Андреа Кейн
Изпитания (26)

Глава 25

9:55

„Хартър, Рандолф и Колинс“

Джонатан се втренчи в Рийд сякаш виждаше призрак.

— Искаш да ми кажеш, че тази фирма вече не иска да ме представлява? С други думи, мислят, че съм виновен. Дори без да ме изслушат.

— Не. — Рийд скръсти ръце на бюрото. — Те мислят, че тук възниква конфликт на интереси, тъй като те представляват и имуществото на Дъглас и Адриен. Знаят, че аз започвам самостоятелна практика и че съм дяволски добър процесуален адвокат. И ми дават делото. Освен ако ти не желаеш аз да те представлявам — което би било доста глупаво, като се има предвид колко много знам за теб, за миналото ти и за връзките ти с Дъглас и Адриен. Но изборът си е твой. Направи го.

— Страхотно. — Джонатан погледна мрачно към Рийд. — Ти едва ли си предразположен към мен.

— Това няма никаква връзка. Не е нужно да те харесвам. Дори не е нужно да вярвам, че си невинен. Трябва само да те представлявам. И искам да ми дадеш фактите, за да мога да защитя интересите ти. Това е бизнес, Джонатан, не е лично. Можеш да си навлечеш големи неприятности. Нужен ти е добър наказателен адвокат. Така че или трябва да повярваш в юридическите ми способности, или не.

— Високомерно копеле, знаеш си, че си най-добрият. — Джонатан стана, разтри врата си и започна да крачи из стаята. Емоционално той едва се държеше. — Все още не мога да повярвам, че са мъртви — промърмори глухо.

Рийд го наблюдаваше внимателно. Той определено бе в шок. Но дали защото бе разбрал за убийствата, или защото ги бе извършил?

— Джонатан, преди да кажеш още нещо, искам отговора ти. Ще те представлявам ли или не?

— Да. Ти ще ме представляваш.

— Добре. Седни тогава. — Рийд посочи към стола. В същото време самият той стана, приближи, наля на Джонатан чаша вода и му я пъхна в ръката. — Изпий това. И опитай да се отпуснеш. Скоро трябва да сме в Деветнадесето управление. Не разполагаме с лукса да си пилеем времето. Така че хайде да започнем с основното. Как ще пледираш?

— Невинен. — Джонатан го стрелна с убийствен поглед. — Което съвсем случайно е истината. Не съм убил Дъглас и Адриен.

— Имаш ли алиби за времето между един и шест през нощта?

— За нещастие, не. Бях си у дома, в леглото, като повечето хора посред нощ.

— Някой видя ли те да се прибираш в апартамента си — портиерът, съседите, който и да е?

Бавно издишане.

— Портиерът. Разменихме няколко думи, преди да се кача.

— Какви думи?

— Помолих го да държи медиите настрани. Двама гадни репортери ме проследиха до къщи.

— Добре. Значи няколко души могат да свидетелстват за местонахождението ти в… — Въпросителен поглед. — Кога се прибра?

— Около полунощ. И останах там през цялата нощ — допълни категорично той.

— Ами Дъглас и Адриен — те тръгнаха ли си от „Le Cirque“ по същото време като теб?

— Не. Останаха да пожелаят лека нощ на последните гости.

— Добре. — Рийд надраска нещо с непроменено изражение. — И те изпратиха у дома по-рано, защото беше пиян, вбеси ги и започна да ставаш видимо неприятен.

Джонатан стисна зъби, но не отрече.

— Нещо такова, да.

Рийд остави химикалката си и погледна Джонатан право в очите.

— Все още не разполагам с официалния полицейски доклад. Така че ми кажи каквото знаеш. Не искам никакви изненади. Знам как са били убити. Вратът на Дъглас е бил строшен, а Адриен е била удушена и изнасилена. Очевидно има семенна течност. Какво още трябва да знам?

Трудно преглъщане.

— Когато отидох там, следователите на местопрестъплението вземаха отпечатъци от пръсти, търсеха влакна от дрехи, отпечатъци от стъпки, целия доказателствен материал. Не ме пуснаха вътре. Когато изнесоха чувалите с телата, те ги разкопчаха само колкото да идентифицирам Дъглас и Адриен. После занесоха телата при патолога. Ченгетата обясниха, че няма да разполагат с повече детайли преди аутопсиите.

— Какви въпроси ти зададоха детективите?

Джонатан отпи глътка вода.

— Кога за последен път съм виждат Дъглас и Адриен живи, дали познавам някой, който би пожелал смъртта им и къде съм бил между един и шест. Питаха за купона в „Le Cirque“ и за допълнителните предимства и отговорности, които ще ми се струпат на главата след смъртта на Дъглас и Адриен.

— И какво отговори ти?

— Нищо свързано. Бях в шок. Но когато ме попитаха дали искам да дам проба за рутинно ДНК изследване, изведнъж в главата ми прещрака нещо и разбрах, че съм заподозрян. И така, съгласих се на ДНК тест, но само в присъствието на адвоката ми.

— Нещо друго, което трябва да знам за местопрестъплението?

Джонатан кимна мрачно.

— Едно от нещата, които ги видях да прибират, бе празна старомодна чаша от масичката за кафе. Ако е същата чаша, за която си мисля, върху нея ще има мои отпечатъци.

— Защо?

— Защото бях в къщата вчера преди купона.

— Да посетиш Дъглас?

— Не — Адриен.

— Адриен? Защо, за бога, си отишъл да я видиш?

— Тя е съпруга на баща ми.

— Стига глупости, Джонатан! Ти мразеше Адриен и в червата. Тя също те мразеше.

— Тя се справяше с това.

— Да, вярно. Адриен не просто се справяше с всичко — освен с Дъглас. Той щеше да признае теб и Гордън още преди години ако тя не го притискаше. Това адски те вбесяваше.

— Но не чак толкова, че да я убия. Знаеш колко уважавах Дъглас. Той ми беше баща, за бога! Добре, той не го обяви публично чак досега. Но все пак ме осигуряваше — дом, елитно образование, важни делови контакти. Той ми даде всичко.

— Вярно. Но ще имаш много повече сега, когато него и жена му ги няма на пътя ти.

Джонатан удари чашата си в масата.

— По дяволите, Рийд, не съм ги убил!

Рийд присви устни.

— Добре, нека за момент да кажем, че ти вярвам. Ще пренебрегнем косвените доказателства, мотива, всичко. Но бъди убеден, че в полицията няма да са толкова щедри.

— Сигурен съм.

— Да продължим. Да поговорим за душевното ти състояние. Напоследък си доста объркан. И си заподозрян в доста повече неща, не само в снощната трагедия.

Джонатан се напрегна.

— Говориш за ситуацията с Тейлър.

— Да. И ние ще говорим за нея. Не с емоции или със заплахи, а с факти и истини. Просто искам да знам колко си ирационален. Това може да повлияе на полицията.

— Ти ще им кажеш как Тейлър си мисли, че аз съм човекът, който я преследва? — попита недоверчиво Джонатан.

— Разбира се, че не. Но тя беше на купона снощи. Те са длъжни да разпитат всички гости. А когато стигнат до нея…

— Иисусе Христе! — Джонатан отпусна глава в шепите си. — Това е един безкраен, шибан кошмар. Не само ще ме обрисуват като един алчен, жесток, склонен към убийство маниак, но и като един психясал преследвач. Най-вероятно ще ме пъхнат в килията и ще захвърлят ключа.

— Не позволявай на съзнанието си да тръгва по този път — посъветва го Рийд, изучавайки всеки детайл от реакцията на Джонатан. Все повече и повече се убеждаваше, че той е невинен. — Не искам да си изпускаш нервите пред мен. Независимо от всичко, трябва да запазиш самообладание. Запомни, ако не си извършил снощните престъпления, ДНК тестът ще го докаже. Много хора мразят семействата си. Някои дори получават много пари, когато роднините им умрат. Но много малко хора строшават врата на бащите си или изнасилват и удушават майките си, само за да останат сами. — Рийд присви очи. — Имаме два важни въпроса без отговор, които трябва да разгледаме, преди да излезем от този офис. Първо — защо отиде да се видиш с Адриен? И второ — какви са плановете ти по отношение на Тейлър?

— Знаеш плановете ми — отговори Джонатан, преминавайки бързо към втория въпрос. — Бях много откровен с теб по този въпрос. Мисля, че Тейлър е подходящата жена за мен. И възнамерявам да я спечеля.

— Показваш го по доста странен начин. Снощи проведе един доста сбъркан разговор с нея.

— Тя е споделила с теб какво съм казал? — Джонатан издиша шумно. — Разбира се, че го е направила. Трябва да съм приличал на пиян лунатик. Може и да съм лунатик. Бог знае, че имам причини да бъда такъв. Точно това исках да споделя с нея, да й кажа какво имам предвид, когато заявявам, че тя не разполага с всички факти. Бих й го казал още тогава и там, но не му беше нито времето, нито мястото. Да, вярвам, че след като узнае всичко, нещата ще се променят. Тейлър лекува емоциите. Тя ще разбере кой съм аз и защо съм такъв. И ще ми помогне да намеря спокойствието, което търся толкова дълго.

Рийд сбърчи чело.

— Не те разбирам.

— Как би могъл? — Джонатан стана отново и отиде до шкафа. Не обърна внимание на водата и си наля скоч.

— Леко — предупреди го Рийд. — Трябва да си трезвен, когато отидем в полицията.

— Ще бъда. — Джонатан отпи голяма глътка. — Повярвай ми, ще ми трябва повече от един скоч, за да притъпя душевните си терзания. И адски много повече, за да залича демоните си.

Той се обърна с каменно изражение, отлетял някъде надалеч.

— Попита ме защо съм отишъл да се видя с Адриен. Отидох да й дам да разбере, че имам някои грозни доказателства срещу нея — доказателства, които биха взели акъла на Дъглас, ако ги споделя с него.

— Значи си я изнудвал?

Той вдигна рамене.

— Зависи какво точно наричаш изнудване. Казах й да престане да се меси в отношенията ми с Дъглас и в кариерата ми в „Бъркли и компания“. Това е то. Казах й, че може да си запази всичките пари, престижа и известността, които си иска. Стига да ме остави да си върша работата. Аз бих направил за Дъглас още по-голямо състояние от това, което вече има. Предполагам, че Адриен знаеше това, защото не спори с мен. Каза, че ако направя всичко, което обещавам, тя няма да ми създава пречки.

Рийд се наведе напред.

— Какво беше доказателството?

— Запис. Гордън го е направил преди години. Сигурно е сметнал, че някой ден може да е полезен.

— Гордън? — Това бе последното име, което Рийд очакваше да чуе. — Вие двамата сте били замесени в това?

Нещо в думите на Рийд изглежда се стори доста иронично за Джонатан, защото той се разсмя горчиво.

— Не, Рийд. Онова, в което беше замесен Гордън, си беше само негова работа. Но бе достатъчно умен, за да ме включи, за всеки случай.

— Какво имаше на този запис?

Още една горчива усмивка и Джонатан обърна остатъка от питието си.

— Спор. Спор, който разкрива една страна от перверзния, садистичен ум на нашата мащеха.

Рийд започваше да подрежда някои много грозни парчета от мозайката.

— Най-добре ми обясни.

— Ще го направя кратко, за да не се издрайфаме. Знаеш, че майка ми, Белинда Малъри, беше прислужница в имението на Дъглас. Така са се срещнали и така сме били заченати ние с Гордън.

— Да, казвал си ми.

— Но не знаеш колко дълбока бе омразата на Адриен. Тя загнояваше с годините, особено след като не успя да дари Дъглас със свое дете. Беше обсебена от Гордън и от мен. Особено от Гордън. Той беше лошото момче от нас двамата, дивакът, предизвикателството. Когато беше дете, тези черти я вбесяваха. Когато стана тийнейджър, те я възбуждаха.

Рийд замръзна на място.

— Да не би ми казваш, че са имали сексуална връзка?

— Хей, не си ли гледал Абитуриентът^[1]. Разликата беше, че Гордън едва бе навършил петнайсет. И колкото и да изгаряше от желание да прави любов, не искаше да го прави с Адриен. Отблъсна я. Тя му даде стимул да промени решението си. Това имам на запис.

— Какъв стимул?

— Заплаши да скрие нещо ценно в стаята на майка ни — някое от онези безбройни екстравагантни бижута, които Дъглас й купуваше — а после да обвини майка ни в кражба. Щеше да я уволни и да накара да я арестуват. Ако обвинението се превърнеше в присъда — страхотно — майка ни щеше да изгние в затвора. Ако не, Адриен обеща да направи така, че тя никога вече да не работи в някое богато семейство. Край на доходите. Край на всичко. Колкото до нас, кой знае? Адриен щеше да използва всичките си хитрини, за да убеди Дъглас да ни изхвърли на улицата. И може би щеше да успее. В крайна сметка той не ни беше признал. Нямахме официално място в живота му. Майка ни наистина бе всичко, което имахме. А ние бяхме просто деца. И така, Гордън неохотно се превърна в сексуален роб на Адриен.

Рийд се намръщи.

— Ти си знаел?

— Не, тогава не знаех. Научих преди две години. Открих го случайно. Една нощ имах нужда да глътна малко чист въздух. Скочих в колата и подкарах към яхтклуба на Дъглас. Отидох до пристана, където той държи яхтата си. Дочух как Гордън и Адриен се нахвърлят един върху друг като побеснели животни. Повърнах. После се върнах в къщата. Когато Гордън се прибра, аз се изправих лице в лице срещу него. Той ми обясни какво е положението. Честно, не му повярвах. Той изобщо не приличаше на безпомощна жертва или пък на свестен, любящ син. Вярно, опитваше се да спаси собствения си задник, както и на майка ни, но аз продължавах да си мисля, че адски го възбужда фактът, че чука съпругата на баща си. Точно в неговия характер. Но когато ми даде записа, разбрах, че не лъже. — Устните на Джонатан се изкривиха в горчива усмивка. — Ще ти направя едно копие. Можеш да го чуеш сам.

Рийд издиша шумно.

— Тази жена е била по-опасна отколкото си мислех, а освен това и завършен сексуален хищник. Майка ти разбра ли?

— Слава богу, не. Умря в блажено неведение за цялата тази мръсна уговорка докато ние бяхме в колежа.

— Да. Рак. Това го помня. — Рийд прокара длан по брадичката си. — Проблемът е, че тези факти не помагат на делото ти. Вредят му. Те ще обяснят защо празната ти чаша от скоч е била в къщата. Но също така ще дадат на властите допълнителен мотив, който те ще използват срещу теб. Какво е причинила Адриен на майка ти, на брат ти — ще кажат, че си искал да си отмъстиш, да я нараниш и да я унижиш, а накрая да я убиеш. Разбираш логиката ми.

Джонатан кимна мрачно.

— Да, разбирам. Но защо да убивам Дъглас?

— Заради това, че е игнорирал очевидното. Заради това, че е вземал страната на жената си и е обърнал гръб на децата си и на майка им, когато те са се нуждаели от защитата му. Заради това, че е очаквал от теб да покажеш уважение към една жена, която ти си смятал за извратена кучка и курва. Повярвай ми, обвинението ще празнува.

— Не съм го направил, Рийд. Нито изнасилването. Нито убийствата.

— Добре, чух достатъчно, за да разбера в какво положение се намираме. — Рийд стана. — Да вървим в полицейското управление. Дай им проба от устата си за ДНК теста. Ще им предложим да им помогнем по всякакъв начин. Но по време на разпита ме остави аз да водя нещата. Не губи самообладание. Не отговаряй на нищо, освен ако аз не ти кажа да го направиш, а и тогава бъди възможно най-лаконичен. Никакви подробности. Просто бъди един шокиран, съсипан от скръб син, който е ужасен от случилото се.

— Какъвто съм в действителност — отбеляза многозначително Джонатан.

Кимване.

— Какъвто си в действителност.

 

 

Кати вдигна поглед от бюрото, когато се появиха Рийд и Джонатан.

— Ние с мистър Малъри излизаме за малко, Кати — информира я Рийд. — Да ме търсят на мобилния. Някакви обаждания?

Тя се наведе напред и му подаде две розови листчета.

— Тези две съобщения са спешни. Всичко останало може да почака.

Рийд ги погледна. Горното съобщение беше от Ричард Хартър. Той молеше Рийд да се отбие в офиса му възможно най-скоро и да го уведоми за резултата от срещата с Джонатан. Добре. Ще го направи още сега. Така партньорите можеха да изпуснат колективно една въздишка на облекчение, да започнат да вземат необходимите мерки за отделянето на Рийд от фирмата и да постелят пътя към новата му практика.

Второто съобщение беше от Тейлър.

Рийд се намръщи и вдигна поглед.

— Кати, обади се в Деветнадесето управление и им кажи, че ние с мистър Малъри сме тръгнали натам. Джонатан, седни в приемната. Трябва да направя едно бързо посещение, преди да тръгнем.

Джонатан хвърли на Рийд ироничен, разбиращ поглед.

— Сигурен съм, че е така. Кажи на добрите стари момчета да намалят ентусиазма си. Откачиха се.

Рийд тръгна по коридора и зави. Спря пред бюрото на секретарката на Ричард Хартър.

— Той ме очаква — обяви късо.

Тя кимна, вдигна телефона и натисна бутона на интеркома.

— Мистър Уестън иска да ви види, сър. Влизайте направо — упъти го тя.

— Благодаря. — Тръгна и почука формално.

— Влизай, Рийд.

Пристъпвайки вътре, Рийд затвори вратата.

— Всичко върви по план — обясни той, заемайки се със същността на проблема. — Но не мога да остана. Двамата с Джонатан сме тръгнат за Деветнадесето управление.

Посланието бе прието силно и ясно. Хартър се окашля и приближи до Рийд.

— Разбирам, че това ще бъде едно трудно начало за теб. Разбирам също и иронията в тази ситуация. За да стартираш практиката, която искаше толкова много, ти трябва да започнеш точно с такова дело, от каквито си решен да се отдръпнеш. Но ти си дяволски добър адвокат. Джонатан Малъри има късмет, че си в неговия екип. Моят съвет? Не изпускай наградата от очите си.

— Прав си. Ще го направя. — Рийд замълча, изучавайки мъжа, който бе негов наставник. — Ричард, благодарен съм ти за всичко, което направи за мен. Знам, че и самият ти си в гадно положение. Но не забравяй, не ме дразни практиката на наказателното право. Дразни ме това, че защитавам животни, за които знам, че са виновни в отвратителни, неописуеми престъпления, но които са достатъчно богати и влиятелни, за да ми платят да ги измъкна невредими.

— Отвратителни, неописуеми престъпления — повтори тихо Хартър. — Мисля, че изнасилването и убийството се квалифицират като такива.

— Аз също.

— Тогава това може да се окаже едно от тези дела.

— Може би. Но не мисля така. Искрено вярвам, че Джонатан е невинен. Съмнявам се, че ченгетата ще успеят да съберат достатъчно улики за арест. Но ако греша, поне няма да ми се налага да си вземам душ всеки път, когато излизам от съда.

Хартър се разсмя.

— Ти имаш кураж, Рийд. Ще се справиш. Колкото до доверието в твоя клиент, за повечето адвокати това е бонус. За теб е необходимост. Така че аз се чувствам по-малко виновен и доста повече доволен. — Той потупа Рийд по рамото, после протегна ръка. — Желая ти голям късмет.

— Благодаря. — Рийд прие здрависването му. — Очаквам предизвикателството.

— Информирай ме редовно.

— Добре.

Рийд извади мобилния си телефон веднага щом излезе от офиса, набра номера на Академия „Делинджър“ и се върна по същия път към приемната.

Операторката от централата вдигна и го свърза с офиса на Тейлър.

Тя вдигна на първото позвъняване.

— Тейлър Холстед.

— Аз съм, наред ли е всичко?

— Да е наред? — попита недоверчиво тя. — Двама от твоите клиенти са били убити снощи. Как така всичко да е наред?

— Имах предвид при теб.

Тя не обърна внимание на въпроса.

— Рийд, аз съм заседнала в Интернет и следя как се развива случаят. От там не научавам нищо, освен голите факти. Искам ти да ме информираш.

— Не мога.

Премерена пауза.

— Не можеш — повтори тя. — Защо не?

— Защото не знам повече подробности от теб.

— Полицията кани ли се да арестува някого?

— Съмнявам се. Разследването едва започна.

— И доколко името на Джонатан Малъри е замесено в това разследване?

Отново мълчание, този път по-напрегнато от преди.

Рийд действително усещаше как помежду им се образува пукнатина. Той издиша шумно.

— Сега не мога да говоря, Тейлър. Имам среща с клиент. Единствената причина, поради която ти се обаждам, е, че съобщението ти ми се стори спешно и исках да се уверя, че всичко е наред.

— Ти си с Джонатан Малъри, нали?

Той не отговори.

— О, боже, той е заподозрян. — Гласът на Тейлър потрепери.

— Не мога да обсъждам това с теб. Знаеш го. Трябва да затварям. Както казах, просто исках да се уверя, че не си получила още заплашителни обаждания по телефона.

— Не. Нито едно. Но това не ме изненадва. Преследвачът, за когото съм все по-убедена и по-убедена, че се обажда, е на среща с теб.

Рийд приближаваше приемната. Видя как Джонатан крачи напред-назад и го чака.

— Сега не можем да проведем този разговор — обясни й той. — Ще ти звънна по-късно.

— Не съм сигурна дали съм достатъчно спокойна или достатъчно обективна, за да слушам.

— Има само един начин да разбереш. — Рийд направи пауза, очаквайки отговор.

Измина известно време преди тя да му го даде.

— Добре, Рийд — отговори тя с отчетливо хладен тон. — Ще чакам да ми се обадиш. Междувременно няма да си правя труда да приготвям онази чанта. Нещо ми подсказва, че нашият уикенд в скиорската хижа ще отпадне.

Леко прещракване подсказа на Рийд, че тя е затворила.

 

 

18:45

WVNY

Джак седеше с Кевин, Денис и Лора, когато Тейлър влезе в звукозаписното си студио.

Веждите й се повдигнаха леко.

— Здрасти. Самият програмен мениджър, дошъл е тук да ме поздрави заедно с целия ми персонал. На какво дължа тази чест?

— Тревожехме се за теб. — Джак говореше без заобикалки.

— Защо?

Кевин изсумтя.

— Не се прави на ни чула, ни видяла, Тейлър. Вчера излезе от тук рано, за да отидеш на онзи банкет в чест на Джонатан Малъри в „Le Cirque“. Няколко часа по-късно домакинът и домакинята са били убити в собствения им дом. Ние сме радиостанция. Тук си имаме източници за новини. Знаем, че полицията е разпитала Джонатан Малъри. Дали това е бил рутинен разпит или си мислят, че той го е извършил?

Тейлър си съблече палтото.

— Не знам. Прочели сте репортажите… знаете толкова, колкото мен.

— Ами онзи тип, с когото се виждаш? — попита настойчиво Джак. — Той не е ли адвокат на Малъри?

— Боже — премигна Тейлър. — Не знаех, че животът ми е като отворена книга.

— Ако връзката ти с Рийд Уестън е лична, най-добре е да му кажеш това — намеси се Лора. — Той се обажда на личната ти линия четири пъти през последните двайсет минути. — Тя размаха съобщенията във въздуха. Иска да разговаря с теб, преди да излезеш в ефир.

— Разбирам.

— И той не е единственият, който се обажда. — Денис се размърда в стола си, почесвайки рошавата си глава. Очевидно се чувстваше много неудобно. — И от полицията се обаждаха. Лора не беше на бюрото си, а обаждането бе препратено тук, така че аз вдигнах. Детектив… — той погледна към съобщението, което бе надраскал — Хедман иска да се срещнете утре по някое време.

Кевин се наведе напред.

— Защо се обажда Хедман? Той вече провери Ромео и това се оказа задънена улица. Същата работа бе и с онова хлапе от „Делинджър“, Крис Йанг. Дали Хедман е проследил обажданията до някой друг?

— Не. Номерът, който е взел от телефонната компания, също не ни доведе доникъде.

— Тогава защо ти се обажда този Хедман? — попита отново Кевин.

— Защото всички гости на купона ще бъдат разпитани. Колкото до моя преследвач, сега той е второстепенен приоритет.

— И не се чува нищо за Джонатан Малъри?

— Не. Нищо. — Тейлър приглади ръкавите на пуловера си. — Честно, момчета, оценявам загрижеността ви, но не е нужно. Ще се оправя.

— Да, добре, но зависи как — отвърна рязко Джак. — Получи доста удари през последните месеци. Първо братовчедката ти. После Рик. Следва преследвачът — който все още не е открит. А сега и това. — Той скръсти ръце върху гърдите си и се изправи решително. — Утре ще те заведа до Деветнадесето управление. Само ми кажи кога.

— Това се отнася и за мен — намеси се Кевин. — Ще се откача, когато имаш нужда от мен.

— Аз утре имам ранна лекция в Нюйоркския университет. — Беше ред за предложението на Лора. — Мога да я пропусна. Само кажи.

— Аз имам по-малко задължения от всички останали тук. — Този път, когато заговори Денис, той го направи без свенливост или колебание. Направи го с лоялност. — Така че ако детектив Хедман иска да импровизира на вашата среща и тя приключи импулсивно, ще те заведа.

Тейлър усети прилив на топлина.

— Благодаря. На всички. Сериозно говоря. Но няма да е необходимо. Мич, моят частен детектив, ме следва навсякъде. Той ще ме заведе до полицейското управление или рано сутринта, или веднага след училище. Всичко ще е наред.

— Последното е въпрос на мнение. — Тонът на Джак подсказваше, че се кани да каже онова, за което бе дошъл тук. — Всички си мислим, че се нуждаеш от малко отпуск. Две седмици, започващи веднага. Имаш нужда да се измъкнеш от Манхатън, да избягаш надалеч от болезнените спомени и вечните кризи. Ще се върнеш тъкмо навреме, за да се преместиш в новия си апартамент. Пък кой знае? Може би дотогава ще се намери някакво решение за всичко това.

— Джак, не мога. — Тейлър поклати глава.

— Защо не? Заради „Делинджър“? Нали другата седмица започва зимната ваканция?

Тейлър се втренчи в него.

— Да. Давай, обади се на гаджето си и го помоли да дойде с теб.

Предложението увисна тежко във въздуха.

— Съжалявам — промърмори Джак. — Предполагам, че тази тема ти е неприятна.

— По-скоро е съмнителен въпрос — отговори Тейлър с отчетливо раздразнение в тона си. — Съмнявам се, че Рийд ще бъде свободен.

Още веднъж кратко и неловко мълчание.

— Може би трябва да провериш — предложи нерешително Лора. — Или поне да му се обадиш. Той изглеждаше доста възбуден.

— Сигурна съм, че е. Вероятно иска да ми обясни, защото си слага главата в торбата заради Джонатан Малъри. — Тейлър тръсна рамене безцеремонно. — Още сега ще се обадя на Рийд и ще разбера. Не е нужно да подслушвате на вратата. Ще изляза и ще ви разкажа какво става още в минутата, когато затворя. — Тя пристъпи към вътрешното си студио, после се обърна към тях. — Отново ви благодаря. Вие сте върхът.

И влезе вътре.

За момент остана втренчена в телефона. Може би Кевин имаше право. Може би обстоятелствата се бяха променили откак разговаря с Рийд сутринта.

Но се съмняваше.

Вдигна слушалката и набра мобилния телефон на Рийд. Очевидно той видя номера й на дисплея, защото вдигна веднага.

— Най-накрая — поздрави я той. — Бях започнал да се чудя дали изобщо ще ми се обадиш.

— Казах, че ще те изслушам. Ще го направя.

— Добре. — Тонът на Рийд бе напрегнат. — Станаха много неща. Много неща, за които трябва да си поговорим. Така че направих някои уговорки. Мич ще тръгне към жилището ти довечера. Ключът, който ти му даде, е у него. Ще влезе, ще светне лампите, за да изглежда, че вътре има някой.

— До кога?

— До утре. Ще прекара нощта там.

— Наистина ли? А къде ще бъда аз?

— У дома. С мен. Джейк ще те вземе пред радиото. Ще те докара до моя апартамент. — Напрегната пауза. — Не ми отказвай, Тейлър. Трябва да поговорим.

Тейлър се почувства разкъсана, объркана и, по някакъв необясним начин, предадена, което беше абсурдно, като се има предвид, че тя нямаше никаква представа какво е направил или какво не е направил Рийд и накъде се бе насочило разследването — да не споменаваме за отношенията между тях двамата.

Трябваше да разбере. Дължеше го на себе си и на Рийд.

— Добре, ще дойда — отговори най-накрая. — Но само да поговорим. Или по-скоро да те изслушам. Нямам намерение да оставам. Не и ако не съм изумена от онова, което чуя.

Рийд въздъхна.

— Не те насилвам. Ти определяш правилата. Моля те само да дойдеш в апартамента ми, да седнеш срещу мен, лице в лице, и да ме изслушаш — непредубедено.

— Идването, сядането и изслушването — мога да се справя с това. Проблемът е с непредубедеността. Ще опитам, Рийд. Това е най-многото, което мога да направя. Както казах, не съм обективна, когато стане дума за Джонатан Малъри.

— Разбирам. — Той изглеждаше толкова уморен, че Тейлър не можа да сдържи пристъпите си на състрадание. Каквото и да бе преживяла тя през деня, той със сигурност е бил подложен на огромни изпитания.

— Звучиш като пребито куче — подхвърли нежно тя. — Може би трябва да го направим някоя друга нощ.

— Не. Този разговор не може да чака. — Той направи пауза. — Но оценявам загрижеността и любовта ти.

— Да, добре, тези две неща се отнасят само за теб — предупреди го тя. — Не и до твоя клиент.

— Добре. Разбирам гледната ти точка. Не те обвинявам. Осланям се на теб в онова, което правя.

— На какво? На моето присъствие? На пълното ми внимание? Имаш ги и двете. Нещо повече… — Тейлър въздъхна. — Нека просто да кажем, че няма да се уплаша.