Андреа Кейн
Изпитания (19)

Глава 18

Четвъртък, 6 февруари

18:50

WVNY

Настроението в радиостанцията беше мрачно.

Всички работеха механично; захващаха се с работата си, изпаднали в шок и като роботи, разговаряха тихо помежду си за предстоящото погребение. Само водещите на шоупрограмите на живо — от чиста необходимост и строго в своето ефирно време — успяваха да инжектират минимално количество ентусиазъм в тона си. Но в момента, когато приключеха двучасовите им програми, те ставаха точно толкова сериозни, колкото и останалите членове от семейството на WVNY.

Джак ги събра веднага след като получи съобщение от Мерилин. Съобщи им новините направо, въпреки че докато говореше в очите му проблеснаха сълзи. За онези, които не присъстваха на срещата, той изпрати прости, официални бележки, после даде изявление за тъга и съболезнования за медиите. Колкото до намеренията на Тейлър да направи едно по-лично изявление в началото на шоуто си, той я подкрепи напълно.

Е, това начало бе точно след час, а атмосферата в студиото на Тейлър беше мрачна.

Тейлър застана край плота до бюрото на Кевин, препрочитайки му възпоменателните си бележки за Рик и не разбирайки нито дума. Кевин беше оставил телефонните си обаждания да се нижат на автопилот и тръсна глава, когато Сали го помоли мило, за трети път, да го замести още една вечер.

— Просто искам да ти дам още един ден, за да се организираш — предложи тя.

— Не. — Кевин поклати глава. — Повярвай ми, последното нещо, от което се нуждая, е повече време за мислене. — Той се завъртя в стола си и се обърна с лице към нея. — Благодаря, Сал. Не че не оценявам предложението ти или че се отнасям скептично към възможностите ти да ръководиш шоуто. Снощи свърши страхотна работа. Сигурен съм, че би свършила същата страхотна работа и с Тейлър на живо. Но ако не се върна на работа, направо ще полудея. — Премерена пауза. — Освен това искам да се почувствам като част от почитта, която Тейлър ще отдаде на Рик.

— Разбирам.

— Ако успея да изкарам възпоменанието, без да се разпадна на части — промърмори Тейлър, отказа се да чете бележките си и ги пъхна в джоба на сакото си.

— Ще се справиш — увери я Сали и я стисна за ръката, преди да си събере нещата и да си тръгне. На Тейлър й се искаше да сподели оптимизма на Сали. Но се чувстваше тъжна и съсипана. Трябваше да преодолее и двете състояния, не само да каже каквото искаше за Рик, а след това да включи на скорост и да направи едно нормално шоу.

На излизане Сали мина покрай Денис. Той прекрачи прага, после спря и разтърка рошавата си глава. Изглежда се чувстваше адски неудобно.

— Аз… Вижте, момчета, не знам какво да кажа. Джак ме изпрати. Но на мен не ми се струва, че трябва да съм тук.

Тейлър усети вълна на съчувствие. Рик го бе обучавал и Денис гледаше на него като на благодетел. Точно в този момент той изглеждаше така, сякаш искаше земята да се разтвори и да го погълне.

— Денис, моля те, не се чувствай по този начин. — Тейлър му направи знак да влезе. — Точно тук ти е мястото. Рик би искал да бъдеш точно тук. Виж, обстоятелствата може и да са ужасни, но ти си точно за тук. Рик смяташе, че си естествен. Болката, която изпитваме от загубата му, няма нищо общо с вярата ни в твоите способности. Благодарни сме, че ти си тук. — Тя протегна ръка. — Добре дошъл в нашия екип.

Денис пое стеснително ръката й.

— Добре е, че си на борда.

— Много мило от твоя страна. — Денис заби поглед в земята. — Не ме бива много с думите. Но чувствам… искам да кажа, просто не мога да повярвам… искам…

— Знаем. — Тейлър го прекъсна тактично. — Виж какво. Имаме малко време преди да излезем в ефир. Настани се удобно на контролното табло. Аз ще донеса кафе. После можеш да ни разкажеш малко за себе си, за да се опознаем по-добре.

Той изглеждаше стреснат.

— Сигурна ли си, че искаш да го направя тази вечер?

Тейлър кимна. При обстоятелства като тези една разумна психологическа стратегия би могла да инжектира елемент на нормалност във взаимодействията на всички. Тя вършеше чудеса за повдигането на нивото на комфорт в групите, за действителното насаждане на нормални взаимоотношения в тях.

— Напълно сигурна. Честно, ако погледна още веднъж бележките, които надрасках за Рик, ще изпусна нещата. Предпочитам да си седя тук и да говоря с вас, момчета. Това ще ни успокои и ще можем да направим едно нормално шоу.

— Съгласен съм. — Кевин изглеждаше облекчен. — Ще настаня Денис докато ти вземеш малко кафе.

Десет минути по-късно те седяха, пийваха си кафе, Кевин зад бюрото си, Денис на контролното табло, а Тейлър седеше на стола, който издърпа срещу тях.

— Е, и ти ли си отдавнашен радио запалянко като всички останали тук? — попита Тейлър.

Тя със сигурност видя как Денис се поотпусна.

— Страхотен. Винаги съм искал да работя в радиостанция. Просто не бях сигурен какво бих могъл да правя там. Винаги съм бил добър в електрониката и компютрите, а като тийнейджър бях запален по аудио записите. Все още съм. След това се мотах в няколко забутани станции. Научих много — включително и това колко много ми харесва да се занимавам с техническите аспекти в тази работа.

— Да, чух за размотаването — Кевин се усмихна. — В кои забутани градове си бил?

— Питай ме в кои не съм бил. Аз съм от едно затънтено градче в Небраска. Измъкнах се от там, когато бях на шестнайсет. Няколко години скитах из страната, спирайки тук-там да правя радиопредавания. Бил съм всичко — от момче за всичко до тоноператор.

— Какво те накара да дойдеш на изток?

— Голямата Ябълка^[1]. Беше рисковано. Опитвах се да вляза във висшата лига. Но Манхатън е пълен с радиостанции. Просто исках да стъпя в една от тях. Ако се наложеше, щях да го правя и без заплащане, само за да се уча и да им покажа какво мога да правя. Извадих късмет. Джак ми даде шанс.

— Джак веднага разпознава талантите — обади се Тейлър. — Така че не е само късмет. — Тя смени скоростите, подхвана един по-лек, по-личен тон, да не би Денис да се почувства като на горещия стол. Искаше той да се отпусне, не да се напряга повече. — Тъй като тук нямаме тайни, можеш да ни запознаеш малко и с личния си живот. Нали разбираш, семейство, хобита, интереси — такива неща.

— Не забравяй и за половинките — допълни бързо Кевин.

Денис изглеждаше стреснат, но не и обиден. Всъщност започна да се усмихва.

— Да видим, семейството ми почти го няма вече. Хобито ми са опитите да спечеля от лотарията. Купувам по десет билета два пъти седмично и стискам палци. Интересите ми са четене на компютърни списания и човъркане на всякаква електроника. О, да, имам приятелка.

— Подробности — притисна го Кевин. — Име? Сериозна ли е?

Усмивката грейна по-силно, придружена с изчервяване.

— Казва се Али. Мисля, че връзката ни е сериозна. Ще видим. Много е приятна. И не ме мисли за компютърен маниак.

— От колко време сте заедно?

— Четири-пет месеца.

— Боже, Кев, ти си като репортер от таблоид — подразни го Тейлър. — Казах, че искам да поговорим, не да го разпитваме. — Тя се обърна към Денис. — Не му обръщай внимание. Той обича да получава пълни подробности за любовния живот на другите. — Намигване. — Може би иска да прави сравнения.

— Не. Не е нужно. Аз съм шампионът, долу ръцете. — Сега Кевин също се смееше и започваше да заприличва на себе си. — О, Тейлър, говори за любовния живот…

— Забрави — прекъсна го тя. — Аз няма да се занимавам с това.

— А-ха. Значи става нещо.

— Кевин, престани! — Тейлър стана и си погледна часовника. — Погледни колко е часът. Най-добре е да влизам в студиото и да се приготвям. — Тя се обърна към вратата.

— Тейлър. — Гласът на Кевин я спря. Беше сериозен, не насмешлив, и тя се обърна, стрелвайки го с любопитен поглед. — Независимо дали е нещо сериозно, радвам се, че не прекара нощта сама.

Тя кимна.

— Да. Аз също. Същото се отнася и за теб. Радвам се, че Филис беше с теб, когато се обадих. — Тя си пое бавно дъх. — Няма нужда да ми подсказвате от кабината — обяви тя. — Просто ще говоря от сърце.

Кевин не изглеждаше изненадан.

— Мъдър избор. Точно там си най-добра.

— Надявам се.

 

 

20:03

Сградата Крайслър

Джонатан слушаше много внимателно докато Тейлър произнасяше сърдечно, пламенно възпоминание за своя починал звукооператор. То беше много точно, като всичко, което правеше тя, изпълнено с приятелство, уважение и тъга. Гласът й потрепери няколко пъти. Но накрая тя овладя положението. Ето каква беше Тейлър. Но все пак изглеждаше толкова крехка.

Трябваше да се свърже с нея.

Щеше да й се обади малко след десет, когато тя излезеше от студиото, но не и от сградата. Така можеше да привлече цялото й внимание — и да се възползва максимално от това.

Ако искаше да спечели Тейлър, при това бързо, беше най-добре да предприеме някакви силни, конкретни стъпки. Усещаше как присъствието на Рийд в живота й се издига над него като тъмен, задушаващ облак.

Говорейки за Рийд, той се замисли дали кучият син вече беше говорил с Дъглас. Съмнително. Дъглас щеше да го спомене по телефона, когато се уговаряха как да уредят утрешната вечеря. Това не означаваше, че Рийд няма да говори с него, ако премисли и реши да сподели подозренията си с Дъглас. Право да си кажем, Джонатан не разчиташе напълно на мълчанието на Рийд. Преди той планираше да подпише онези гадни документи с Дъглас, но в колелата на каруцата бе сложен прът.

От друга страна, той не беше чак толкова разтревожен. Дори ако Рийд си отвореше устата преди подписването на документите, това нямаше да развали нещата, само щеше да ги забави.

Не, Рийд нямаше да бъде главният трън в задника му. Това почетно място принадлежеше на същия човек, който стоеше на него от години. Адриен.

Е, той щеше да намери начин да извади този трън. Умът на Джонатан се отнесе назад към Тейлър и той се стопли от гласа й, който сега успокояваше майката на един тийнейджър, че тяхната връзка не била безнадеждна, че тя правела всичко, за да му покаже, че го обича.

Представи си я как говори, цялата й скромна красота и изтънченост. С класическото си възпитание, остър ум и горещо сърце, тя би била съвършеното му допълнение, когато той станеше изпълнителен директор на „Бъркли и компания“. Съвършеното вложение, съвършената съпруга съвършената майка.

И той се зачуди мързеливо дали тя ще предаде тази разкошна тъмночервена коса на децата им.

 

 

22:10

WVNY

Лора пъхна глава в офиса на Тейлър, а веждите й бяха сплетени в тревожна гримаса.

— Тейлър, онзи тип се обажда за трети път през последните петнайсет минути, иска да говори с теб. На дисплея се изписва частен номер. Искаш ли да се обадя в полицията?

Тейлър скръсти ръце на бюрото. Нямаше да реагира прекалено силно. Не и този път.

— И не иска да си каже името?

— Не. Само казва, че е лично. Не ми звучи като пиян или дрогиран. Просто е неразумно настоятелен.

— Добре. — Тейлър вдигна брадичка. — Кажи му, че говоря на другата линия. Помоли го да опита пак след пет минути. После затвори и набери звезда петдесет и седем.

— Искаш да проследя обаждането?

— Разбира се. Когато се обади отново, кажи му, че още съм заета, после направи същото. Кажи му да ми даде пет минути преди да опита отново, после затвори и проследи обаждането. Това ще трябва да е достатъчно за полицията. Две обаждания са достатъчни като основание за обвинение в тормоз.

— Ако планира именно това — напомни й Лора. — Може би просто е някой упорит фен.

— Ще рискувам.

Лора кимна.

— И накрая искаш ли да се отърва от него?

— Когато се обади за трети път, кажи му, че съжаляваш, но току-що си разбрала, че другият ми разговор е спешен. Кажи му, че току-що съм излязла — съпроводена от охраната — допълни бързо Тейлър, мислейки си, че човекът може да е наблизо до сградата, да я чака и да се опита да я хване насаме. Мисълта за въоръжена охрана сигурно щеше да го спре.

— Добре. Освен това ще помоля един от охранителите да те чака долу и да те качи в едно такси до вас.

— Благодаря. Четеш ми мислите.

Лора се подчини с мрачно изражение.

Сърцето на Тейлър подскачаше. Тя се насили да контролира съзнанието си. Имаше много време за размисъл. Лора трябваше да проследи обаждането, а от там нататък трябваше да поеме полицията. Но, по един или по друг начин, тя щеше да разбере кой се е обаждал посред нощ.

И откри по-скоро, отколкото очакваше.

Седем минути по-късно Лора влезе.

— Онзи тип не е глупав. Очевидно е разбрал какво правим. И се огъна. Сам ми даде името си.

Тейлър се отпусна в стола си, изнемощяла от облекчение.

— Значи си била права. Сигурно е безобиден.

— Ти ми кажи. Беше Джонатан Малъри.