Андреа Кейн
Изпитания (30)

Глава 29

Неделя, 16 февруари

20:55

Тейлър и Мич хванаха последния полет от Палм бийч за Ню Йорк тази вечер.

На Мич му трябваше цял ден да оправи нещата така, че да остане доволен. Но Тейлър бе толкова облекчена, че не й пукаше. Нямаше търпение да се измъкне от тази къща, от този град. Може би се държеше ирационално, тъй като летеше обратно към базата на преследвача си. Но не й пукаше. Дори във Флорида той знаеше къде е тя. Знаеше как да се докопа до нея. И тя се чувстваше незащитена и уязвима. Сама. Искаше да се прибере у дома.

Когато самолетът се приземи, те не тръгнаха към нейния апартамент. Тръгнаха към жилището на Рийд.

 

 

Понеделник, 17 Февруари

00:30

Източна шестдесети осма улица

Рийд чакаше.

Той надникна през завесата, видя, че колата на Джейк спира и те излизат. Но, както бяха го планирали, остана вътре, след като беше посъветвал портиера да пусне гостите му в сградата. Той крачеше пред камината си и отвори вратата веднага щом чу, че се приближават. Не каза нищо, изчаквайки и двамата да влязат на спокойствие и затвори вратата, преди да реагира.

Изпусна огромна въздишка на облекчение, свали слънчевите очила на Тейлър и я притисна в себе си, задържайки я така, както изгаряше от желание да го направи миналата вечер, когато чу дивия страх в гласа й.

— Здрасти — промърмори той в яката на ризата си.

— Здрасти. — Рийд огледа сериозно Мич над главата на Тейлър. — Благодаря. Много съм ти задължен.

— Аз ще си го взема от Роб. После ще си задължен на него.

— Става. — Рийд пусна Тейлър, оглеждайки лицето й и изучавайки внимателно погледа й. Тя все още беше малко паникьосана и много, много уморена. — Държиш ли се?

— Държа се. Но не знам колко е добре. — Тя свали шапката си и изпод нея се разпиляха маси тъмночервена коса. Тя ги отметна, после прекара пръсти през тях — жест по-скоро на нервност, отколкото на суета. — Чувствам се така, сякаш се нося в някакъв сън. Корекция — кошмар. Така се чувствах след експлозията на яхтата. Това е шок и посттравматичен стрес. Ще оцелея.

— Не е нужно само да оцелееш — декларира решително Рийд. — Копелето най-накрая направи грешка.

— Вече се свързах с Хедман — докладва Мич. — Разказах му какво е станало. Той получи основанията ми съвсем ясно — първо, не може да игнорира моето разследване, тъй като този тип е опасен, изобретателен и очевидно е навлязъл в живота на Тейлър по един доста необичаен начин; и второ, той може да извади Джонатан Малъри от списъка със заподозрените.

— Сигурен съм, че е развълнуван и от двете — отговори Рийд със саркастичен тон.

Мич сви рамене.

— Всъщност, държа се добре. Нюйоркската полиция ще провери всички конкретни нишки, които им дам. Но инициативата все още ще трябва да излиза от нас. Докато този преследвач не извърши някакъв физически акт — опит за нападение срещу Тейлър, влизане в апартамента й, каквото и да е — ченгетата не могат да направят много.

Тейлър не трепна.

— Заради това ли искахте апартаментът ми да остане празен — да видите дали няма да се опита да влезе вътре?

— Това би било един плюс, но не, не беше това причината. Исках да бъдеш на безопасно място. Никой, освен колегите ми в офиса, ченгетата и Рийд не знае, че си се върнала в града. Искам това да си остане така.

Веждите й се събраха озадачено.

— Защо той би искал да се промъкне вътре ако знае… или мисли… че не съм там?

По лицето на Мич премина израз на неохота, но той разказа откровено на Тейлър онова, което трябваше да знае.

— Понякога тези перверзници се възбуждат от това да бъдат в спалнята на жената, от която са обсебени — да лежат в леглото й или да се ровят в интимните й дрехи…

— Добре, схващам картината — прекъсна го тя и потрепери. — Гади ми се само като си го представя.

— Не се безпокой. Аз и Джейк наблюдаваме апартамента ти по двадесет и четири часа. Ако извършителят стъпи на прага ти, веднага ще го заковем. — Челото на Мич се сбърчи от концентрация. — Междувременно утре отивам в WVNY, а другата седмица — в Академия „Делинджър“, когато отвори отново. Искам да говоря с всичките ти колеги и с някои от твоите ученици.

— Защо?

— Защото работиш с тях всеки ден. И защото колегите ти са единствените хора, които знаеха, че си на почивка и къде си била. Трябва да започнем с очевидното, за да разберем как те е открил онзи тип. — Мич се обърна към Рийд. — Искам също да разговарям с бившата ти секретарка. Искам да разбера колко публична е била новината за напускането ти от „Хартър, Рандолф и Колинс“ и колко души са знаели, че откриваш своя фирма.

— Не много — отговори тихо Рийд. — Моментът не беше подходящ за фанфари. По-късно ще разпратя обявления, ще публикувам съобщение в „New York Law Journal“ и на www.law.com. Но засега знаят много малко хора. От сегашната ми компания знаят само старшите партньори, секретарката ми и Пол Милс, новият ми съдружник.

— И Джонатан Малъри — напомни му Мич. — Което е много важно. Онзи, който се е обадил на Тейлър в Палм бийч, е знаел, че Джонатан знае. Така е искал да хвърли подозренията върху него.

Думите на Мич възбудиха мислите на Рийд. Но преди те да се оформят, Тейлър се изправи несигурно и залитна към него. И неоформената идея изчезна.

— Изтощена си — обяви Рийд. — Време е за лягане.

Мич разбра намека му и посегна към бравата.

— Джейк се е разположил отвън. Аз тръгвам към къщи да си почина няколко часа, после ще стане време за WVNY. Ще ви се обадя утре късно следобед. — Той посочи към Тейлър. — Ти стой тук. Никой да не те вижда. От каквото и да се нуждаеш, някой от нас ще ти го донесе. Твоят апартамент е абсолютно забранена зона.

Тя успя да се усмихне едва-едва.

— Да, сър.

— Лека нощ.

— Мич? — Тейлър извика тихо след него. — Благодари ти много.

Премигване.

— Изчакай да получиш сметката ми.

Тейлър настоя да си вземе душ, за да отпусне мускулите си. След това дори не си направи труд да изсуши косата си. Само избърса влагата, после прецапа до спалнята на Рийд, където се уви в един от чаршафите му и се мушна в леглото му.

Докато той пристигне с чашата чай от лайка, за който го бе помолила, тя вече беше заспала.

Той остави чашата, наблюдава я няколко минути и се учуди колко много се бе влюбил в нея за толкова кратко време.

С уморена въздишка Рийд се съблече и захвърли дрехите си. С делото на Джонатан и кризата на Тейлър не му се събираха повече от шест часа сън за последните три дни. Беше като пребит. И сега, когато тя лежеше в безопасност до него, той наистина можеше да си почине нормално.

Плъзна се в леглото до Тейлър, внимавайки да не я събуди. Тя промърмори нещо насън, после се сгуши в него, сви се в прегръдката му, сякаш именно там й беше мястото.

Факт, точно така беше.

Рийд изключи осветлението, зави и двамата с одеялото и затвори очи.

Ароматът от шампоана на Тейлър бе последното нещо, което си спомняше, преди да се унесе.

 

 

6:35

Рийд възнамеряваше да остави бележка на Тейлър, да се увери, че Джейк е все още отвън и да тръгне за работа. Но не стана така.

Той отвори очи и видя Тейлър, облегната на лакът, свела поглед надолу към него.

— Добро утро — промърмори тя.

— Добро утро. — Той се намръщи и премигна, за да прогони последните следи от съня. — Защо си будна? Алармата ми ли те събуди?

— Не. Тя още не е звъннала. Нито пък ще звънне. Изключих я преди десет минути.

— А, ето това звучи интригуващо. — Рийд се събуди моментално. — Имаше ли някаква конкретна причина за това?

Тейлър се разсмя на лъча на надежда, който блесна в очите му.

— Истината? Исках да отделим малко време и да си поговорим. Но мога да се адаптирам. Много ме бива в правенето на компромиси. Така че ако ми обещаеш кафе и разговор, преди да се изстреляш през вратата, ще бъда доволна да те изпратя на работа с усмивка на лицето ти.

— Обещавам. — Той пъхна косата зад ухото й и започна да разкопчава ризата й. — Кафе и разговор. — Справи се бързо с ризата и я захвърли на пода. — Мога ли да започна с десерта?

Тя изкриви устни.

— Само ако го споделиш с мен.

— О, много ме бива по споделянето — увери я той, завъртя я по гръб и покри устата й, тялото й, със себе си. — Наистина много ме бива.

 

 

Доста след 8 часа те най-накрая седнаха за това кафе и разговор.

— Ти беше прав — започна Тейлър, напълни две големи чаши до ръба и ги остави върху барплота в кухнята. — Много те бива в споделянето. — Погледна го нежно и интимно и се настани на стола до него. — Освен това си удивителен любовник.

— Радвам се, че го чувстваш така. — Изражението му беше напрегнато, тъмните му очи дълбаеха дълбоко вътре в нея. — Защото те чакат години и години да откриваш точно колко удивителен съм.

Тейлър не се престори, че не го разбира.

— Ето защо се върнах — промълви тя. — Нуждаех се от теб. Досега не осъзнавах колко много се нуждая от теб. Постоянно се питах защо се прибирам у дома. Не се чувствам удобно в моя апартамент; когато се разхождам съм една изнервена развалина, знаейки, че някакъв психопат е обсебен от мен. Стеф почина. Животът ми е объркан. Не съм на работа. Защо тогава се прибирам у дома? Защо продължавам да мисля за това като за мой дом? И отговорът си ти.

Рийд вдигна ръката й до устните си, после пръстите им се сплетоха.

— Този кошмар, в който живееш, скоро ще остане зад нас. После ще се заемем с живота си. Искам за Великден да дойдеш с мен до Върмонт. Цялото семейство ще е там. Можеш да благодариш лично на Роб.

Тейлър пребледня.

— Цялото семейство? Имаш предвид… — Тя започна да брои на ум. — Четиринайсет възрастни, девет деца и едно бебе на път?

— Добре се справяш с броенето. — Рийд се разсмя. — Но ставаме петнайсет с теб. Всъщност може би шестнайсет, ако последното гадже на Роб дойде с него. О, плюс два шоколадови лабрадора, едно гонче и оранжева котка с новото си поколение, и бог знае колко други животни ще ми представят.

— Уха! — Тейлър отпи голяма глътка кафе. — Сигурен ли се, че не е твърде рано? Може би ще ме възприемат като натрапница.

— Ще те обикнат. И няма да си натрапница. — Проникновена пауза. — Ще станеш част от семейството.

Чувствата задавиха Тейлър.

— Няма ли да са разочаровани от това, че не карам ски? — попита плахо тя.

— Ще бъдат развълнувани от това, че сме луди един за друг. Още въпроси?

— Сигурна съм, че ще е така. Засега съм малко зашеметена. Всъщност доста — поясни тя. — Щастливо зашеметена. — Въздишка. — Боже, толкова добре се чувствам от подобна промяна. — Тя остави решително чашата си. — И от нея ставам два пъти по-нетърпелива да обезвредя бомбите, върху които седим. Тази сутрин исках да си поговорим за твоята бомба.

Той сбърчи вежди.

— Не те разбрах.

— Джонатан Малъри. Планината, която трябва да изкачиш, за да спечелиш това дело. Виж, Рийд, не съм адвокат, но съм достатъчно умна, за да разбера, че вероятно ще бъда призована като свидетел на обвинението. Показанията ми няма да имат такъв ефект, какъвто биха имали, ако все още вярвах, че Джонатан е моят преследвач. Но съм сигурна, че прокурорът ще се досети, че мога да допринеса за грозната картина, която той се кани да нарисува за твоя клиент. Мога да опиша срещите си с него, да кажа как ме е изнервял, колко неприлично и заблудено се е държал, фантазирайки си, че има връзка с мен — всичко това. Сигурна съм, че си помислил за това.

— Това ми е работата. Да, мислил съм за това. — Рийд изглеждаше малко изненадан — и объркан. — Макар да признавам, че не съм очаквал ти да си помислиш за това.

— Е, помислих си. И искам да знам дали мога да направя нещо, за да намаля ефекта от моите показания? — Проблясък на студено веселие. — Тоест преди да ме разкъсаш на кръстосания разпит.

Чашата на Рий падна шумно на плота.

— Да не би да казваш, че искаш да ми помогнеш? Въпреки че представлявам Джонатан?

Тейлър издиша шумно.

— Казвам, че се доверявам много на инстинктите ти. Не искам твоят клиент да бъде наказан за престъпления, които не е извършил.

— Удивителна си — възкликна Рийд, хвана лицето й и се наведе напред, за да я дари с дълбока, сърдечна целувка. — Искаш да направиш това въпреки всичките ти опасения от Джонатан?

— Да. — Внезапно по лицето й премина блясъка от идеята, която я осени и тя огласи тази идея. — Искаше доверието ми. Е, изглежда вече го имаш.

Този път целувката му беше нежна, а пръстите му ласкави, докато галеха бузите й.

— Ще се погрижа чудесно за това. Обещавам.

— Знам, че ще го направиш. — Тя улови пръстите му. — А сега ми кажи с какво мога да помогна?

Съзнанието на Рийд вече препускаше със свръхзвукова скорост. Тейлър забеляза това.

— Сигурно имаш нещо наум — предположи тя.

— Да, имам. Но не е нещото, което очакваш. — Рийд се наведе напред, а концентрацията набразди челото му. — Спомена за опасенията си от Джонатан. Ако се съгласиш с предложението ми, мисля, че ще успокоим някои от тези опасения. Това предложение също така ще послужи за някои много важни цели — емоционални и правни.

— Сега аз не те разбрах.

Пауза.

— Нека просто да кажем, че Джонатан се нуждае да изповяда някои неща. Ти си семеен психолог. Можеш да слушаш и да разбираш. Това ще помогне на Джонатан и аз мисля, че ще успокои съзнанието му. Това е емоционалната част. Правната е малко по-рискована. — Рийд отпи разсеяно от кафето си. — Както аз виждам нещата, единственият възможен начин Джонатан да е виновен в извършването на тези убийства е ако е блокирал всичко в съзнанието си. Той мина на детектора. Резултатите съвпадат с моите инстинкти: той е невинен, което означава, в най-лошия случай, че Джонатан е виновен, но вярва, че е невинен. Ако това е така, той трябва да е бил адски по-зле, не само пиян или напомпан с някакви смътни заблуждения за собствената си значимост. Трябва да е страдал от остро психическо заболяване. Съгласна ли си?

Тейлър кимна.

— Все още съм решен да се боря за решение невинен, защото вярвам, че Джонатан наистина е невинен. Обаче имам нужда и от резервен план. Душевно заболяване или лудост, или дълготрайни белези от емоционален тормоз. Нещо такова. Повярвай ми, историята му дава основания за това. Ще разбереш като си поговориш с него. Проблемът е, че ще се нуждая от експертни показания, потвърждаващи душевното му състояние от някой обучен да формулира това мнение.

Тя разбра намека му и опули очи.

— От мен?

— Ти имаш нужното образование и опит.

— Всъщност, не. Аз съм семеен психолог, а не криминален психиатър. Обучението и опитът ми…

— … ти позволяват да се справяш с много объркани тийнейджъри и с причините, поради които са станали такива — прекъсна я Рийд. — В този случай всичко си пасва съвършено. Не е нужно да се казва, че това ще е изключително полезно за Джонатан — на много нива.

Тейлър осмисли всичко това и кимна.

— Добре. Ще си помисля.

 

 

Вторник, 20 февруари

23:17

Телефонът в Палм бийч звънеше ли звънеше. И никакъв отговор. И никаква гласова поща. Отгоре на всичко, мобилният й телефон беше изключен. И то от дни насам. По дяволите…

Той хвърли мобилния си телефон на леглото, после вдигна лампата и я хвърли в другия край на стаята, дори без да забележи, че тя се удари в стената и се разби на парчета.

Как смееше да се преструва, че той не съществува?

Пръстите му се сплетоха, той ги стисна здраво и продължи да ги стяга докато действително усети шията й в ръцете си, палците му притиснаха дихателната й тръба и изцедиха живота от тялото й.

Тя не беше различна.

Тя бе точно като всички останали. Противна. Извратена.

Той планираше да прави страхотен секс с нея. Това щеше да бъде последната експлозия на чисто, съвършено удоволствие преди вечната забрава.

Вече не.

Сега кучката щеше да си плати до край.