Андреа Кейн
Изпитания (16)

Глава 15

22:00

WVNY

Светлината в ефир угасна и Кевин даде сигнал на Тейлър, че тя и Бърнис са свободни. После той се обърна към Рик.

— Свърши страхотна работа. Сега искам да се прибереш у дома. Ти си научил Денис да се справя със записите. Може да му обясниш още някои неща, преди да си тръгнеш, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре. Но няма да започваме поне още час и половина, докато колежанчетата не започнат да се обаждат. Така че върви да се наспиш.

Рик се разсмя глухо.

— Сън? Къде? Толкова нощи вече спя само на дивана.

— Прибирай се, Рик.

— Аз се прибирах у дома заради децата. А сега кой знае колко време още ще имам този стимул. — Рик разтри очи, осъзнавайки, че се обърква. — Прав си. Тази вечер не ме бива за нищо. Да, новото момче може да оправи нещата. Не се нуждае от наставления. — Той погледна през стъклото, видя как Тейлър и Бърнис стават и се готвят да излязат от кабината. — Нямам настроение да си бъбря с нашата гостенка.

— Не се безпокой за това. — Кевин вече вдигаше телефона. — Ще накарам Денис да направи резервния диск. А Тейлър ще разбере. Просто си върви.

— Да, благодаря. — Рик стана нестабилно, взе си сакото и тръгна към вратата. — Време за бърбън — промърмори той.

 

 

5 февруари

2:15

Западна седемдесет и втора улица

Тейлър беше заспала дълбоко.

Звукозаписът бе продължил по-дълго от обикновено, тъй като Денис работеше за пръв път зад пулта, което го караше да бъде много педантичен. Но беше и много добър, така че изгубиха не повече от десет минути. Тейлър се прибра в един и петнайсет, легна си в един и трийсет и след пет минути се отнесе в страната на сънищата.

Пронизителният звън на телефона я събуди, а червените кръгове на изтощението забулиха съзнанието й — макар и не толкова, че да попречат стомахът й да се стегне от неприятни предчувствия.

Боже, не отново…

Тя се пресегна към телефона, вдигна слушалката.

— Ало? — успя да промълви.

— Тейлър, аз съм — чу се неясният глас на Рик, странно напрегнат и Тейлър седна в леглото.

— Рик? Къде си?

— Във фоайето ти. Обаждам се от мобилния. — Мрачен смях. — Портиерът ти не ме пуска. Мисли ме за натрапник.

— Дай ми го.

Чу се шумолене, после Джордж, нощният пазач, вдигна слушалката.

— Съжалявам, мис Холстед. Не мислех…

— Всичко е наред, Джордж. Той е колега. Разбирам загрижеността ти. Очевидно е, че е пил. Но аз ще се оправя с него. Пусни го горе.

— Добре. — Джордж не изглеждаше доволен, но миг по-късно звънецът обяви, че е пуснал Рик.

Тейлър скочи от леглото, грабна мъхения си халат, наметна го и стегна колана. Гласът на Рик звучеше така сякаш той бе на границата на силите си. Тя не беше сигурна дали би могла да му помогне с нещо, но трябваше да опита. Прокара пръсти през косата си, отиде до входната врата и зачака почукването, надзъртайки през шпионката, за да се увери, че е Рик, преди да дръпне резето.

— Здрасти.

Той се беше облегнал в рамката на вратата с разкопчано палто, с блеснали и полузатворени очи, със зачервено лице. Вонята на алкохол беше толкова силна, че Тейлър едва не се задуши. Той направо смърдеше.

— Съжалявам за преди — обяви той и направи нестабилна стъпка към антрето. — Не исках да те критикувам. Просто боли толкова дяволски много.

— Влез и седни. Ще приготвя кафе.

— Не кафе. — Рик махна с ръка. — Просто исках да… Не знам какво исках. Ти да махнеш с вълшебната пръчка и да го прогониш. Ти имаш това въздействие върху хората. — Той се втренчи в нея с измъчените си, кървясали очи. — Свърши, Тейлър. Всичко свърши. Мерилин, децата, всичко.

— Рик, моля те. — Тя го въведе вътре и го постави да седне на една табуретка в кухнята. — Нека да ти направя малко кафе.

— Не съм жаден. Освен ако нямаш Джак Даниелс^[1].

Тейлър подпря лакти на плота и го погледна в очите.

— Не знам как стоят нещата с Мерилин. Но отношенията ти с хлапетата няма да приключат никога. Та те са твои деца. И са направо луди по теб.

— Мерилин ще получи пълно настойничество. — Очите му се изпълниха със сълзи. — Тя каза така и е права. Аз съм много объркан. Пия. Депресиран съм. Спя през целия уикенд. Понякога съм толкова отнесен, че не мога да разбера какво ми казват децата. Станал съм лош баща. Адвокатът на Мерилин ще каже това на съдията. И той ще ми ги отнеме. Не мога да понеса това.

— Много се подценяваш. Ти си фантастичен баща. Просто преминаваш през труден период. За депресията е необходимо лечение. Отиди при някого и се лекувай. Това ще промени гледните точки на всички — твоята, на семейството и на съдията.

— Имам нужда само да пропълзя в една бутилка и никога да не изляза от там.

— Това е последното, от което се нуждаеш.

Рик разтърка слепоочията си.

— А последното, от което се нуждаеш ти, е да ти се натреса така. — Той внезапно вдигна глава и по лицето му проблесна лъч на рационална мисъл. — Аз съм глупак. Сигурно си изскочила от кожата си, когато телефонът ти е звъннал посред нощ.

— Всичко е наред — отговори просто Тейлър. — Беше ти.

— Да, но ако беше оня смахнатият? Той обажда ли се пак?

— Слава богу, не.

— Добре. — Рик се намръщи, изказвайки мислите си така, както се оформяха в главата му. — Кевин проверява Ромео. Онзи адвокат, по когото си падаш, те учи на самозащита. Всичко ще е наред. Имаш си много хора, които да се грижат за теб.

— Ти също.

За момент Рик не отговори. Само се взираше в пода. Когато вдигна поглед, в очите му се четеше такова безсилие, че Тейлър поиска да звънне на самата Мерилин, да я вразуми.

— Уморен съм, Тейлър — промълви тихо той и се изправи на крака. — Уморен съм да се боря. Уморих се да оправям нещата. — Той се опита да закопчее палтото си, после се отказа. — Ще тръгвам. Спи ми се.

— Да, така е. — Тейлър се намръщи, неспокойна за душевното състояние на Рик. — Искаш ли да се обадя на Мерилин? Мога да й кажа, че тази вечер ще преспиш на дивана ми.

Глух смях.

— Добре. Тя вероятно ще използва против мен и това. Ще извърти историята и ще каже на адвоката си, че спя с друга жена.

— Тя много добре знае как стоят нещата.

— Какво знае и какво прави са две различни неща. — Рик се пресегна и стисна ръката на Тейлър. — Благодаря, че ме изслуша. — И той тръгна към вратата.

— Рик. — Тейлър го последва и го хвана за ръкава. — Твърде много си пил.

— Добре тогава, че не съм с кола. — Той видя загрижеността й и опита да се усмихне. — Хей, даже няма да ходя. Ще хвана метрото до „Таймс скуеър“. Номер седем тръгва от там за Флашинг на всеки двайсет минути. Ще се прибера за по-малко от час. Виждаш ли? Достатъчно съм трезвен, за да стигна, накъдето съм тръгнат. — Той я потупа по бузата. — Връщай се в леглото.

 

 

3:25

Станция на метрото Таймс Скуеър,

Ню Йорк

Проклетото метро не идваше цяла вечност.

Рик крачеше по платформата, разтриваше раменете си и се опитваше да прогони студа. Той измръзна от разходката от апартамента на Тейлър до входа на метрото и сега не можеше да се сгрее.

Едва си спомняше ходенето от Седемдесет и втора улица до Таймс скуеър и слизането надолу до долното ниво. Но ето го тук.

Платформата бе буквално опустяла благодарение на късния час и ниските температури. В три часа през нощта и при минус двайсет градуса нормалните хора си бяха у дома, в леглата си. Единствените други, които си търсеха белята около него — без да се броят бедните скитници, които влизаха вътре, за да не умрат от студ — бяха четири-пет дрогирани тийнейджъри и един тип в шуба с качулка, седнал на пейката и заровил лице в една книга.

Рик не можеше да проумее как някой би могъл да чете при тези условия.

Мотрисата най-накрая изръмжа, навлезе в станцията и спря. Вагонът му беше празен. Той се строполи на седалката и обви ръце около тялото си, за да се стопли. Човекът с шубата се качи след него. Отиде отзад, спря до вратата към следващия вагон, после се отпусна на седалката. Главата му все още бе заровена в онази книга.

Алкохолът започна да хваща Рик. Усети силно главоболие и гадене в стомаха. Седеше неподвижно, втренчен в прозореца срещу него. Това помагаше докато мотрисата тръгне от станцията. После стомахът му започна да се мята заедно с движението на вагона, все по-силно докато набираха скорост. Добре, наблюдаването на подземния свят, който свистеше покрай тях, бе абсолютно забранено. Стори му се, че ще повърне.

Затвори очи.

И това не помогна.

Задушен, той се премести напред в седалката си, борейки се с ненавременния протест на тялото си. Нямаше да повърне на пода на метрото.

Очевидно човекът с шубата не беше сигурен в това.

Той скочи на крака, затвори книгата и хукна към свързващата врата. Дръпна дръжката два пъти, после започна да ругае под носа си, когато вратата не поддаде. Дръпна отново, видимо раздразнен, когато не се получи, бесен в желанието си да излезе от там. Не че Рик можеше да го вини. Нещастникът бе сам в един вагон с пияница, когото очакваше да се издрайфа във всяка минута.

Рик го съжали. Освен това една кратка разходка можеше да помогне на гаденето повече от дългото седене. Той изскърца със зъби, хвана се за най-близкия стълб и се изправи на крака. После тръгна към вратата. Човекът беше с гръб към него, а шубата бе толкова голяма и обемиста, че бе невъзможно да се различи нещо под нея. Но все пак Рик усети напрежението на човека, когато се приближи.

— Не се безпокойте, няма да ви ограбя — промърмори Рик. — Просто ще ви помогна да се отървете от мен. — Закрепи се здраво на крака, посегна към вратата и дръпна здраво дръжката.

За своя изненада той не срещна никаква съпротива. Вратата просто се плъзна и се отвори.

— Сигурно е заяла — промърмори той, по-скоро на себе си. Отстъпи назад, отмествайки се, за да пропусне човека. — Давай. Проблемът е решен.

Човекът с шубата блокира пътя му назад.

— Прав си. Така е.

Той блъсна Рик през вратата, хвана го с две ръце и го бутна над осигурителната врата, свързваща двата вагона, запращайки го право на релсите.

Крясъкът на Рик бе заглушен от рева на метрото, което продължи необезпокоявано пътя си към Флашинг.