Андреа Кейн
Изпитания (20)

Глава 19

22:45

Сградата Крайслър

Джонатан полудяваше.

Тейлър не искаше да разговаря с него. Дори и след като даде името си на асистентката й. Направи го, за да спести време. Лора Еди-коя си определено проследяваше обаждането до него по молба на Тейлър. И той й спести трудностите.

И какво получи за награда?

Гадната малка кучка го издуха — също, без съмнение, по молба на Тейлър. Той се свърза просто за да размени няколко лични думи. Тейлър просто не вдигна телефона.

Защо, по дяволите? Това вече не можеше да е свързано с Гордън. Шокът трябва да беше преминал. Освен това, дори ако тя все още се плашеше да застане лице в лице с него, това не обясняваше защо дори не иска да разговарят. Проведоха един напълно цивилизован разговор в „Хартър, Рандолф и Колинс“, след като тя разбра кой е той или по-скоро кой не е. И, въпреки че тя все още беше на нокти, когато се срещнаха в Делинджър, не се държа враждебно.

Не, това сигурно бе подбудено от нещо по-значително от Гордън. Корекция — не нещо. Някой.

Рийд.

Какво, по дяволите, й е казал? Дали не е намерил някой хитър начин да заобиколи привилегията клиент — адвокат? Дали не беше пуснал някой намек за „страстта“ на Джонатан към червенокосите жени, без да разкрива грозните подробности от миналото му? И ако е така, дали беше посял семето в нейното съзнание — семе, което би унищожило шансовете на Джонатан да получи онова, което искаше?

Мамка му!

Той си наля скоч, глътна го на екс и си наля още един.

Имаше само един начин да стигне до истината. Нямаше да си губи времето в размишления. Трябваше да разбере.

Глътна и втория скоч, изпи наполовина третия, после опипа за телефонната слушалка, докато успее да я вдигне и да я закрепи под брадичката си. Наведе се напред и се втренчи в бутоните докато успее да ги фокусира. После набра мобилния номер на Рийд.

Рийд вдигна на третото позвъняване. Звучеше объркан.

— Ало? — Отзад се чуваше статично бръмчене. Шум от пътя. Рийд шофираше.

— Ало. Къде си? На път към твоята дама?

За момент се възцари мълчание. После Рийд издаде звук, изпълнен с отвращение.

— Джонатан? Колко си пил? Звучиш ми доста объркано.

Голяма глътка скоч.

— Ако е така, дължа го на теб.

— Зададох ти въпрос. Пиян ли си?

— Натам отивам. Бързо, надявам се.

— У вас ли си или в офиса?

— В офиса. Току-що прекарах трийсет шибани минути, опитвайки се да се свържа с Тейлър.

Тонът на Рийд се промени напълно.

— За какво говориш? Как така да се свържеш с Тейлър?

— Ревнуваш ли?

— Джонатан, предупреждавам те…

— Ти предупреждаваш ме? — Нещо в Джонатан се пречупи. — Ти, който наруши основното правило на адвокатската асоциация? Казал си й, кучи сине, нали?

— За какво говориш, по дяволите? Какво да й кажа — за теб? Не, колкото и да го исках, не го направих. Не съм казал и дума.

— Тогава защо тя не приема обажданията ми?

— Наистина ли ти е необходимо да питаш за това?

Джонатан изруга силно.

— Не ми стоварвай пак онези глупости за Гордън. Това е старо. Ние сме близнаци. Приличаме си. Той беше едно прецакано, манипулативно копеле. Аз съм уважаван бизнесмен на път към върха. Той е мъртъв. Аз съм жив. Край на сравненията.

Рийд си пое дъх.

— Джонатан, бълнуваш като лунатик. Прибери се. Вземи си един аспирин, легни си и се наспи.

— Като говорим за спане, ти къде ще прекараш вечерта — у Тейлър или у вас? — Думите във въпроса едва се разбираха, а горчивината и сарказмът, които Джонатан обикновено потискаше, се проявиха силно и ясно. — Знаеш ли какво? Няма значение. Аз просто ще направя нещо рационално — ще звънна на мобилния ти телефон и ще поискам да говоря с нея. Това ще свърши работа, независимо от това в чие легло си. Може да прекъсна прелъстяването ти. Но това е риск, който трябва да поема. — Тонът му загрубя. — Ще се свържа с Тейлър. Няма да се откажа. Имам големи планове за тази жена.

Тази реч разби на парченца всяко подобие на емоционален контрол от другата страна.

— Джонатан, по дяволите, остави Тейлър на мира. — Парченца лед прорязаха предупреждението на Рийд. — Или ще наруша клетвата си за конфиденциалност и ще ти счупя врата. Стой надалеч. Сериозно ти говоря.

— Така ли? Е, аз искам Тейлър. И говоря сериозно. Не подценявай онова, което съм способен да направя, за да се добера до нея. — Някъде дълбоко в съзнанието си Джонатан осъзна, че никога не бе чувал Рийд толкова ядосан. Разбра също, че подхранва този гняв — и че казва прекалено много, че пъха ръката си много по-надълбоко отколкото трябваше. Но изглежда не можеше да се спре.

Той гаврътна питието си и малко скоч се разля по ризата му.

— Ще се добера до нея, Рийд. Рано или късно. И не само по телефона. Заплашвай ме колкото си искаш. Но просто се махни от леглото й и от живота й. Колкото до малката тайна, която държиш като меч над главата ми, забрави за нея. След като двамата с Тейлър сме заедно, аз сам ще й кажа. Тя ще разбере. Тя разбира какво кара хората да се развиват. — Дрезгав смях. — Повярвай ми, моето минато е дреболия в сравнение с останалото от сагата на Бъркли.

— Джонатан…

— Няма да спечелиш, Рийд — тросна се Джонатан. — И знаеш ли защо? Защото аз няма да загубя. Планирал съм го твърде добре. Цялата работа е съвършена. Тейлър е съвършена. Тя и аз ще бъдем съвършената двойка. Така че, махни се от пътя ми, по дяволите!

Той се усмихна и прекъсна разговора, заглушавайки бесните предупреждения на Рийд да се спре.

 

 

23:55

Западна седемдесет и втора улица

Тейлър лежеше в леглото, втренчена в телефона, и обмисляше дали не е прекалено късно да се обади на Рийд, когато звънецът от фоайето звънна.

Тя стана и отиде в коридора, където натисна бутона на домофона.

— Да, Джордж?

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно, мис Холстед. Но мистър Уестън е тук. Наистина иска да ви види.

Обля я вълна на облекчение.

— Благодаря ти, Джордж. Можеш да го изпратиш горе. — Тя грабна халата си облече го и отиде до вратата.

Погледна през шпионката и пусна Рийд още преди да бе почукал.

— Радвам се, че си тук. Мислех си дали да не ти се обадя.

Той изглеждаше измъчен и разтревожен, а очите му се присвиха след думите й.

— Защо? Нещо не е наред ли?

Тейлър го изгледа несигурно.

— Имаш предвид, освен това, че се опитвам да се справя със смъртта на Рик, че успях да му отдам едно последно възпоминание и да завърша цялото шоу?

Рийд въздъхна.

— Да не танцуваме този танц, Тейлър. Моля те… не и тази вечер. Просто ми кажи какво стана. Аз ще ти отговоря ако мога.

— Ами добре. Джонатан Малъри се обади в радиото. Неведнъж, а няколко пъти. Настоя да разговаря с мен. Аз не приех обажданията. — Пауза, през която Тейлър изучаваше непромененото изражение на Рийд. — Виждам, че не си изненадан.

— Не съм.

— Добре тогава. Твой ред е.

— Джонатан ми каза, че е опитал да се свърже с теб. — Рийд отметна палтото си и го хвърли настрани, без дори да си прави труда да го закачи. — Решен е на всяка цена да говори с теб. Обади ми се преди час на мобилния. Искаше да разбере дали ще сме заедно тази нощ и, ако е така, в чий апартамент, за да може да се свърже с теб.

Тейлър замръзна на място.

— Той няма телефонния ми номер. Не е в указателя. Как би могъл да се свърже с мен тук?

— Тези номера могат да се открият. А и това няма значение. Той ще се обади на мобилния ми телефон и ще поиска да говори с теб. Така със сигурност ще се свърже, независимо къде се намираме.

— Тази вечер?

— Да.

— Сега е дванайсет часа. — Тейлър усети как я побиват неприятни тръпки. — Това започва да ме плаши. — Тя погледна Рийд в очите. — За каквото и да иска да си говори с мен, ти знаеш какво е. Заради това си тук. Разтревожен си. И това не ми прилича на юридическа тревога. Кажи ми какво става. И най-добре не включвай фразата привилегията адвокат — клиент.

— Няма. — Рийд знаеше, че трябва да стъпва внимателно. Не можеше да споменава миналото на Джонатан, включително и стигналите му почти до крайност инциденти.

Но можеше да разкрие настоящия му, настойчив романтичен интерес към Тейлър и дори пияното му състояние, когато му наговори всичко това — е, това не нарушаваше правилата за конфиденциалност. И проклет да е, ако не дадеше на Тейлър достатъчно, за да продължи напред и да се защити — ако се нуждаеше от защита от Джонатан.

— Рийд… — подтикна го тя.

— Джонатан Малъри те иска — заяви равнодушно той. — Каза ми да стоя настрани, за да може той да се намеси, след като ти вече си преодоляла приликата му с Гордън.

Тя се стресна.

— Моля?

— Чу ме. Той е убеден, че вие двамата можете да имате нещо като сериозна връзка.

— Не го вярвам. — Тейлър завъртя глава, прокара ръка през дългата си коса и се опита да осъзнае думите на Рийд.

— Това е лудост. Аз съм го срещала два пъти. Първия път се обърках, защото го помислих за Гордън. Втория път излязох от кожата си. Покани ме на среща и аз му отказах категорично. Откъде му е хрумнала идеята, че ние сме на път да осъществим някаква връзка?

Рийд се намръщи.

— Не мога да ти отговоря. Мога само да предположа, че заради слушането на твоето радиошоу и кармата, която смята, че имате двамата, той чувства някаква връзка помежду ви, че вие двамата се разбирате. Виж, той беше доста пиян, когато ми се обади, и бърбореше всички тези неща. Но това е същността.

— Карма? Връзка? — Тейлър се втренчи в Рийд, напълно шокирана от обяснението, изпитвайки ужасното усещане за deja vu^[1]. — Дали самозаблуждението е генетична черта в това семейство? Защото Джонатан Малъри изглежда почти толкова неуравновесен колкото… — Тя спря рязко и не изговори името на Гордън. — Мислиш ли, че той би… направил… нещо?

— Не. — Тук Рийд можеше да отговори честно. — Джонатан е упорит. Но не е жесток.

— Добре. И брат му не беше — до онази вечер. — Тейлър се разтрепери. — Рийд, искам той да се разкара. Ако трябва ще извадя и ограничителна заповед. Наред с всичко останало, което се случва, не бих могла да понеса и това.

— Знам. — Рийд се пресегна и дланите му погалиха раменете й. — Ето защо съм тук.

Брадичката й се повдигна, за да покаже решителност, но устните й трепереха докато говореше.

— Няма да приемам обажданията му. Ти ще трябва да бъдеш посредникът. Кажи му, че не съм заинтересована — че не искам да говоря с него, да се срещам с него или пък да започвам връзка с него. Колкото до нареждането му да се отстраниш, това е досадно и граничи с маниакалност. Кажи му, че аз сама вземам решения за своя социален живот. Кажи му, че ежедневието ми е изпълнено с достатъчно драматизъм, че да ми стигне за цял живот. Кажи му… — Гласът на Тейлър се поколеба, а нещо вътре в нея изглежда се пречупи. Тя се разплака, сълзите потекоха по бузите й и тя закри лицето си с ръце. — Не мога да повярвам, че се разпадам така — проплака тя. — Никога не съм се разпадала. Аз…

Рийд я дръпна към себе си, вплете пръсти в косите й и я задържа.

— Може би се нуждаеш от това. Твърде много ти се събра.

— След онези обаждания в радиото снощи за малко не изгубих контрол. — Гласът й излизаше приглушен изпод ризата на Рийд. — Той продължи да се обажда, не си каза името и…

— И ти се боеше, че е онзи кретен, който ти се обаждаше посред нощ.

Кимване.

— Не че това е много по-добре. Тръпки ме побиват. И съм уплашена.

— Недей. Ще разкарам Джонатан.

— Но дали той ще те послуша? Той е измислил цял сценарий, който е толкова далеч от реалността, че… — Тейлър внезапно се вцепени в ръцете на Рийд. — Не мислиш, че Джонатан Малъри е човекът, който ме тормози, нали?

Настана много кратка пауза преди Рийд да отговори — но тя бе достатъчна да накара Тейлър да се отдръпне и да разгледа внимателно изражението на лицето му.

— Рийд?

— Не знам — отговори без заобикалки той. — Не мисля така, но не мога да бъда сигурен.

— Но ти не си шокиран от въпроса ми, което означава, че тази възможност е хрумвала и на теб.

— Да. Хрумвала ми е.

— И е базирана на нещо повече от произволна хипотеза.

— Тейлър, недей. — Челюстта на Рийд се отпусна, но той изглеждаше повече огорчен, отколкото категоричен. — Вече достигнах границите на своите етични норми. Не мога да кажа нищо повече.

Очите й се разшириха.

— Да не би да казваш…

— Казвам, че не мога да обсъждам своя клиент. Казвам също, че никога не бих останал пасивен ако знаех, че той е заплаха за теб. Има огромна разлика между страстното увлечение и физическото нападение. Джонатан има сериозни проблеми, но той не е Гордън. Не се поддавай на емоционалните си слабости, не им позволявай да замъглят разума ти. Моля те да ми вярваш. Знам, че не си съвсем готова за това. Но опитай.

Тя остана там за момент, втренчена в него, с влажни от сълзите клепачи.

— Много съм объркана — прошепна най-накрая тя. — Емоциите ми са груби. А ти си прав. Вече не мога да разделя Гордън от Джонатан. Чувствам се така, сякаш това е бързо преиграване на миналия септември. Въпросът е дали това е ирационален страх или разумна логика? Просто не знам. Не мога да се доверя дори на собствената си преценка. Как да се доверя на теб?

— Заради това, което става между нас. Защото знаеш, че няма да позволя на никого да те нарани. И защото знаеш, че аз притежавам всички факти, включително онези, които не мога да дискутирам, и че съм достатъчно умен, за да знам какво да правя с тях.

Главата на Тейлър пулсираше сякаш щеше да експлодира всеки момент.

— Разбирам какво казваш, но…

— Но това е един огромен скок за теб. Разбирам. — Рийд я дръпна по-близо и пъхна главата й под брадичката си. — Направи скока. Ако не заради друго, то поне заради това, че аз съм по-обективен от теб в тази ситуация. Аз мога да отделя разума от емоцията. Освен когато те докосвам. Това е единственото време, когато обективността изскача направо през прозореца.

Това Тейлър го разбираше много добре.

— Вече не мога дори да мисля — промърмори тя. — Изтощена съм. Твърде много стимулатори. Твърде малко сън.

— Никакъв сън — коригира я Рийд, заровил устни в косата й. — И за двама ни. Колкото до стимулаторите…

— Нямах предвид това.

— Знам. Но аз го имам предвид. Онова, което се случи помежду ни снощи, беше всепоглъщащо — въпреки факта, че моментът бе избран по-лошо отколкото можех да осъзная. Резултатът е голямо емоционално претоварване.

Тейлър въздъхна.

— Предполагам, че си прав. По ирония на съдбата тази нощ бях решила да се възстановя. Прецених, че ако остана сама, ще мога да обмисля всичко, което се случи през последните няколко дни, и да презаредя малко емоционалните си батерии. Това ми се струваше страхотна идея, особено заради това, че след шоуто бях толкова изцедена, че едва вървях. Планирах да се прибера, да взема една вана и да се сгуша в леглото. Но не се получи така, нали?

Рийд се облегна назад и вдигна брадичката й, търсейки лицето й с изпитателен поглед.

— Искаш ли да си тръгвам?

— Не. Боже мой, не! — Тя изведнъж се разсъни съвсем, клатейки енергично глава още докато той задаваше въпроса. — Всичко се промени, след като получих онези съобщения от Джонатан Малъри. Новите ми рани още ме болят, а в същото време някой разтваря старите и сипва сол в тях. Когато ти ми звънна отдолу, аз се бях втренчила в телефона и размишлявах дали да ти се обадя. Исках да те помоля да дойдеш.

— Е, радвам се, че съм тук.

— Аз също. Ето това е духовна телепатия. — Тейлър се бореше с естествения си инстинкт за емоционална самозащита, изоставяйки всички въпроси без отговори, хвърляйки се в тук и сега. — Остани. Нуждая се от теб.

В очите на Рийд грейна нежност и той взе лицето й в дланите си.

— Няма да ходя никъде. Не и до сутринта. Ще остана тук с теб през цялата нощ. — Той се окашля, изяснявайки какво си е наумил, в случай че в нея бяха останали някакви съмнения. — И ако искаш само да те прегръщам, тогава ще направя точно това.

— Никакъв шанс. — Тя избърса сълзите от бузите си и започна да разкопчава ризата му. — Искам много повече. Искам да закрия света и цялата му грозота. Искам да изживея отново всяко невероятно усещане, което изпитахме снощи. Искам да изпитам и нови, които едва сега ще открием. — Едва доловима усмивка. — Освен това ние все още усъвършенстваме изкуството да го правим бавно, забрави ли? Това е като моите уроци по самозащита. За да се получи точно се изискват тонове практика. Нали точно на това ме учеше?

Ъгълчето на устата му се повдигна и той разтвори халата й, изтиквайки я към спалнята.

— Как съм могъл да забравя?

Докато стигнат до леглото тя вече беше гола. Рийд я положи долу, после отстъпи назад да свали останалите си дрехи.

Само за миг той спря, погледна през прозореца и проучи тъмната улица отдолу.

Нищо.

Последното, което направи, преди да се отпусне в чакащите ръце на Тейлър, бе да опипа за сакото си, да намери мобилния си телефон и да го изключи.

Дотук с обажданията на Джонатан.

Никакви смущения. Никакви прекъсвания.

Нищо друго, освен Тейлър.

Той покри тялото й със своето.

 

 

Петък, 7 февруари

4:35

Пронизителният звън на телефона върху нощната масичка прониза тишината в стаята.

С глава, подслонена върху гърдите на Рийд Тейлър моментално се пробуди от полудрямката си.

— О, не — прошепна тя.

— Остави ме да го вдигна. — Рийд седна в леглото и се пресегна над Тейлър да вземе слушалката.

— Не. — Тя сграбчи ръката му. — Ако това е той — онзи тип, който ми се обади последния път — ще полудее от това, че някой мъж вдига телефона ми посред нощ. Аз ще го вдигна.

Тя се втренчи в телефона, забелязвайки болезнено познатото личен номер върху дисплея. Събра решителност и вдигна слушалката.

— Ало?

— Къде беше снощи? — Дрезгав мъжки глас, чийто тон този път бе променен в нисък баритон. — Чаках те с часове.

Цялото тяло на Тейлър се разтрепери.

— Чакал си? Къде си чакал? Кой се обажда?

— Отговори на въпроса ми.

Тя се насили да събуди психолога у себе си.

— Почина един мой скъп човек. Бях твърде разстроена, за да остана сама. Останах при приятели.

— Приятели. — Гласът бе прекалено променен, за да може Тейлър да разбере дали в тона му има скептицизъм.

— Да — потвърди тя. — А сега, кой си ти и защо си ме чакал?

— Казах ти да спиш сама. Говорех сериозно. Не ме предизвиквай.

Преди Тейлър да успее да отговори, линията прекъсна.