Андреа Кейн
Изпитания (34)

Глава 33

1 март

15:30

Академията „Делинджър“

Тейлър излезе от училище късно.

Не беше нужно да оглежда улицата, за да разбере, че Мич е там. Усещаше остро присъствието му. Заставането край сградата, в която тя се намираше, се бе превърнато във втора природа на този човек.

Тя вдигна яката на палтото си и тръгна.

Всички стабилни компоненти, които съставяха живота й, бяха изтръгнати, един по един.

Първият й ден обратно в училище. Идентично копие на първия й ден в радиостанцията. Тревожните погледи на колегите. Мълчанието щом тя влезе в учителската стая. Оптимистичен, но неспокоен насърчителен разговор с директора. И странни погледи, придружени с нашепване, от страна на учениците.

Все едно да насипваш сол в рани, които все още бяха толкова пресни, че чак кървяха. Не трябваше да се изненадва. „Делинджър“ представляваше едно малко и затворено общество. Когато станеше нещо пикантно, новините се разнасяха като горски пожар, независимо от това колко усилия полагаха хората, за да ги запазят в тайна. Но тя все пак хранеше надежда, че нещата ще се уталожат, че ще успее да избегне отрицателните резултати.

Но не успя.

Мич не беше виновен за това, че подпали фитила, разговаряйки с администрацията и с няколко от колегите й. Той просто си вършеше работата. След като той прекрачи окичения с ореол праг, всички уши се наостриха. А останалото бе fait accompli.

Ускорявайки ход, Тейлър се насочи към „Старбъкс“. Отчаяно се нуждаеше да остане сама за няколко минути.

Сама. Колко смешно. Мич щеше да бъде точно зад нея. Щеше да изчака няколко минути, а после щеше да влезе и да си поръча голямо кафе. След това щеше да се паркира отвън, преглеждайки вестника и пиейки кафето си.

Съвършената компаньонка.

Тейлър отвори вратата и влезе. Заведението беше топло и ухаеше на кафе и кифлички. Почувства се добре.

Отиде до бар плота и си поръча голямо „Американо“ без кофеин. Никакъв кофеин за нея. Вече трепереше.

След като седна до прозореца, мислите й се върнаха към онзи полунасърчителен, полуподготвителен разговор, който проведе с директора. Той беше много учтив. Но се тревожеше и тя го знаеше. И имаше основателни причини за това. „Делинджър“ беше елитно частно училище — едно от най-отбраните в Манхатън. След като повечето родители научеха какво става, те щяха да се обединят и да наложат огромен натиск върху борда на директорите. Тейлър щеше да стане нежелана — заплаха за безценните им чеда. Чеда, които повечето от тях почти не забелязваха, освен в подобни моменти, помисли си горчиво Тейлър. Но все пак финансовият натиск си беше нещо важно, особено когато се налагаше от влиятелни хора. Освен ако преследвачът на Тейлър не бъдеше заловен, и то бързо, тя можеше да изхвръкне от работа до края на учебната година.

Остави рязко празната си чаша. Задушаваше се. Нуждаеше се от малко въздух.

И с божия помощ, щеше да си го набави.

 

 

15:45

Старбъкс

Лексингтън авеню и Седемдесет и осма улица,

Ню Йорк

— Мич, виж какво. Не искам да споря с теб. — Тейлър дръпна Мич настрани веднага щом той си купи кафето и сега му изнасяше речта си с непоклатима енергия. — Не те моля да отида да тичам сама в Сентрал парк. Всъщност изобщо не те моля. Казвам ти. И, за да не бъда груба, мога да го направя. Аз ти плащам заплатата.

Тя спря да си поеме дъх.

— Ще се отбия в новия си апартамент. Ще се кача с асансьора, ще вляза като нормален човек и ще огледам мястото, което някой ден, надявам се да е скоро, ще наричам свой дом. Ще видя къде са ми оставили носачите кашоните, дали са поставили леглото ми до прозореца на спалнята, както ги помолих, дали са били внимателни с цветята ми или са ги изсипали върху пода в кухнята. По дяволите, Мич, искам да бъда нормален човек, нормален наемател, поне за половин час.

— Добре — отвърна категорично той. — Ще се кача с теб.

— Не, няма. — Тя с мъка успя да не повиши тон. — Не разбираш ли? Виждала съм новия си портиер само веднъж. Казва се Ед. Искам отново да се срещна с Ед без някой частен детектив да се навърта около мен.

— Той ще си помисли, че съм ти гадже.

— Не искам да си мисли, че си ми гадже. Не искам да си мисли, че си ми някакъв. Не искам да му давам някакви изфабрикувани обяснения. Просто искам да си бъда аз. Моля те, Мич, не ме затруднявай. Вече съм на ръба. Нуждая се от малко отдих, от конкретен поглед към нещо реално в моето бъдеще. Трийсет минути. Само толкова. Можеш да наблюдаваш сградата от улицата. Никой не е по-добър професионалист от теб в тази работа.

Мич повдигна рамене.

— Добре. Както каза, ти си шефът. Но за протокола, не съм доволен. Съмнявам се, че и Рийд ще бъде.

— Надлежно отбелязано. Ще ти се обадя в минутата, когато стъпя в апартамента и видя, че теренът е чист. Ако не се чуем до пет минути след като се кача, можеш да извикаш цялата полиция.

— Много хитро. Хайде просто да вървим и да приключим с това.

 

 

16:12

Западна седемдесети четвърта улица,

Ню Йорк

Най-накрая. Тейлър Холстед, от плът и кръв. Той се изправи, наблюдавайки я как приближава към сградата.

И отново се оказа прав. Беше напълно сигурен, че тя ще намине. Толкова сигурен, че идва тук поне дванайсет пъти през последните три дни. Наистина насилваше нещата.

Не трябваше да го виждат. И не можеше да отговори на въпросите за своето отсъствие.

Но най-важното, не можеше да я пропусне. Трябваше да хване тази възможност веднага щом тя се появеше.

Е, ето я. Упоритостта му даде плод, както винаги.

Тя спря точно пред сградата. Също и довереният й частен детектив, отбеляза той със самодоволна усмивка. Истински Кевин Костнър. Е, мистър Бодигард^[1] щеше да получи възможност да покаже колко е добър.

Той отвори мобилния си телефон и приготви дигиталния запис на глас, съдържащ звуковия клип, който бе монтирал от предишните й разговори.

Ето, помисли си той. После набра номера на Джонатан.

 

 

16:14

Източна осемдесет и шеста улица

Джонатан вдигна звънящия си телефон.

— Ало?

— Тейлър е. — Гласът й беше притъпен от пращенето на телефона. — Аз съм с Рийд. Трябва да се видим веднага. Ела в новия ми апартамент. Западна седемдесет и четвърта улица, сто двадесет и три. Побързай. Може би успяхме.

Щрак.

 

 

16:16

Западна седемдесет и четвърта улица

Тейлър превъртя ключа и влезе в новия си апартамент.

Носеше се силна миризма на боя, но жилището бе в по-добра форма, отколкото тя очакваше. О, подовете бяха отрупани с кашони и чак паркетът не се виждаше. Но мебелите си бяха на място, чак до бюрото и компютъра, поставени в нишата на дневната, както тя бе помолила.

Единственият важен предмет, който все още липсваше, бе телефонът. Много скоро щеше да оправи и това.

Тя надникна в кухнята, в спалнята и в банята. Никъде нямаше натрапници. Отвори мобилния си телефон и се обади на Мич.

— Всичко е наред — докладва. — Само се запознавам с жилището. Скоро ще сляза.

— Двайсет и седем минути — напомни й той.

— Да, сър. — Изключи телефона.

Стаите бяха просторни и светли, точно както си ги спомняше. Леглото беше поставено до дългата стена край прозореца, точно както ги беше помолила. Цветята бяха непокътнати, строени по первазите, за да може да ги подреди както си иска.

Тя се усмихна, върна се в дневната и се отпусна на дивана. Странна обстановка с познати предмети. Вече се чувстваше по-удобно, отколкото в старото си жилище.

 

 

16:20

„Уестън и Съдружници, Адвокати“

Рийд крачеше из офиса си, прехвърляйки в съзнанието си всички документи, доклади и откъслечна информация, които бе прочел през уикенда. Този тип си падаше по светлината на прожекторите почти толкова, колкото обичаше луксозния живот.

По дяволите, в това нямаше смисъл. Гордън искаше отмъщение. Добре, хубаво, той уби Адриен и Дъглас и си го получи. Какви ужасни неща бе планирал за Тейлър си оставаше под въпрос, но след това — после какво? Щеше да поиска да започне отначало, а не да се зарови като термит в дървесината. Егото му нямаше да го позволи. Очевидно планираше да напусне страната. И с какво щеше да живее?

Състоянието на Дъглас.

Както и да го завърташе Рийд, все се връщаше към това. Ако Гордън успееше някак си да уреди обвинението на Джонатан в убийство и да се докопа до авоарите на баща им… Но как? За да предяви претенции за своето наследство, Гордън трябваше да излезе на бял свят и да обяви, че е жив. А тогава щяха да го арестуват за цял списък от престъпления, толкова ужасни, че той никога вече нямаше да види дневна светлина. Джонатан щеше да стане единствен наследник, а Гордън щяха да го изпържат. Е, каква бе целта му тогава?

Рийд реши, че е време да провери още една далечна възможност и отиде до бюрото си. Вдигна телефона и набра стария си служебен номер.

— „Хартър, Рандолф и Колинс“ — отговориха му от приемната.

— Мистър Рандолф, моля.

— Един момент. — Обаждането беше прехвърлено. Вдигна секретарката на Хорас.

— Офисът на мистър Рандолф.

— Здравейте, мис Познър. Обажда се Рийд Уестън. Там ли е мистър Рандолф? Важно е.

— Добър ден, мистър Уестън. Чакайте да проверя. — Тя остави Рийд да изчака и се върна миг по-късно. — Прехвърлям обаждането ви.

— Благодаря.

Хорас Рандолф вдигна след две позвънявания.

— Рийд. Какво мога да направя за теб?

Рийд започна направо.

— Хорас, знам, че цялата тази ситуация е неловка. Но искам потвърждение за нещо, засягащо състоянията на семейство Бъркли, тъй като то има връзка с делото на Джонатан. Няма да засягам твоята честност повече от необходимото. Питам само за леко изясняване на нещо, което вече сме обсъждали. Не бих те питал ако не работех във фирмата, когато бе съставено завещанието на Дъглас. — Премерена пауза. — И ако не усещах, че информацията може да бъде от изключително значение.

— Много добре. — Хорас се окашля. — Ще направя каквото мога. Какво искаш да узнаеш?

— Сестрата на Дъглас, онази, която почина — нали нейната дъщеря ще бъде следващата, и последната, в родовата линия на наследниците, ако Джонатан бъде признат за виновен?

— Точно така.

— Разбирам, че Дъглас не се е виждал и не е разговарял с племенницата си от времето, когато тя е била дете, ето защо тя няма и представа, че е наследник. Но тя е единственият му жив роднина. — Може би, коригира се той. — Чудех се дали ще възразиш ако поговоря с нея.

Мълчание.

— Зависи — отговори предпазливо Хорас. — От това, което планираш да й кажеш.

— Нищо за условията в завещанието. Нищо за Дъглас или Адриен. Ще й задам само въпроси, засягащи моя клиент. — Или неговия брат близнак. — Възможно е тя да е поддържала някакви връзки с Джонатан през всичките тези години. Ако може да хвърли някаква светлина върху характера му, върху връзките му вътре в семейството, това може да помогне. Опипвам почвата. Но опипването е единственото, с което разполагам в този момент, за да защитя позицията си.

— Ако искаш да се свържеш с нея само за това, не се нуждаеш от моето позволение. Няма конфликт на интереси. Твоите въпроси се отнасят само до защитата на Джонатан Малъри, не до завещанията на семейство Бъркли.

— Съгласен съм. Аз не се обадих за позволение — макар че наистина възнамерявах да те предупредя от учтивост. Обадих се да те попитам за името и адреса й. Също и за телефонния й номер, ако го имаш.

— Защо просто не попиташ Джонатан?

— Защото той е в доста лоша форма. Не искам да му давам фалшиви надежди. Но ако не ти е удобно да споделяш тази информация с мен, ще отида при него.

— Не е необходимо. Не виждам никакъв конфликт. Завещанието е публично. — Хорас прерови няколко папки и извади онази, която търсеше. — Ето я. — Той прелисти завещанието. — Името на сестрата на Дъглас след брака е Робърта Елмънд. Името на дъщеря й е Алисън. Не съм записал да се е омъжвала, така че вероятно е със същото име — Алисън Елмънд. Живее на Западна Хюстън стрийт и Гринич Вилидж. Нямам телефонния й номер.

— Ще го намеря — отговори бързо Рийд. — Благодаря, Хорас. Длъжник съм ти.

Пауза.

— Ти наистина мислиш, че Джонатан е невинен, нали?

— Да.

— Ако си прав и ако можеш да го докажеш, тази твоя малка фирма ще разцъфне само за месец. Даже няма да се нуждаеш от нашите препоръки.

Рийд не отговори. Разбира се, коментарът го ядоса. Но това не бе голяма изненада. Хорас никога нямаше да разбере, че неговата цел бе освобождаването на един невинен, а не създаването на блестящ имидж за себе си и в резултат от това, привличането на повече влиятелни клиенти. Отново, точно това ударение върху таксите и хонорарите бе основната причина, поради която Рийд искаше да напусне „Хартър, Рандолф и Колинс“.

— Ще те информирам — увери той бившия си шеф. Затвори и набра 41 за информация.

Две минути по-късно имаше телефона на Алисън Елмънд и се обади.

Телефонът звънна. Чу се телефонен секретар, заявяващ най-общо:

— Набрахте 212-555-8664. Моля, оставете съобщение след сигнала.

Той остави кратко съобщение, надявайки се, че така ще предизвика достатъчно безпокойство и незабавно обаждане.

— Мис Елмънд, обажда се Рийд Уестън. Аз съм адвокат. Имам да ви задам няколко въпроса във връзка с убийството на семейство Бъркли. Ще ви бъда благодарен ако ми се обадите възможно най-скоро. Няма да ви отнема много време. Благодаря. — Той продиктува номера на мобилния си телефон и затвори.

Време за чакане — отново.

 

 

16:35

Западна седемдесет и четвърта улица

Джонатан скочи от таксито и се втурна към сградата. Не можеше да си представи какво са открили Рийд и Тейлър. Но се молеше то да бъде ключът към неговата свобода.

Едва беше стигнал до първото външно стъпало, когато един як тип го сграбчи отзад и го дръпна.

— Какво правите, по дяволите? — попита Джонатан.

— Спирам те. — Типът го блъсна към стената на сградата, стиснал ризата му в двата си железни юмрука. — Кого ще посещаваш, мистър Малъри?

— Това не ти влиза в проклетата работа. И откъде ме познаваш?

— Наблюдавам те. Какво съвпадение, че се появи.

— За какво говориш? Извикаха ме. И, повтарям, кой си ти?

— Мисля, че знаеш. Но добре, ще потвърдя. Казвам се Мич Гарви. Аз съм частен детектив, нает да защитава мис Холстед.

Джонатан поклати глава в пълно объркване.

— Защо ме сграбчи тогава? Знаеш, че не съм нейният преследвач.

— Знам ли?

— Да. Тя сигурно ти е казала, че ми помага.

Мич сбърчи чело.

— Така ли е?

— Да. — Джонатан отново започна да се дърпа. — Трябва да се кача горе.

— И защо?

— Защото трябва да я видя. Защото… — Джонатан се опита да отблъсне Мич. — Не съм длъжен да ти обяснявам!

— Извинете. — Ед, портиерът, беше излязъл отвън. Той бе широкоплещест, внушителен мъж и не изглеждаше ни най-малко изплашен от схватката. Изглеждаше ядосан. — Какъвто и да е проблемът ви, решавайте го някъде другаде. Иначе ще трябва да се обадя в полицията.

Бинго! Портиерът беше чул надигащата се врява. И, като добър пазач в престижна сграда, той се намеси. Точно по план. Отлично.

Той приближи до входа на апартамента. Беше твърде рано през деня и корпоративната банда не беше си тръгнала към дома. Сградата бе тиха. Но той точно това и искаше. Нуждаеше се само от един наемател… само от един…

Ето.

Жена на средна възраст излезе от сградата. Той я наблюдаваше как слиза по стълбите и преминава, без да го види. Погледът му бързо се премести към вътрешната стъклена врата, която се затваряше бавно.

Не чака повече. Хвана се за шанса си.

Стрелна се в сградата, заклинвайки крак в малкото пространство, оставено от затварящата се врата. Отвори я и се вмъкна.

Четирийсет и пет секунди. Рекордно време.

Тръгна по стълбите, а не с асансьора.

— Полицията може би не е лоша идея. — Мич току-що бе приключил с информацията си за Ед. — Но това не е проблем. Това е потенциално престъпление. — Отпускайки тежестта си върху Джонатан, за да го задържи прикован на място, Мич бръкна в джоба си и извади лиценза си за частен детектив, размахвайки го пред очите на портиера. — Бях нает от мис Холстед. Този човек беше тръгнал към апартамента й. Смятам, че е заплаха за живота й.

— Не съм заплаха! — Джонатан отново започна да се бори за свободата си. — Тейлър ми се обади. Каза, че е открила нещо и че тя и Рийд искат да ме видят веднага. Даде ми този адрес.

Мич присви очи. Не беше впечатлен от извинението. То беше съшито с бели конци и лесно можеше да бъде оборено. Защо тогава Малъри го използваше? Той бе твърде умен, за да го направи. Ами немощните му опити да се освободи? Те бяха жалки. Ако този тип имаше достатъчно добри умения по бойни изкуства, за да счупи нечий врат, то тогава самият Мич беше Далай Лама. Нещо не беше наред.

— Покажи ми шофьорската си книжка — нареди той.

Джонатан престана да се дърпа.

— Защо? Нали знаеш кой съм.

— Казах да ми покажеш книжката си.

Джонатан се намръщи, бръкна в джоба си и си извади портфейла.

— Ето. — Пъхна я в лицето на Мич. — Доволен ли си?

Върху лицето на Мич се появи неспокойно изражение.

— Всъщност, не. — Той опипа Джонатан и, след като се убеди, че той не е въоръжен, отпусна хватката си. — Какъв е номерът на социалната ти осигуровка — кажи го импровизирано — не престана да го разпитва той, продължавайки да препречва пътя му.

— Да не си луд?

— Отговори ми.

— Добре. — Джонатан изрецитира един деветцифрен номер.

Мич се обърна към портиера с недоволно сумтене.

— Всичко е наред. Сгрешена самоличност. Извинявам се.

Ед ги изгледа свирепо.

— Ако чуя още врява, ще звънна на ченгетата.

— Чувствай се свободен да го направиш — отговори Мич.

Портиерът се върна на поста си.

Мич задържа Джонатан с ръка и тръгна към сградата.

— Чакай.

Джонатан зяпна от учудване.

— Ти все още не ме пускаш? Виж, Гарви, не знам каква е играта ти…

— Няма игра. — Мич отхвърли протестите му. — Но няма да се качиш там. Тейлър не ти се е обаждала. Рийд не е с нея. Така че ми разкажи за това телефонно обаждане, което уж си получил.

 

 

Тейлър приключи с поливането на любимите си саксии, после ги остави на перваза, където слънцето щеше да ги огрява по-добре.

Тя отстъпи назад и си погледна часовника. Оставаха й пет минути. Най-добре да не изпитва късмета си или Мич щеше да се побърка.

Тя се огледа за последно, грабна си дамската чантичка, пъхна вътре мобилния си телефон и тръгна към входната врата. Тъкмо се канеше да я заключи, когато усети нечие присъствие.

Тя се завъртя, извика изненадано и изпусна ключовете си.

Той се наведе, грабна ги и й ги подаде.

— Здравей, Тейлър — усмихна се хищно.