Андреа Кейн
Изпитания (21)

Глава 20

8:35

„Хартър, Рандолф и Колинс“

Дъглас Бъркли отказа с ръка чашата кафе, която Рийд му предложи, и дори не си губи времето да сяда. Вместо това застана зад един от плюшените фотьойли с цвят на шоколад и стисна облегалката с две ръце.

— Рийд, имам среща в девет и трийсет. Какво толкова спешно има, че трябваше да се видим рано сутринта?

Рийд заговори без заобикалки.

— Имаме ситуация — отбеляза лаконично той. — И тя не може да чака.

— Това засяга ли документите? Защото, независимо от проблемите, те са задвижени. Довечера ще вечерям с Джонатан. Все още имаме да обсъдим някои дреболии. В понеделник сутринта ще се върна в къщата, ще уредя подписването на документите и ще направя нужните обявления, както е запланувано, във вторник.

— Не става дума за компанията. А за Джонатан.

Дъглас присви очи.

— Какво за него?

Рийд изложи цялата серия от събития, от игла до конец, придържайки се към фактите, а не към предположенията.

Докато той свърши, устните на Дъглас се присвиха зловещо.

— Мислиш, че Джонатан е човекът, който тормози Тейлър Холстед?

— Зависи кога ще ме попиташ. Понякога си мисля, че това е абсурдно, че той никога не би прецакал така бъдещето си — не и сега. Друг път, като снощи, когато беснееше по телефона, се сещам за стария Джонатан, онзи, който беше убеден, че всяка жена, която пожелае, също го желае и че може да създаде една връзка просто чрез…

— Не е нужно да ми го напомняш. — Дъглас отиде до шкафа, наля си чаша вода и отпи. — Тя е червенокоса, като другите, нали?

— Да. Но за разлика от другите, тя вече е ангажирана.

— Джонатан знае ли това?

— Аз самият му казах. Директно, без задръжки.

Дъглас наведе тава към Рийд, чувайки посланието му силно и ясно.

— С други думи Тейлър Холстед е ангажирана с теб.

— Точно така. И снощи, когато звънна телефонът, аз бях с нея. Тя е силна жена, Дъглас. Но е на път да рухне. Не възнамерявам да позволя това да стане.

— Разбирам. Да не би да ми казваш, че тук има конфликт на интереси? Че ти не можеш да представляваш Джонатан?

— Само ако той е човекът, който тормози Тейлър. Трябва да откриеш истината. Дори аз да съм вън от сметките, това може да стане грозно. Тейлър е представител на медиите. Семейството й има големи връзки. А Джоузеф Лехар е отличен адвокат. Ще се заеме с всичко това за минута. Не е нужно да ти казвам какъв скандал ще избухне, да не споменаваме правните последици. Няма как да се избере по-лош момент. Ти се каниш да изкараш Джонатан право под корпоративните прожектори, публично да го обявиш за свой син и наследник след толкова години и да му връчиш управлението на една мултимилионна компания. Силно ти препоръчвам да разнищиш внимателно тази потенциална бомба със закъснител. И да го направиш веднага. Така, със или без мен, можеш да контролираш щетите — ако е необходимо.

Дъглас изруга тихо и разхлаби вратовръзката си.

— Колко от миналото му си споделил с Тейлър Холстед?

— Познаваш ме добре. Казах й само, че Джонатан се интересува от нея. Но това бе достатъчно, за да я изплаши. Случката с Гордън все още е много прясна. А Джонатан му е близнак — еднояйчен близнак. Приличат си като две капки вода.

— Не чак толкова.

— Не и за теб, не и за хората, които познават добре и двамата. Но Тейлър не влиза в тази категория.

— Разбирам. — Дъглас гаврътна водата си и остави гръмко чашата си. — Изглежда двамата с Джонатан ще си поговорим сериозно на вечерята. — Той присви устни, а върху лицето му просветна умозрително изражение. — Когато се обади снощи, той каза, че има да обсъди с мен един заплетен въпрос. Може би планира да ми каже.

— Може би. Но това не ми изглежда много насърчително. И двата пъти преди той пак изтича при теб. — Рийд отхвърли отговора на Дъглас. — Виж, Дъглас, аз също искам той да е невинен. Нека оставим нещата така. Върни се и ми кажи каквото трябва да узная.

— Ще го направя.

Рийд се окашля.

— Оправи ли всичко с Адриен? Тя съгласна ли е с решението ти?

Още една гримаса.

— Съгласна е, както винаги ще бъде. Виж, тя не си пада много по Джонатан. Това не е изненада, като се имат предвид обстоятелствата при раждането му. А тези две почти катастрофи, в които се замеси в колежа и в подготвителното училище, със сигурност не подобриха мнението й за него. Но всичко това няма значение. Адриен знае защо подготвям Джонатан да поеме Бъркли и компания.

— Той е твой син.

— Да. А „Бъркли и компания“ е моето завещание. Когато става дума за моя бизнес, Адриен знае добре, че аз имам последната дума. Но тя също така познава способностите на Джонатан и знае каква превъзходна работа ще свърши той. Тя харесва начина си на живот, богатството си и социалния си статус. Няма да ги застраши, по никаква причина. Така че каквито и резерви да има, тя ще ги превъзмогне. Особено след като дяволски добре знае, че след смъртта ми цялото ми имущество — компанията и всичко — остава за нея. Половината акции вече са на нейно име. Тя наблюдава печалбите и прогнозите като ястреб. Повярвай ми, тя винаги ще наблюдава нещата отблизо — включително и Джонатан.

— Аз не се тревожех за бъдещето на Адриен — отговори сухо Рийд. — Тя е умна жена. Ще си пази интересите. Само се надявах взаимоотношенията й с Джонатан да тръгнат малко по-гладко.

— Те са учтиви помежду си. Никога няма да станат по-близки.

— Не, предполагам, че няма. — Рийд глътна малко от кафето си. — Ще те придружи ли другата седмица за оформянето на документите?

— На следващия ден. Моят план е да подпишем документите, да направим изявлението, а после, във вторник, да представя Джонатан. Във вторник той и аз ще вечеряме с директорите на компанията. В сряда шофьорът ми ще докара Адриен в Манхатън. Тя може да пазарува, да посети Мет^[1] или да хване някое матине на Бродуей, каквото си иска. След това тя и аз ще бъдем домакини на малко празненство в Le Cirque^[2] в чест на Джонатан. — Дъглас въздъхна. — Щях да те поканя. Предполагам, че това отпада. Освен ако, до тогава, не се убедиш, че Джонатан не е замесен в това… тази… каша.

— Благодаря, Дъглас, но това вероятно във всеки случай няма да е добра идея. Точно сега Джонатан ми е бесен. Може да е бил пиян, но говореше сериозно. Той наистина очаква ние с Тейлър да приключим. А това няма да стане. Така че ще избегна една потенциална сцена и ще го поздравя във вторник сутринта и нека всичко си остане така.

Дъглас кимна, макар и не радостно.

— Предполагам, че така е разумно. — Той разтри врата си. — Аз се прецаках страхотно като баща, нали? — Той погледна към Рийд, очевидно очаквайки някакъв отговор.

Рийд му даде възможно най-честния отговор.

— Преди всичко не ми е работа да преценявам, тъй като аз самият не съм баща. Второ, това наистина не е моя работа. И трето… — Рийд направи пауза. — Виж, Дъглас, ти направи каквото трябваше. Даде на Гордън и на Джонатан всички материални облаги. А тъй като майка им почина точно преди те да влязат в колежа и тъй като Адриен се държеше по този начин… нека да кажем, че просто си имал известни пречки.

— Пречки. Добре го каза. Е, надявам се само тези пречки да не се върнат и да ме обсебят — отново — и този път да осуетят единствения свестен ход, който направих за своето име и за компанията. — Той тръгна към вратата. — Ще те информирам.

 

 

14:35

Академията Делинджър

Десет минути до края на учебния ден. После щеше да настане време за прибиране у дома.

У дома. Последното място, където Тейлър искаше да отиде.

Тя седна зад бюрото си, драскайки върху лист хартия, а съзнанието й се измъчваше от същите въпроси, които я занимаваха във всеки свободен момент от деня.

Кой я тормозеше — наблюдаваше я, чакаше я, обаждаше й се посред нощ? Дали това бе Джонатан Малъри или не? И ако беше той, колко силна бе неговата маниакалност? Дали той, а не Гордън, бе изпратил онези отвратителни електронни картички? Къде свършваше единият близнак и къде започваше другият? И колко далеч би стигнат Джонатан, за да получи това, което иска?

Тя постоянно се връщаше към проблема с електронните картички. Най-напред стигна до заключението, че е малко вероятно Джонатан да ги е изпратил. В крайна сметка, когато те пристигнаха, тя все още не се бе срещала с него.

Но после осъзна, че той я бе срещал. Поне символично. Той слушаше нейното радиошоу от доста време. И ако наистина бе личност, склонна към самозаблуждение, би могъл да си създаде всякакви фантазии от предполагаемата връзка, която бе установил с нея по време на тези радиопредавания.

Но същото можеха да направят поне дузина други хора.

Боже, вече губеше контрол върху нещата…

Тя се пресегна над бюрото и започна да събира документите, които трябваше да занесе у дома си довечера. Беше време да се приготвя и да тръгва.

Наведе се надолу, посегна към кожената чанта и я вдигна на бюрото пред себе си. Залисана от натоварения си работен ден и от неспокойното си съзнание, изобщо не извади вчерашните си документи. Те все още си бяха там, чакащи да бъдат извадени и подредени в архива. Ядосана на себе си, тя бутна документите настрани и блъсна стола си назад.

От чантата й изскочи правоъгълна бяла кутия за подаръци. В такива кутии се поставяха бижута — малка, плоска и завързана с тънък златист ластик.

Тейлър замръзна на място. Втренчи се в кутийката сякаш бе паднала от космоса.

Никога преди не беше я виждала. Не само че не беше нейна, но снощи я нямаше в чантата, нито сутринта, когато ровичка вътре да търси химикалка. Значи, освен ако Рийд не я е пъхнал вътре преди тя да излезе от апартамента… Не. Изненадите не бяха в стила на Рийд. Особено сега, когато тя подскачаше като ужилена от всичко необичайно.

Какво беше това и кой го беше пъхнал там?

Тя вдигна кутийката, а пръстите й трепереха докато търсеше първата част от отговора на въпроса си.

Ластикът се изхлузи и Тейлър отвори капака.

Вътре, върху памучна подложка, лежеше огърлица — проста златна верижка с един-единствен скъпоценен камък, увиснал от нея.

Камъкът беше кървавочервен рубин във формата на сълза.

Лежеше сгушен в снежнобелия памук, а контрастът между яркочервеното и бялото беше също толкова смразяващ, колкото електронните картички, които бе получила на Нова година. Символичното въздействие беше безспорно. Нейната кръв. Нейната сълза. Увити около нейното гърло. Подарък и заплаха — всичко в едно.

От ръба на кутийката изскочи картичка.

Обзе я мрачно предчувствие.

Тя извади картичката. Не беше поставена в плик, а краткото послание върху нея бе напечатано на машина и не съдържаше подпис.

„Дар за твоята красота. Напомняне, че си моя. Носи я за мен. Ще наблюдавам.“

С отчаян вик Тейлър се строполи на стола си, изпускайки картичката и кутийката, които сякаш изгаряха ръцете й. Покри лице с двете си ръце.

— Не — прошепна тя, разтреперана от тавата до петите. — Моля, моля, не…

Той я беше сложил там. В чантата й. При личните й вещи. Той стоеше точно до нея, вероятно даже я докосваше, някъде между къщи и училището. Може би на някой уличен ъгъл докато тя чака зелен светофар. Или може би когато спря да си вземе сутрешния вестник. Или точно пред училището. Или…

Престани, Тейлър. Престани.

— От кого е това?

Гласът на Крис Йанг овладя паниката й. Шокирана, тя вдигна глава и се втренчи в него.

— Какво?

— Тази огърлица. Кой ти я даде — онзи икономист, чичко-паричко, или страстният мистър Корпорация?

Тейлър с мъка осъзна думите на Крис.

— И двамата имат кинтите за това — продължи грубо Крис. — Съдейки по това колко нещастна изглеждаш, предполагам, че ти я е изпратил Големият Икономист. Ако беше Корпоративният Сваляч, щеше да подскачаш от радост. Ти не си падаш по него.

Накрая тя проумя за какво й говори Крис. Ставаше дума за Джонатан и Рийд.

— Откъде знаеш…?

Той я изгледа отгоре.

— Преценявам конкуренцията. И щом питаш, те не са на нужната висота. Ако разбираш какво имам предвид — допълни грубо той.

— Крис… — Тейлър бе на път да се прекърши. — Кога видя…

— Аз виждам всичко, мис Холстед. В това съм най-добър. Да те наблюдавам. — Той намигна. — Дипломирането е почти факт. След това ще ти покажа какво изпускаш.

— Наблюдаваш ме? — промълви Тейлър.

— Като ястреб.

Изборът му на думи дойде в повече на Тейлър. Тя хвърли картичката и кутийката в чантата си, блъсната от Крис, и излетя от офиса си.

 

 

Пет минути по-късно тя стоеше на стълбите пред училището и се оглеждаше — небрежно, както я бе инструктирал Мич Гарви. Не й беше лесно да изглежда безразлична след всичко, което се случи. Но тя се отби набързо в тоалетната, където си плисна малко вода на лицето и си възвърна самообладанието.

За нейно облекчение той беше там. Широкоплещест и мускулест, току-що навършил трийсетте, облечен в ежедневни дрехи, стоеше на тротоара и преглеждаше вестника си.

Той улови погледа й и наклони леко глава към нея, после изчака докато тя се върне в училището, сгъна вестника и влезе във фоайето, а после и до уединената ниша, където се бяха уговорили да се срещнат.

— Здрасти, мис Холстед. — Протегна й ръка. — Аз съм тук, както помолихте.

Целият този разговор изглеждаше нереален. Да, ето я и нея, обърната се към този човек, сякаш той щеше да спаси живота й. И точно такава бе целта му в момента.

Тя пое ръката му.

— Благодаря, мистър Гарви. Не мога да ви кажа колко съм ви благодарна за това, че се появихте толкова бързо. Мислех си, че ще имам повече време преди да стане необходимо… Всъщност се надявах никога да не се нуждая от подобен вид защита каквато обсъдихме с вас. Но не се оказа така и сега не мога да ви кажа колко съм облекчена от присъствието ви.

Той я огледа с тренираното си око.

— Нещо се е случило.

Треперенето започна отново.

— Да, така е. Намерих една кутийка в чантата си. Вътре имаше огърлица. С бележка. От него са.

— Сигурна ли сте?

— Да. — Тя извади двете неща и ги пъхна в ръката му. Искаше да се освободи от тях възможно най-бързо. — Ето.

Частният детектив бръкна в джоба на палтото си и извади найлоново пликче.

— Пуснете ги тук.

Отпечатъци. Разбира се. Тейлър даже не си помисли за това.

— Ще проверя огърлицата, кутийката и картичката — увери я той, и пъхна торбичката в джоба си. — Само ми кажете — кога ги намерихте?

— Преди десет минути.

— А преди това, кога за последен път си преглеждахте чантата?

— Сутринта. Преди да изляза от апартамента си.

Той присви устни.

— Значи подаръкът е влязъл там или тук, в училището, или на път към училището.

— В училището? — Тейлър пребледня. — Това пък изобщо не ми хрумна. Да не би да си мислите, че той е влязъл тук и…

— Не. — Гарви поклати енергично глава. — Това би било твърде рисковано. Мисля, че е по-вероятно да се е смесил със сутрешната тълпа от пътници и да го е пуснал в чантата ви, на някой ъгъл на улицата.

— Освен ако не е някой от моите ученици — промърмори тя, повече на себе си. — Значи тогава той вече е бил в „Делинджър“.

Детективът сбърчи чело.

— Имате ли предвид някого?

— Да. Не. Не знам. — Тя му разказа за Крис Йанг и историята помежду им.

— Ще проверя — обеща Гарви. — Макар че Крис Йанг трябва да е доста умен, за да свърши нещо такова. Все пак ще бъде лесно да проверя.

— Вие не си мислите, че наистина е бил той — заключи Тейлър.

— Мисля, че трябва да разследваме всяка възможна нишка. Но, не, не мисля, че Крис Йанг си пасва с профила.

— Боже, това е непоносимо. — Тейлър прокара несигурната си ръка през косата си, после погледна виновно към Гарви. — Съжалявам.

— Това е напълно разбираемо. — Той говореше тихо и излъчваше авторитет, който поуспокои Тейлър. — Да започваме. Преди всичко, наричай ме Мич. Звучи по-естествено. Така, ако ни видят заедно, лесно можем да се престорим на случайни познати или колеги. Второ, не се извинявай за спешното повикване. Свикнал съм да скачам незабавно в центъра на събитията, при първо повикване. И трето, Роб те препоръча. Това те превръща в приоритетна задача.

Тейлър успя да се усмихне.

— Значи ти и Роб Уестън сте работили заедно няколко години?

— Да. В Сан Франциско. Роб току-що беше станал детектив. Аз вървях по същия път. Той е дяволски добро ченге. Аз също. Той просто спазва правилата по-добре от мен. И поради това той е в полицията, а аз работя за себе си. — Безгрижното държание на Мич изчезна и той се превърна в стопроцентов частен детектив. — Да прегледаме правилата.

— Добре.

— Заключвай си вратата. Не се впускай в тълпите. Но не ходи и по пусти места. Това важи двойно след мръкване. Не променяй посоката си, без да ме уведомиш предварително. Като изключим това, живей си живота. Не се дръж странно. Когато си навън, не се оглеждай за мен. Ще бъда там. Но ние не искаме да уведомяваме онзи, който те наблюдава, за този факт. Имаш номерата на мобилния ми телефон и на пейджъра ми. При всеки признак за беда, звъни. Ще се свързвам с теб всеки ден. Съгласна ли си?

— Да. — Тейлър си пое рязко дъх. — Сега си тръгвам към къщи. След това…

— След това отиваш в радиостанцията. Знам. Подготвил съм си домашното. — Погледът му беше стабилен и окуражаващ. — Опитай да не се тревожиш. Ако той се приближи отново до теб, с него е свършено.