Андреа Кейн
Изпитания (38)

Глава 37

20:31

„Красивата Адриен“

Яхт клуб на пристанище Car

Моментът на истината беше настъпил.

Тейлър видя това в очите на Гордън, когато се върнаха в кухнята след кратката им обиколка по яхтата на Дъглас.

Обиколката беше грешка. Тейлър го разбра още и момента, когато Гордън обяви, че ще я направи. И ако на нея не бе изключително важно да огледа яхтата за нещо, с което да се въоръжи, тя би спряла тази разходка из спомените му още преди започването й. Тя знаеше какво ще причини тя на душевното му състояние, да се изправи лице в лице със своето минало, да преживее отново точно онези моменти, когато Адриен го бе унижавала и експлоатирала.

И се оказа права. Сега той бе по-ядосан, по-враждебен — в много по-лошо психическо състояние от преди.

От това нямаше да излезе нищо добро.

Гордън грабна бутилка скоч от шкафа с напитките и си наля едно двойно.

Изпи го на няколко големи глътки, после тръшна старомодната чаша на барплота.

— Не съм пиян — информира той Тейлър с жесток поглед, изпълнен с ярост. — Във върховна форма съм, умствена и физическа. Рефлексите ми са добре тренирани и са бързи. Така че недей да таиш надежди.

— Не тая. Мисля си.

— За какво?

— За онова, което тя ти е причинила.

— Колко трогателно — присмя й се той.

— Виж, Гордън, аз не съм Адриен — заяви простичко Тейлър. — И независимо от това дали ми вярваш или не, гади ми се от това как те е тормозила и използвала.

— Така ли? — Повдигане на една черна вежда. — Толкова ти се гади, че разбираш?

Той я изпитваше. Тя го знаеше. И нямаше да се поддаде на подтика да излъже. Защото той очакваше точно това.

— Не. Повдига ми се от престъпленията, които ти си извършил. Убил си невинни хора. Една от тях бе моята братовчедка и най-близка приятелка. Тя бе всичко, което имах. Така че ако ме молиш да ти простя, отговорът е не. Но ако ме попиташ дали ти отказвам помощта, от която се нуждаеш, отговорът на този въпрос също е не.

Гордън вдигна празната си чаша за поздрав към нея.

— Все забравям колко освежаващо честна си ти — през повечето време. Когато не си се забъркала в някакви користни преструвки. Като например да се правиш на непокътнато цвете, което всъщност се търкаля в леглото с Рийд Уестън. Или на уплашената жертва, която ме отрязва, като изчезва на толкова нужната й почивка.

— Тези неща не бяха преструвка — отвърна му директно Тейлър. — Аз бях уплашена жертва. Твоето преследване ме уплаши до смърт. Отидох до Палм бийч като последно средство. Колкото до образа на непокътнатото цвете, всичко това е в твоя ум, както и предположението ти, че се пазя за теб. Връзката ми с Рийд е истинска, а не някаква пародия.

— Тя също свърши — тросна се Гордън.

Той извади носната кърпичка, избърса отпечатъците си от бутилката скоч и от чашата, после ги върна на бар плота.

— Ами Али? — Тейлър изтърси първото нещо, което й дойде на ум, опитвайки се да го спре. — Ако си бил толкова обсебен от мен, защо се ожени за нея? Или тя дори не съществува?

Тези въпроси изглежда развеселиха Гордън и той спря за момент, а онзи самодоволен блясък се върна в очите му.

— Тази част все още не си я проумяла, нали? Али си съществува съвсем реално. Тя е Бъркли. Всъщност последната останала от рода. Колкото до това защо се ожених за нея, това бе въпрос на необходимост. След като Джонатан получи доживотната си присъда или смъртоносната инжекция, тя наследява всичко. А в този момент и аз.

Разбира се. Тейлър премигна, осъзнавайки това. Ето какво бе имал предвид Гордън в колата, когато каза, че е станал Денис Кинкейд, за да си вземе всичко, което му се полага, когато Джонатан бъде осъден за двойно убийство.

Този човек беше побъркан. Но и блестящ. И ако той успееше със своя план, Тейлър се съмняваше дали Али щеше да доживее процеса и изплащането на наследството й.

— Впечатлена си — отбеляза Гордън.

— По-скоро онемяла.

— Какво да кажа? Аз съм гений. — Той приближи, дръпна от ръката й празната бутилка минерална вода и я хвърли на пейката. — Не е нужно да изтривам отпечатъците от тази. Ще я рециклирам на излизане като добър гражданин. — Той стисна жестоко брадичката на Тейлър и я принуди да го погледне в очите. — Между другото сега ти шикалкавиш. Знам го. И хич не ми харесва.

Тя премигна от болка, кимайки мълчаливо на обвинението му. Сега газеше в непознати води. Нямаше инструкции какво я чака занапред. Беше накарала Гордън да говори колкото може по-дълго. Но нуждата му да си намери отдушник и да злорадства бе задоволена. Сега в ума му се въртяха други, по-спешни нужди. Сексуално удовлетворение. Доминация. Отмъщение. И окончателно решение.

— Време е — обяви той, спокойно, сякаш й казваше, че ще сервират вечерята. — Ще се преместим ли в спалнята?

Тейлър едва го чу. Погледът й се стрелна към барплота и сега бе фокусиран върху почти пълната бутилка скоч там. Може би това бе оръжието, от което се нуждаеше — ако успееше да се откъсне от него достатъчно за дълго, за да се докопа до нея.

Точно сега не беше време за това, не и докато той не я подкараше към главния апартамент.

— Ти трепериш — отбеляза той. — Това страх ли е или страст?

— Страх — отговори откровено тя.

— Защото не ме желаеш — подразни я той.

— Не. Защото не искам да умра.

Сбръчкване на чело.

— Още откровеност. Браво. — Той продължи да я изтиква към спатията, стабилно и настойчиво.

Тейлър сграбчи касата на вратата и се задъха.

— Молбата ми ще помогне ли? — попита отчаяно тя. — Сигурна съм, че това е нещо, което Адриен не би направила никога.

— Права си. Това не беше в нейния стил. — Един мускул в челюстта на Гордън трепна. — Не е и в твоя. Но си умирам да те чуя. Колкото до това дали ще помогне, предполагам, че имаш предвид, дали ще ме убеди да пощадя живота ти. Отговорът е — не. Това е нещо по-сложно, въпросът не е само да се освободя от Адриен. Трябва да се освободя и от теб. Ти си в кръвта ми. Не мога да понеса това. Така че трябва да имам теб. А после трябва да те очистя, както направих с нея.

Ръцете му се плъзнаха под пуловера й, преминавайки плавно нагоре по гърба й, за да разкопчаят сутиена.

— Да се върнем към идеята за твоята молба. Мисля, че ще ми достави удоволствие да я чуя. Всъщност искам да я чуя два пъти. Първо, когато си обезумяла и искаш да те докарам до оргазъм, и още веднъж, когато приключвам с живота ти. Това може да ми помогне да изтрия образа на Рийд Уестън, вземащ онова, което е мое — дори след като ти наредих да спиш сама. Ти ме вбеси и ме разочарова, Тейлър. Смятах, че си различна. Но не си.

Тейлър едва го чуваше заради бясното туптене на сърцето си. Тя извърна лице, когато той се наведе да я целуне, потрепвайки от болка, когато устата му се сведе надолу към гърлото й с груби, свирепи движения — наказанието й заради това, че се обърна. Тя се молеше на бога да намери сили да извърши необходимото. Не можеше да се поддаде на желанието си да се бори с него. Още не. Съпротивата би означавала мъчения за нея и прилив на адреналин за него, когато наложеше отново своята доминация. Тя трябваше да се съобразява с тази негова ненормална заблуда. Всичко трябваше да прилича на взаимно сексуално изживяване. Да се поддава на желанието му към нея докато той наистина се хванеше.

А когато умът му се замъглеше от хормоните, тогава тя щеше да атакува.

Гордън я избута до леглото и я стовари върху него.

— Остани тук — нареди той, събличайки дрехите си с няколко бързи, тренирани движения — включително и обувките с подложките. После свали и контактните си лещи. — Видя ли? Наистина съм аз.

Той разпери ръце и се завъртя, за да може тя да се възхити от голото му тяло. После той се стовари върху нея, прегърна я и я прикова към леглото.

— Всъщност това е по-доброто ми аз. Може би не лицето ми. Там трябва да се поработи. Ще стане, когато всичко това свърши. Но тялото ми е по-силно, по-контролирано отколкото си го спомняш. — Той плъзна ръце под пуловера и сутиена й и притисна гърдите й. — Последния път ти ме усети само за кратко. Този път ще изпиташ пълния ефект. Кой знае? В крайна сметка може и да благодариш на Адриен.

Тейлър насили съзнанието си да се отдели от тялото й. Трябваше, за да изпълни плана си.

— И какво ще стане след това?

Той направи пауза и се подпря на лакът.

— След кое?

— След като умра.

Повдигане на рамене.

— Точно това, което очакваш. Денис Кинкейд ще продължи в WVNY. Ще бъде назначен към ново шоу, разбира се, тъй като Тейлър Холстед ще е изчезнала яко дим. Той ще се чувства ужасно заради това. Но ще оцелее. В крайна сметка — нали е младоженец. Ще се стегне и ще се смеси с тълпата, докато Джонатан бъде осъден и Али бъде обявена за единствен наследник. Тогава мистър и мисис Денис Кинкейд ще ги обземе страст за пътуване и те ще се сбогуват, заминавайки за неизвестни места.

— За това се досетих. Имам предвид какво ще стане с мен? — Гласът на Тейлър потрепери. — Какво ще направиш с моето… с мен?

Той изглеждаше заинтригуван.

— Искаш подробностите?

— Искам да живея. Но тъй като не съществува подобна възможност, да. Искам подробностите.

Още едно свиване на рамене.

— Както искаш. Ще захвърля тялото ти в гъмжащата от акули вода край брега. Не твърде близо до тук и не твърде близо до Монтаук, където експлодира яхтата ми. Никакъв модел, който би могъл да свърже предишните ми престъпления с твоята смърт, за всеки случай, ако някое парче от теб изплава преди акулите да те довършат. Съмнявам се, че ще стане. Те са много бързи. Но всичко се случва. Така че ако някое парченце от теб изплава на брега, то ще стане, защото твоят преследвач е очевиден аматьор и е действал небрежно. Достатъчни ли са ти тези подробности?

— Повече от достатъчни. — Тейлър положи усилия да прозвучи уязвима, а не отвратена. — Май че не съм такъв стоик, за какъвто се мислех.

— Може би не си. — Той зарови устни в шията й, а ръцете му се плъзнаха по гърдите й. — Но ме възбуждаш още повече от преди. — Палецът му притисна едното й зърно — силно.

Тейлър усети огромно желание да се отдръпне отвратена — от болката, от самата идея, че ръцете му я опипват. Не се поддавай, Тейлър, нареди си тя. Бъди психолог, а не жертва. Не му позволявай да спечели. Мисли.

И умът й надделя.

Гордън я желаеше. Не само за да я изнасили. И не само за да добави още една червенокоса жена в списъка си. Онова, което я правеше различна от другите му жени след Адриен, включително и от бедната Стеф, бе, че тя представляваше предизвикателство. А Гордън обожаваше предизвикателствата. Те подпалваха кръвта и интелекта му.

Тя бе стойностен опонент. Жена, която не падаше в краката му като всички предишни заместнички на Адриен. Той искаше да я спечели, да я накара да го желае толкова, колкото той я желаеше. Искаше я толкова възбудена, че да се моли за оргазъм, да се моли за него. Ако не можеше да я има по този начин, той искаше тя да се съпротивлява. Да подхранва яростта му с борбата си.

Последния път тя му даде това. Голяма грешка. Стеф и другите го бяха отегчили. Различна грешка.

Тя не можеше да направи нито едното, нито другото. Нито пък можеше да лежи там, кротка и студена. Това щеше да го накара да прекрачи границата.

Трябваше да му предложи нещо повече. Предизвикателство, което да възбуди ума и тялото му.

Така да бъде.

Сякаш за да потвърди мислите й, Гордън се размърда раздразнено, палецът му одраска другото й зърно и това движение бе дори по-грубо от предишното.

— Отпусни се — нареди й той. — Стегната си като дъска. Престани да се тревожиш за после. После няма значение. Ще бъдеш мъртва. Няма да чувстваш нищо. Така че си го избий от главата. Просто се наслади на тези късчета чисто физическо удоволствие.

Последни късчета… късчета…

А сега това събуди един спомен. Грозен спомен. Но адски добро начало.

— Дим — промърмори Тейлър.

— Хмм?

— Така ме нарече последния път. Каза, че съм дим. Неуловима. Неосезаема. Трудна за пленяване.

Ръката му спря.

— Спомняш си. Поласкан съм.

Тя усети нежното му докосване. Нейната награда, без съмнение.

Това беше въведението, което тя търсеше. Тя затаи дъх.

— Гордън — чакай. — Тя опря длани върху гърдите му. — Моля те…

Той повдигна леко глава.

— Защо? Още забавяне?

— Не. Още откровеност. — Тя облиза устни с връхчето на езика си. — Виж, аз разбирам. Знам какъв ще бъде крайният резултат. Но може ли поне да имам думата за нещата, които ще се случат преди това?

Той изглеждаше малко изненадан и доста бдителен.

— Давай.

— Ти каза, че ме желаеш, че съм в кръвта ти. Постоянно ми говориш за това какъв изумителен любовник си. Добре, ако ще умирам, искам да го сторя с минимум болка и смъртта ми да бъде предшествана от максимум удоволствие. Би ли се замислил да го направиш по този начин, а не по жестокия?

Той присви очи.

— Какви игрички играеш?

— Никакви. Само две последни молби.

— Слушам те.

— Първо, моля те това да бъде взаимно, а не изнасилване. Искам да ми доставиш това удоволствие. Използвай уменията си, а не силата си.

— А втората молба?

— Моля те да ме убиеш възможно най-бързо и най-безболезнено. Миналия септември ти се контролираше удивително добре. Притисна дихателната ми тръба точно толкова, колкото да припадна, но не и да умра. От тогава си напреднал с обучението си по бойни изкуства. Молбата ми ще бъде фасулска работа за теб — ако решиш да го направиш така. Надявам се, че ще решиш. Всъщност моля ти се. Моля те!

Отново онзи пронизващ поглед, който тя си спомняше толкова добре — поглед, от който я побиваха тръпки. Той я преценяваше, решаваше какво се надява да спечели тя и какво може да изгуби той.

Хайде, помоли се тя. Нека това да помогне. Тя премахна всички спирачки. Въздействаше върху егото му. Върху интелекта му. Върху похотта му. Върху жаждата му да господства.

— Нека да го кажа направо — обади се най-накрая той. — Ти планираш да ми се отдадеш — просто така?

— Не, не просто така. — Тейлър не трябваше да симулира сълзите, които изпълниха очите й и потекоха по бузите й. — Точно сега изобщо не мога да си представя, че ти се отдавам. Сега си мисля за страдания и смърт. Така че всичко зависи от теб.

Проницателен проблясък.

— Хвърляме ръкавицата, така ли?

— Ако искаш да го възприемеш така, да.

— А ти как го възприемаш?

Като последно усилие да спася живота си, помисли си тя.

— Като молба за снизходителност и последно задоволяване.

— Молба. Ти ме молиш да те прелъстя?

— Моля те да опиташ.

Гордън се усмихна, грозна, триумфална усмивка, която му бе толкова присъща, че Тейлър вече не виждаше и частица от Денис, въпреки различното лице.

— Ако опитам, ще успея. Стига ти да се съгласиш.

Тя кимна трескаво и очите й се затвориха. Насили мускулите си да се отпуснат, да потъне в леглото. Искаше жестовете й да предадат, че е готова да бъде спечелена.

Той се наведе и улови сълзите й с език.

— Ето, така трябва да бъде. Ти. Аз. Рай и Ад. Заедно за един съвършен момент, замръзнал във времето. Всичко, за което съм мечтал. Подходящият край, който и двамата заслужаваме. — Той покри устата й със своята, разтваряйки устните й.

Тя отдели напълно съзнанието от тялото си. Съзнанието й наблюдаваше, диктуваше движенията й. А тялото й се подчиняваше.

Постепенно. Тя му се отдаваше постепенно. Всичко по-малко щеше да го възпламени. Всичко повече би събудило подозренията му.

Той продължи да я целува, засилвайки целувките си, докато тя го усети как трепери от желание, как ерекцията му пулсира върху корема й. Но той не направи опит да разкъса дрехите й и да влезе в нея. Упражняваше контрола, с който толкова се гордееше.

Добре. Много добре. Колкото по-дълго останеше облечена, толкова по-добре.

Не й пукаше за скромността й.

Пукаше й за обувките й.

Сега той наистина се впусна надълбоко, мърмореше страстни фрази върху кожата й, целуваше шията й, гърлото, устата й. Тя отвръщаше на целувките му, първо колебливо, после с някакво многообещаващо отчаяние, като оцелял от корабокрушение, забелязал спасителен пояс.

— Прегърни ме — нареди той с дрезгав от страстта глас.

Тейлър искаше да завие от радост. Тя се подчини и някак си успя да прикрие ентусиазма си, докато ръцете й се плъзгаха по врата му.

Ръцете й бяха свободни.

Тя въздъхна в отворената му уста, а дъхът й донесе още едно силно потреперване. Похотта му със сигурност направляваше шоуто тук, всичките му умствени способности отиваха за поддържане на самоконтрола му и за внимателното манипулиране на тялото му. Ръцете му се плъзнаха надолу по раменете й и за един ужасяващ момент Тейлър се уплаши, че той ще задържи хватката си. Но дланите му се спуснаха надолу, а пръстите му се заровиха в косата й.

Той определено бе стигнал много далеч.

Сега трябваше да го накара да сменят местата си, за да може тя да получи предимството, от което се нуждаеше.

Ръцете й се смъкнаха от врата му, плъзгайки се надолу да погалят раменете му, после се преместиха отпред и спряха, сякаш тя се бореше с желанието си да го докосва още.

Разбира се, той премести тежестта си върху коленете, надигна се и се отпусна назад върху бедрата си.

— Давай — настоя прегракнало той, сграбчи китките й и ги дръпна около гърдите си. — Докосвай ме.

Тя облиза устните си, влажни и подути от целувките му и ги остави отворени, сякаш бе хипнотизирана. Не беше нужно да симулира треперенето. Тя се тресеше като лист, знаейки какво я очаква.

Тя имаше само един шанс. Един. Ако го прецакаше, смъртта щеше да изглежда като спасение пред болката, която той щеше да й причини.

Не. Тя не можеше да допусне тези мисли. Трябваше да канализира цялата си умствена енергия към това, което трябваше да извърши — и към това как да го извърши.

Тя прокара длани по гърдите на Гордън, надолу по тялото му и адски й се искаше той да пусне китките й, вместо да ги държи и да ги насочва.

Време да поеме риск.

Тя издърпа едната си ръка и прокара показалец надолу по корема му. Погледът й се сведе към ерекцията му, после се вдигна да срещне неговия с питащо изражение на лицето й.

Очите му бяха стъклени, подивели от очакване.

— Навсякъде — започна да я убеждава той. — Докосвай ме навсякъде. Особено там.

Той пусна и другата й китка, цялото му тяло трепереше. Той бе изцяло погълнат от момента, а пенисът му стърчеше към нея докато той чакаше… чакаше…

Тейлър действа светкавично.

Със сплетени пръсти и леко извити кокалчета тя издра очите му с нокти с ослепяващ откос с пръсти, с който Мич би се гордял.

Гордън изкрещя от болка, стисна очи и посегна инстинктивно към тях. Тейлър веднага сви длани и го удари силно по ушите, усещайки вибрациите в главата му.

Той изстена, мятайки се настрани, изгубил равновесие от удара. Тейлър продължи с движението на ръцете, удряйки главата му и използвайки силата на краката си, за да го отблъсне от себе си.

Тя скочи на крака преди той да се възстанови и хукна към вратата.

Беше насред палубата с каютите, стъпила на първото стъпало от стълбата, когато той я сграбчи отзад.

— Шибана кучка — изръмжа той, дръпна я надолу и я повлече към спалнята. — Нямаш представа какво ще ти струва това.

Тя и не възнамеряваше да разбере.

С всичка сила заби лакът в слънчевия му сплит, после удари голото му ходило с тока на обувката си.

Той изсумтя, извика, отпускайки хватката си и се наведе напред.

Перфектно.

Тя го цапардоса с лакът по носа и чу изпукването при удара.

Той изрева от болка, сграбчи се за лицето и едновременно с това я пусна.

Тя се завъртя, удряйки го като с чук в голите слабини.

Той падна на колене със задавен стон, започна да ругае и да се стиска, докато се люлееше напред-назад, превит от мъчителната болка.

Барът в кухнята бе на две крачки. Тейлър ги измина бързо. Грабна бутилката скоч, втурна се обратно и я стовари върху главата на Гордън с цялата сила, която успя да събере.

Той се строполи тихо върху дървения под.

Тя не изчака да види дали той е замаян, припаднат или мъртъв. Просто хукна.

Изкачи стълбата и лазеше по главната палуба, когато две ръце я хванаха отгоре.

— Не! — изкрещя тя. Ръцете й бяха заклещени. Краката й още не стояха стабилно на земята. Тя не се замисли. Използва единственото оръжие, което и беше останало.

Главата си.

Наведе я надолу, присви колене и се хвърли нагоре, забивайки темето си в лицето на нападателя си. Нямаше време да се фокусира върху точката на удара, както я беше учил Рийд, нито можеше да си позволи лукса да сграбчи ръцете на мишената си, за да увеличи силата на удара. Но тя го удари достатъчно добре, защото той излая някакъв протест и я пусна.

— Иисусе Христе! — Мишената, детектив Хедман, стискаше челото си и леко залиташе. — Лейди, да не си луда? Ние сме добрите.

— Детектив Хедман — писна Тейлър.

— Къде е Малъри? — Детектив Олин пристъпи покрай партньора си с вдигнат пистолет.

— Там долу — посочи Тейлър. — Не знам дали е в съзнание.

Устните на Олин се изкривиха.

— Ще проверя. — После хвърли поглед към Хедман. — Ти идваш ли?

— Да. — Пистолетът на Хедман също беше изваден. С другата ръка той масажираше носа си. — Ако тя може да направи това на ченгетата, нямам търпение да видя как е смазала онзи кучи син долу.

Тейлър все още се опитваше да осмисли факта, че детективите Хедман и Олин бяха тук, заедно с местния екип за подкрепление, който се качи на яхтата след тях. Мич също беше тук, а Рийд блъскаше ченгетата от пътя си, за да може да скочи на яхтата и да я прибере.

— Тейлър. — Той я сграбчи, преценявайки колко замаяна и разрошена е тя с болезнено мъчение. Самият той изглеждаше остарял с десет години, през които не бе мигнал и една нощ. — Боже, скъпа, добре ли си?

— Да… да, така мисля.

— Дали тя е добре? Първо, аз имам мигрена. Гаджето ти току-що я превърна в мозъчно сътресение — намеси се Хедман. Бързият поглед, с който стрелна Тейлър, противоречеше на киселия му тон. — Чудесна работа.

После се обърна, наведе се надолу и помогна на Олин да измъкне на палубата полумъртвия, полугол Гордън Малъри.

— Престани да ругаеш — посъветва партньора си Олин. — Можеше да е по-лошо. Я погледни този тип.

— Погледнах го. Защо си мислиш, че съм толкова мил с нея?

Едновременно с шегата те изправиха закопчания с белезници Гордън на крака. От тялото му се стичаше скоч, а от косата и раменете му висяха парчета стъкло. Той се опитваше да се изправи сам, видимо дезориентиран от удара по главата. Очите му, все още сълзящи от ноктите на Тейлър, бяха издрани и кървяха. Носът му също беше окървавен и подут. Той беше прегърбен, куцаше и бе напълно извън играта.

Рийд и Мич опулиха очи.

— Хей, Тейлър — извика Олин през рамо, блъскайки Гордън по палубата към чакащата патрулна кола. — Забрави за семейните консултации. Ела в полицията. Нюйоркската полиция има нужда от теб.

— Аз… — Гласът на Тейлър трепереше толкова много, че тя едва успяваше да говори. Все още не можеше да осъзнае онова, което ставаше около нея. Не напълно.

Тя премигна към Рийд.

— Как ме намери? Как успя да дойдеш тук навреме? Как разбра, че Денис и Гордън са един и същ човек? Как… — Гласът й пресекна, тя избухна в сълзи и се хвърли в прегръдката на Рийд. — Не мога да повярвам, че наистина си тук.

— Тук сме. Аз съм тук. — Той я дръпна към себе си, зарови устни в косата й, люлеейки я в ръцете си като безценно съкровище. Намръщи се, когато усети как тялото й трепери. — Нарани ли те това мръсно копеле?

Тя поклати глава.

— Аз го спрях, благодарение на онова, на което ме научихте ти и Мич.

— Да, основните техники за самозащита понякога са много полезни — съгласи се Мич, заставайки до тях. — Специалистите по бойни изкуства никога не ги очакват, със сигурност не и от обикновените хора. И никога не разбират откъде им е дошло. — Той се втренчи в отдалечаващата се фигура на Гордън. — Съдейки по формата му, виждам, че си използвала моите откоси с пръсти и ударите по ушите.

Тейлър реагира на лекомислието му, усмихвайки се през сълзи.

— Най-напред използвах тях.

Рийд не се усмихваше.

— Не си имала избор. Той те е приковал към леглото.

— За малко — коригира го Тейлър. — Докато се измъкна. — Тя не беше готова да навлиза в подробности — още не. Изживяването все още беше твърде прясно. — Трябваше да изиграя няколко умни игрички, да му вляза под кожата, за да го накарам да свали гарда. Сякаш бях хореограф на един отвратителен балет. Както и да е, след като той влезе в ролята си, аз го одрах, ударих го и избягах. Стигнах едва до стълбата преди той да ме сграбчи отзад. — Тя потрепери от този спомен.

— Трябва да е бил обезумял — предположи Рийд. — Този тип е луд за връзване. Поела си огромен риск.

— Нямах избор.

— Знам. — Трудно преглъщане. — Как успя да се измъкнеш втория път?

— Това го дължа на теб. — Тейлър вирна брадичка да погледне Рийд в очите. Миглите й бяха изострени от засъхналите сълзи. — Спомняш ли си за онзи акроним, на който ме научи по време на уроците ни по самозащита? Той постоянно звучеше в главата ми, като молитва. И когато Гордън ме дръпна от онази стълба, когато усетих как жестокостта го разкъсва, просто го използвах. Нямах време за мислене. Просто действах. Или трябваше да направя това, или да умра.

— Какъв акроним? — попита Мич.

— Рийд ме научи да пея.

— Да пееш? Защо — да не би да си музикален инвалид? Да не би да си се надявала да го убиеш с гласа си?

— Не. — Тейлър се разсмя. — П-Е-Я. — Тя му го каза буква по буква, после ги обясни. — Слънчев сплит. Стъпало. Нос. Слабини.^[1] Това свърши чудеса. Също и бутилката скоч по главата.

— Много привлекателно. Ще трябва да го запомня — отбеляза Мич.

— Не отговорихте на въпросите ми — напомни им тя. Настъпваше шокът, а също и студът и зъбите й започнаха да тракат. Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Ще отговоря на всичките. — Рийд съблече палтото си и я обви с него. Тя видя яростта и болката, които преминаха по лицето му, когато разбра, че сутиенът й е разкопчан. Той дръпна палтото си плътно около нея, после я прегърна.

— По-късно. Сега ще те заведа в някой хотел. Имаш нужда от сън.

— Добра идея — съгласи се Мич. — Аз се връщам в града с Хедман и Олин. Те са развълнувани. Ще отскоча за кола. — Той се ухили. — Някак си ми се струва, че вие двамата вече няма да имате нужда от мен тази вечер.

— Не, добре сме си — увери го Рийд. — Ще пъхна Тейлър в леглото, а после ще се обадя на всички разтревожени хора у дома. Кевин направо е превъртял. А Джонатан е като развалина.

— Бедният Джонатан — промърмори Тейлър. — Това трябва да е било такъв шок за него.

— Сега той е свободен. Ще отиде и на терапия, благодарение на твоята препоръка. С времето ще се оправи. Всички ще се оправим. — Рийд се обърна към Мич. — Хей. Преди да тръгнеш, я ми кажи зает ли си на Великден?

— Нищо специално. Защо?

— Цялото ми семейство се събира в къщата на баща ми във Върмонт. Роб ще бъде там. Можеш да получиш онази кожа, която искаше да си вземеш.

Смях.

— Да, но тогава ти ще си му длъжник.

— Няма проблеми. Аз ще им се отплатя щедро. — Рийд погледна към Тейлър. — Не само на него, а на цялото ми семейство. Имам чудесен подарък за тях.

— И какво ще бъде? — попита Мич. — Или трябва да попитам кой?

— Кой и какво. Кой е Тейлър. Какво, ако стане както го искам, е едно обявление.

— Същото, за което и аз си мисля?

— Няма да разбереш докато не ни оставиш насаме, за да задам въпроса си и да получа отговора.

— Тръгвам. Мич махна бързо с ръка. — Лека нощ и късмет. Ще се видим в Голямата Ябълка. И разчитай на мен за Великден.

Тейлър се беше втренчила в Рийд, когато той се обърна към нея.

— Рийд…

— Първо хотелът — прекъсна я той. — После една гореща вана. После чаша мерло и приятен огън. А после…

— Да — намеси се тя, за да отговори. — Отговорът на въпроса ти е да.