Андреа Кейн
Изпитания (4)

Глава 3

Четвъртък, 19 декември

16:55

Парк авеню, 746,

Ню Йорк

Тейлър Холстед. На терапия.

Цялата идея за това й изглеждаше такава ирония на съдбата, дори след два месеца ежеседмични сеанси при доктор Филипс. Тъй като самата беше терапевт, тя знаеше по-добре от всеки точно колко важни бяха тези посещения и колко много се нуждае от тях.

Празниците наближаваха. Бяха минали три месеца от смъртта на Стеф. А тя все още не можеше да се отърси от кошмарите и от чувството за вина. И двете се влошаваха, по честота и по интензивност. Като професионалист, тя познаваше симптомите. Нуждаеше се от помощ.

Но истински ироничното във всичко това бе, че за пръв път в живота си тя беше в положението на зависимия, а не на онзи, от когото зависят другите. Винаги преди това тя беше силната, уверената, лидерът. Човекът, който се справяше със собствените си проблеми — и с проблемите на другите — без да се поколебае нито за миг. Онази, която още от детството си се беше научила да прикрива уязвимите си места.

И с основателна причина. Във всички важни неща тя беше оставала сама през целия си живот.

От финансова гледна точка си живееше като принцеса. Отгледана в луксозен апартамент в „Сентрал парк уест“ с грижите на цяла върволица бавачки, тя бе единствено дете и докато парите се лееха като поток, родителите й се виждаха рядко. Майка й пътуваше трескаво; баща й работеше вманиачено — което устройваше и двамата. Те се разведоха, когато Тейлър беше на единайсет, след което тя бе прехвърлена в училище с пансион и по летни лагери.

Край на детството. Начало на юношеството — и на близкото й приятелство със Стеф.

Животът на братовчедката й бе почти копие на нейния. И това не бе изненадващо, тъй като Андерсън и Фредерик Холстед бяха по-скоро клонинги, отколкото братя. Амбициозни, самовлюбени клонинги. Стеф израсна в разкошна къща в Бронксвил, Ню Йорк, където все още живееха родителите й, когато не бяха в чужбина. Те все още бяха женени — вероятно защото никой от двамата не желаеше финансови конфликти при подялбата на авоарите им.

Двете семейства не се събираха често, когато Тейлър и Стеф бяха деца, макар че и двете момичета бяха единствени деца на една и съща възраст, а пътят от Бронксвил до Манхатън отнемаше по-малко от един час. И въпреки това те се сдружиха по време на тези случайни събирания. Дразнеха се за това, че едната била Градската Мишка, а другата — Провинциалната Мишка, макар че никоя от двете не искаше да се прибира у дома.

Връзката им беше най-доброто, което се случи през детството им. Така че когато родителите им решиха да ги изпратят в един и същ пансион, те видяха в това шанса да затвърдят приятелството си и дори може би да станат посестрими. Бог знае, че и двете се нуждаеха от някаква твърда основа в живота си.

А Стеф се нуждаеше и от някаква стабилност.

Емоционално крехка, Стеф жадуваше за внимание от страна на другите. Винаги търсеше нещо, с което да запълни празнината, и беше буйна, дива, затрупана с повече висоти и спадове, отколкото Тейлър можеше да понесе — особености, които като че ли се засилваха с годините. Зашеметяващата й красота не помагаше — заради нея тя постоянно се събираше с неподходящи хора и си навличаше неприятности. И Тейлър винаги беше на мястото си, за да я измъкне от тях. Странно, понякога Стеф й приличаше на хвърчило, а тя постоянно дърпаше въжетата му, за да върне братовчедката си към сигурността.

Единственият здравословен отдушник за Стеф бе актьорската й игра.

Тя искаше да стане актриса още откак изигра Пипи Дългото чорапче в пиесата от четвърти клас. Не е защото съм червенокоса, довери тя тогава на Тейлър. А защото съм добра. Честно, Тейлър, сякаш се превърнах в Пипи. Трудно е да го обясня. Но когато се кача на сцената, всичко друго изчезва.

Тейлър разбираше, и то по-добре, отколкото Стеф осъзнаваше това. Нуждата от бягство бе толкова реална, колкото и цветът на косата й.

Да оставим настрани мотивацията, но Стеф наистина беше талантлива. Тейлър видя това с очите си в пансиона, където братовчедката й отмъкваше главната роля във всяка пиеса — и се превъплъщаваше във всяка героиня, която играеше. Когато завършиха, тя отиде да учи в Драматичния факултет на Ню Йоркския университет. Беше твърдо решена да стане звезда на Бродуей. И вероятно щеше да успее, ако животът й не беше угаснал толкова рано.

Тейлър въздъхна, отпусна се назад в креслото и зачака доктор Филипс. Погледна през прозореца на скъпо обзаведения кабинет, видя снежната вихрушка — малки бели снежинки в притъмнялото небе — и пътниците, забързани към гара Гранд сентръл в този пиков час. Натъжи се. В миналото и тя бе изпълнена с такава енергия. Напоследък едва събираше енергия за учениците си и за радиоаудиторията си. Що се отнася до собствения й живот, тя боксуваше на едно място.

— Здравей, Тейлър. Съжалявам, че те накарах да чакаш. — Доктор Ийв Филипс влезе, облечена със стилен костюм от камилска вълна. Тя се усмихна дружелюбно на Тейлър, отиде до бюрото си и отвори папката й. Беше превъзходен психиатър с огромна и внушителна клиентела. Нищо шокиращо. Бащата на Тейлър я беше избрал. А Андерсън Холстед винаги избираше най-доброто.

Тейлър не беше планирала да замесва баща си в избирането на терапевт, нито дори да му казва, че смята да посещава някого. Но за лош късмет той се обади да обсъдят някои аспекти от имотите на Стеф и хвана Тейлър в момент на слабост. Гласът й трепереше, а съзнанието й беше разконцентрирано. О, тя се овладя; беше немислимо да се срине пред баща си. Но той беше проницателен. Притиска я докато не си признае, че все още не е на себе си.

И баща й се хвана за това с всички сили. Настоя да й намери най-добрия психиатър в Ню Йорк и да плати за сеансите. Тейлър не намери сили да се съпротивлява.

И ето я тук.

— Не е нужно да се извинявате — увери тя доктор Филипс. — Аз пристигнах по-рано. Насладих се на петте минути почивка.

Доктор Филипс кимна и се настани на ръба на бюрото.

— Изглеждаш уморена. Тежка нощ?

— Меко казано. — Тейлър стана, започна да масажира врата си и тръгна към сивкавото канапе, където обичаше да седи по време на сеансите. — Чувствам се така, сякаш съм оцеляла след катастрофа с влак.

— Още кошмари?

Тейлър кимна.

— Нещо различно? — Доктор Филипс говореше без заобикалки. Тя знаеше, че Тейлър има магистърска степен по семейно консултиране. Нямаше смисъл да прилага стандартните техники, които бяха пределно ясни за пациентката й.

— Не по-различни. По-силни. — Тейлър въздъхна и кръстоса крака. — Постоянно чувам писъците на Стеф. Опитах се да се приближа до нея, но нещо ме притисна надолу, спря ме.

— Нещо или някой?

— Винаги е Гордън, символично и действително. Той е причината, поради която не можах да стигна навреме до Стеф. — Тейлър наклони глава към лекарката. — Причината, поради която се чувствах толкова зле снощи, бе, че получих копие от крайния доклад за инцидента. Детектив Хедман ми го изпрати по факса.

— Наистина ли? — Ийв Филипс подпря брадичката си с ръка. — И какво пишеше там?

— Точно същото, което подозираше бреговата охрана. Разследването им показва, че не е било терористичен акт — само повреда на вентилаторите в трюмните помпи. Новата яхта на Гордън беше тузарска и опасна като самия него — седемдесетфутова „Хатерас“, която се зареждаше с бензин за по-висока скорост. Бензинът е силно запалим, много повече от дизела. От повредата бензиновите пари са се акумулирали, а когато са запалили мотора, яхтата е избухнала и се е разпиляла на парчета. — Гласът на Тейлър трепереше, но тя не извърна поглед от лекарката. — Сега ще ме попитате дали този доклад донякъде ми е изяснил нещата. Отговорът всъщност е — не. Никога не съм се интересувала от това как е станало. Въпросът ми винаги е бил защо.

Доктор Филипс присви едната си вежда.

— Всъщност никога не съм си мислила, че лист хартия, пълен с технически детайли, би могъл да ти изясни нещата. Братовчедката ти е мъртва. Ти се чувстваш отговорна за това. Освен това си уплашена, безпомощна и ядосана. Всички тези емоции са свързани с един човек — Гордън Малъри. За нещастие него го няма, за да си изкараш яда.

— Защо тогава имам усещането, че той е тук наоколо? — попита безпомощно Тейлър.

— Поради същата причина, поради която не чувстваш яснота за Стефани. Защото телата ги няма. Ако бяха там, ти щеше да превъзмогнеш отрицанието и шока и да приемеш нещата. А що се отнася до Гордън, щеше да изпиташ и облекчение. Той те е нападнал, Тейлър. Макар и без изнасилване, той те е насилил. Да, той е индиректно отговорен за смъртта на братовчедката ти. Но не става дума само за Стефани. Става дума за теб. Гордън Малъри е нападнал теб. И ти си ядосана заради себе си, не само заради Стефани.

— Знам — промълви Тейлър. — Така е. Не мога да престана да си спомням съвсем живо какво стана в спалнята ми онзи ден. Той остана там само за малко, но на мен ми се стори цяла вечност. Мразя това, че изгубих контрол. Не можех да направя нищичко, за да го спра. Той щеше да ме изнасили ако Стефани не се беше появила. — Мъчителна пауза. — От друга страна, ако беше останал и беше свършил, може би щеше да пропусне пътуването с яхтата и сега Стеф щеше да е жива. — Тейлър замълча.

— По-вероятно щеше да те остави като една физическа и емоционална развалина, а час по-късно да тръгне с яхтата — уточни спокойно доктор Филипс. — Тогава ти щеше да бъдеш в по-лоша форма, отколкото си сега, а Стеф пак щеше да е загинала.

Тейлър затвори очи. Знаеше, че доктор Филипс казва истината.

— Усещам го като призрак, който няма да престане да ме преследва — прошепна тя. — Ето защо направих тази проверка на миналото му. Нуждаех се от нещо осезаемо. А не получих нищо.

Нищо, освен една биография за National Enquirer. Гордън Малъри беше израснал в разкошно имение в Ийст Хемптън, Лонг Айлънд — имение, собственост на милионера и инвестиционен банкер Дъглас Бъркли. Майка му, Белинда Малъри, вече починала, била прислужница в имението Бъркли, а братът му близнак, Джонатан, бил някакъв напорист международен търговски консултант — не е изненадващо, при условие, че Дъглас Бъркли, макар да не им е бил баща, финансирал обучението на двете момчета. Магистърска степен от Харвард за Гордън, бакалавърска от Принстън и докторска от Лондонската икономическа школа за Джонатан. Крайният резултат бил, че Гордън станал инвестиционен съветник, а Джонатан — специалист по международна търговия.

Биографията включваше много клюки. Но Тейлър не търсеше клюки. Тя търсеше… и тя не знаеше какво. Предишни жалби. История на насилие. Инциденти с други жени. Каквото и да е. Но там нямаше такива неща.

Това трябваше да я успокои. Но не стана така.

Проверките на миналото разкриваха само факти. Те не се задълбаваха в психиката и не изследваха влиянието на събития от детството. Никой не разбираше това по-добре от Тейлър. Децата, които виждаше в кабинета си всеки ден, бяха живото доказателство за това. Проверките на миналото не се докосваха до емоциите. Не описваха душевния профил на човека. Не и ако това душевно състояние не го подтикваше да извърши престъпление. При това документирано престъпление.

Тя искаше да събере парченцата и да състави един пълен и обективен портрет на Гордън Малъри. Може би тогава щеше да успее да продължи напред.

Разговорите с колегите на Гордън не разкриха нищо. Той бил амбициозен, бърз и си проправял път към върха със свръхзвукова скорост. Обичал страхотните жени, бързите коли и поемал рискове. Близки приятели? Никакви. Доверени бизнес партньори? Очевидно не. Само случайни сделки — с хора, които се сменяли от месец на месец.

Изпаднала в безизходно положение, Тейлър отиде до Ийст Хемптън и се опита да разговаря с Дъглас Бъркли или с жена му, Адриен, след като прочете за частното погребение, което те организирали за Гордън. Даде името си на иконома, обяснявайки му, че братовчедката й Стефани е била една от пътничките, загинали при експлозията на яхтата, и че просто иска семейство Бъркли да й отделят само няколко минути. Но слугата поклати глава, обяснявайки, че семейство Бъркли не искат да се виждат с никого по този повод. После й поднесе съболезнованията си и й пожела приятен ден.

Още една задънена улица.

Тъкмо се канеше да влезе в мрежата и да потърси нещо за Джонатан Малъри чрез базираната му в Манхатън консултантска фирма, когато откри стара изрезка от вестник, в която се споменаваше, че той и Гордън били еднолични близнаци. Самата мисъл за огледален образ на Гордън бе нещо, което тя не можеше да понесе. Освен това според цялата й информация братята се движели в съвсем различни кръгове и тя дори не беше сигурна дали са поддържали връзки помежду си. А дори да са поддържани, дори тя да успееше да събере кураж и да се срещне с Джонатан Малъри, какво щеше да го попита: „Простете, брат ви някога проявявал ли е агресивно и небалансирано поведение?“. Това със сигурност щеше да мине добре. Джонатан щеше да я изхвърли от луксозните си офиси в сградата „Крайслър“ за рекордно време.

И къде да отиде сега?

Беше започнала да се вманиачава. Това беше нездравословно и тя си го знаеше. Беше го наблюдавала у други.

Но как да обясни на доктор Филипс — или на когото и да е — въздействието, което имаха върху нея последните думи на Гордън? Чувстваше се ужасно, защото все още го виждаше, все още надушваше миризмата на скоч в дъха му, все още усещаше ръцете му върху тялото си. Но онези думи, начинът, по който ги бе изрекъл, погледът в злобните му тъмни очи, когато я предупреди, че ще я наблюдава — те я преследваха, будна и насън. Понякога се хващаше как надзърта през рамо, сякаш той все още беше там — някъде — някак си — и я наблюдаваше както й обеща.

Разбира се това беше невъзможно.

— Тейлър. — Гласът на доктор Филипс прониза мислите й. Тя изучаваше Тейлър, оглеждайки лицето й с разбиращ поглед. — Следващата седмица е Коледа. Какви са ти плановете?

Коледа? Това понятие й се стори толкова чуждо.

— Нищо конкретно.

Лекарката въздъхна.

— Виж, знам колко си отдадена на работата си — и на двете си работи. Но както всички училища и твоето ще бъде затворено до средата на януари. Така че няма да имаш деца, които да съветваш. Колкото до радиошоуто ти, сигурна съм, че станцията ще се оправи и без теб за няколко дни. Защо не прекараш малко време със семейството си?

Семейството й. Тейлър усети обичайния сладникаво-горчив пристъп от тази дума. Майка й не празнуваше Коледа; тя прекарваше сезона около празника в Кениън Ранч в Масачузетс, където се подмладяваше. Баща й, както обикновено, беше в командировка, този път в Лондон. Чичо й се намираше някъде в Япония и затвърждаваше някакво голямо корпоративно сливане. А леля й, която притежаваше елитна пътническа агенция, обслужваща тузарите от Парк авеню, беше в Акапулко и събираше информация за някакъв нов курорт — за своите клиенти, разбира се.

Нищо. Една семейна Коледа бе немислима, дори при най-добрите обстоятелства. А тази година това бе последното нещо, което й се искаше.

— Благодарна съм ви за предложението, доктор Филипс — отговори тя. — Но наистина си нуждая от известно време насаме със себе си. И не само да си помисля. Да си почина. Тичането от една работа на друга е изтощително. С нетърпение очаквам възможността да се наспивам до късно, да прочета нещо, а после да се помотая с бандата от радиостанцията преди и след шоуто ми. Освен това тази седмица ще се натрупат тонове обаждания. Вие по-добре от всеки знаете, че празниците са период на големи депресии за много хора.

— Да, действително — кимна печално доктор Филипс.

— Аз също ще приемам пациенти през по-голямата част от седмицата. Ще почивам само на двайсет и четвърти и на двайсет и пети. — Шеговит поглед. — Значи ще можем да проведем редовния си сеанс в четвъртък вечерта, ако искаш. — След като видя утвърдителното кимане на Тейлър, тя допълни: — Ще ти донеса едно парче от прочутия си кейк с банани и орехи. Всъщност ще ти донеса целия кейк — можеш да го вземеш със себе си в станцията. Аз го пека само веднъж в годината. И то по Коледа. Проблемът е, че ставам много ентусиазирана. Семейството ми се оплаква, че не може да се помръдне до средата на януари. Така ще им направиш услуга ако вземеш кейка.

Върху устните на Тейлър грейна лека усмивка.

— Не е нужно да ме насилвате. Приемам с благодарности. Колегите ми в станцията WVNY са машини за ядене. Омитат всичко, което не се движи. Ще се разтреперят от удоволствие.

— В тази група всички вие сте много близки, нали — не само колеги, но и приятели?

Близки? Бандата от WVNY й спаси живота през тези последни няколко месеца. Те не й се навираха в лицето, не я обливаха със съчувствието си като всичките й други познати. Не изпращаха цветя, не правеха дарения, не печаха кейкове. Те просто й стискаха ръката или промърморваха съболезнованията си, или й предлагаха да я заместят, или просто й носеха сандвич и чаша кафе. Все дребни неща, но предложени с огромна искреност. Странно, всички, които работеха там, бяха толкова различни; имаха различно минало, различни индивидуалности и със сигурност различни шоупрограми — от мъжкарското „Разговор за спорт“ на Бил до нейното „Разговор за тийнейджъри“, шоу за семейни консултации, фокусирано върху проблемите на юношите, което провокираше обаждания както от тийнейджърите, така и от родителите им, и което се излъчваше всеки уикенд от осем до десет. Но всички там се грижеха един за друг.

— Много сме близки — призна тя. — Като едно малко радио семейство.

— Добре. Тогава си направете някакви планове за прекарване на празника извън студиото — посъветва я доктор Филипс. — Може би за самата Коледа. Имаш време да останеш сама. Твърде много оставаш сама, не мислиш ли?

— Посланието е прието, ясно и отчетливо.

И бе точно така.

Тейлър нямаше близки приятели, само дружелюбни приятели. С изключение на Стеф, нейното мото бе на една ръка разстояние. Така беше по-сигурно. Доктор Филипс не бе съгласна с това. Тя насърчаваше Тейлър да задълбочи връзките си, включително романтичните. Добре. Може би някой ден — ако се появеше подходящия човек. Но засега този човек не се бе появил. Тя разчиташе само на един човек — на себе си.

— Тейлър — настоя доктор Филипс.

— Добре, добре. През тези празници ще стана най-общителната. — Тейлър се опита това да прозвучи оптимистично. Но си знаеше, че няма да приеме предложението на доктор Филипс да прекара Коледа с някого, знаеше, че и лекарката го знае. Този ден щеше да бъде спокоен. Щеше да го прекара сама, анализирайки емоциите си, опитвайки се да подреди живота си. Трябваше да прерови цял куп обяви за недвижими имоти. Това щеше да бъде първата стъпка. Беше време да си намери друг, по-малък апартамент. Време да престане да бръмчи на свободна скорост. Време да направи нещо решително, за да продължи напред.

Коледа. Ден на мир и спокойствие. Може би и за нея.

 

 

Не стана на този ден.

Сутринта на Коледа Тейлър се събуди, включи си компютъра да прегледа последните обяви за недвижими имоти и откри, че в електронната й поща я чака поздравителна картичка. Беше коледна картичка, изпълнена с падащ сняг, черен комин и Дядо Коледа, скрит в сенките, готов да се спусне през комина и да влезе в къщата.

Когато картичката се появи, колоните на Тейлър засвириха весело „Дядо Коледа идва в града“. В синхрон с музиката на екрана се появиха и стиховете от единия куплет на песента.

„Той те вижда като спиш.

Той разбира кога си буден.

Той знае дали си бил добър или лош,

така че бъди добър за бога.“

Отдолу имаше лично съобщение. То гласеше:

„Като Дядо Коледа, аз ще те наблюдавам“.

Нямаше подпис.