в полицията. На този етап те трябва да поемат нещата сериозно. Ще проследят обаждането. Ще заковат този тип. И ще изпратят детектив.

— Предполагам. Но, по дяволите. — Тейлър си пое дъх разтреперана, а сълзите отново заглушиха гласа й. — Защо си позволих да се изпусна така? Какво си мислех? Аз съм професионален психолог. Преследвачът ми е небалансиран. И какво направих аз? Подхраних точно контролните му проблеми. Преди се опитвах да канализирам съсредоточаването му върху обожанието, а не върху враждебността. Вече не. Той искаше да ме задържи на пиедестал. Това означаваше да бъда покорна и целомъдрена. Прецаках и двете неща като спах с теб. А сега предизвиках авторитета му. Това бе последната капка, поне за него. Как може да съм толкова глупава?

— Престани. — Пръстите на Рийд се впиха в слушалката. — Престани да се обвиняваш. Ти си човек. Уплашена си. Слушай, вече е почти призори. Ще си поговорим. Може би ще дремнеш. Така или иначе аз ще остана на линия. Няма да затварям докато не се приготвиш за работа.

Тейлър не си спомняше друг път да е била толкова трогната от нечий жест.

— Удивителен си. Благодаря ти. Да, доста съм уплашена. Е, така, за тази вечер, ще приема предложението ти. Но това не е постоянно решение, Рийд. Не можеш да прекарваш цялата нощ, всяка нощ, на телефона с мен.

— Искаш ли да се обзаложим?

Тя се разсмя.

— Ще ми таксуваш ли тези часове?

— Не се тревожи за това. Така или иначе клиентите ми и юридическият ми фокус скоро може и да претърпят някои промени.

— Какво означава това?

— Ще говорим за това през уикенда. До тогава ще мога да те осведомя за всичко. Ще имаме много време да си говорим — за това и за някои други важни неща, които си имам на ум.

— Разбирам. Значи ще станем телефонни приятелчета.

— Никакъв шанс. Ще заминем някъде. Заедно. Сами. Ще се измъкнем от Манхатън и ще отидем някъде, само двамата. Не само ще оставим малко разстояние между теб и тази лудост, но ще бъдем сами заедно. Ако не стане, аз ще полудея. А пък и в петък е Свети Валентин. Чудесният уикенд за една мини почивка на любовници.

— Мини почивка? — повтори Тейлър, усмихвайки се през сълзи. — Започваш да ми звучиш като романтик.

— Сигурно изглежда така. — Той направи пауза. — Заминаваме, Тейлър. Имам нужда да бъда с теб.

— Ами ако той разбере?

— Няма. Ще говорим с Мич и с ченгетата. Ще намерим начин да му се изплъзнем.

Тейлър усети първия лъч надежда след обаждането на онзи гадняр. Може би имаше шанс и те двамата с Рийд можеха да се насладят на късче нормалност.

— Къде отиваме?

— Остави това на мен. Ти просто си събери багажа в петък. След радиошоуто ти се измъкваме от тук.