Андреа Кейн
Изпитания (5)

Глава 4

Тейлър изтръпна.

Най-напред се свърза с компанията за поздравителни картички. Или поне опита. От там чу само запис, който игриво й пожелаваше Весела Коледа и й предлагаше да се обади на другия ден.

И тя го направи. Въпреки че нямаше голяма полза от това.

Мениджърът по връзки с клиентите й обясни, че те пазят само информацията, която подателят е оставил за себе си — името и електронния адрес. А в този случай изпращачът бе посочил адреса на Тейлър както в кутията на получателя, така и на подателя. Компанията не можеше да й каже нищо повече.

Накратко, картичката не можеше да бъде проследена.

Което означаваше, че няма начин да я свърже с Гордън.

Това нямаше значение. Тейлър усещаше инстинктивно, че той я е изпратил. И се поболяваше от самата мисъл за това. Защото това означаваше, че онзи следобед, когато й се нахвърли, не е представлявал изблик на моментна похот. Това означаваше, че той е планират всичко — и че е подготвил поздравителната картичка предварително. Беше размишлявал за тази въображаема връзка, която сам бе скалъпил в съзнанието си много повече отколкото тя бе предполагала.

Добре, добре, помисли си Тейлър, опитвайки се отчаяно да овладее емоциите си. Значи Гордън е изпратил картичката. Значи я е набелязал като нещо повече от поредното си сексуално завоевание. От нещата, които й бе казал онзи ден, беше ясно, че е болезнено впечатлен от нея. Възприемаше я като нещо, което може да плени — и да контролира. Какво значение имаше това? Всичко приключи. Той беше мъртъв. Очевидно беше подготвил тази картичка преди месеци, поставяйки й дата за доставка 25 декември.

Трябваше да се успокои.

Тя почти се убеди до Нова година — когато пристигна още една картичка. С разтуптяно сърце Тейлър кликна с мишката, за да я отвори.

Когато картичката се появи на монитора, тя бе поздравена със звънливите ноти от „Зимна страна на чудесата“.

И това ако не беше парадокс.

Рисунката в никакъв случай не беше оптимистична. Още една нощна сцена. Този път далечна колиба на гол хълм. Оголели дървета. Одеяло от паднал сняг на преден план. В колибата — един-единствен прозорец, слабо осветен. И там се виждаше силует на жена.

Сцената предаваше зловещо усещане за изолация, от което Тейлър я побиха тръпки.

Самият стих беше написан върху снега. Бе озаглавен „Моята новогодишна клетва“.

„Като сняг без стъпки Новата година се разгръща.

Чисто ново начало и всичко, което с него се връща,

се издига напред като хълм, покрит със сняг,

като книга с празни листа,

които ще те наблюдавам

как запълваш в лудия си бяг…“

Без подпис.

Но той не беше необходим.

„Ще те наблюдавам…“

Ето го отново. Макар че се подразбираше. Заплахата на Гордън, отново запратена в лицето на Тейлър. И, както в предишната картичка, името и електронният й адрес бяха вкарани и като получател, и като подател.

Тейлър издивя.

В девет сутринта на 2 януари тя се обади на детектив Хедман в Деветнадесето управление, изтърсвайки му набързо подробностите за двата инцидента.

— Чуйте ме, мис Холстед — отговори спокойно той. — Първо, няма никакво доказателство за това, че мистър Гордън Малъри ви е изпратил тези картички. Макар че е малко странно, като имаме предвид метода му на действие и конкретните думи. Така, нека да приемем, че той ги е изпратил. Знаете как работят тези уебсайтове за поздравителни картички; можете да уредите изпращането на картичката да стане цяла година след като сте я написали. И така, той е програмирал едната да пристигне на Коледа, а другата — на Нова година.

— Разбирам това, детектив. Разбирам също, че това е тормоз, макар че човекът, който го налага, е мъртъв. Гордън определено ме е бил набелязал от известно време. Бог знае колко картички още е програмирал да се появят в компютъра ми тази година.

— Разбирам ви — отговори внимателно Хедман, сякаш търсеше най-добрия начин да обуздае Тейлър. — Моето предложение? Сменете електронния си адрес. После всичко, което е изпратил, няма да може да стигне до вас.

— Но…

— Оставете всичко, мис Холстед. Гордън Малъри е мъртъв.

— Сигурен ли сте? — Гласът и потрепери. — Абсолютно ли сте сигурен? Дори без да сте открили тялото? — Тя се паникьосваше, преследвайки някакъв абсурд и го осъзнаваше. Но се нуждаеше от успокоение, трябваше да чуе непоколебимото потвърждение на детектив Хедман.

— Да — отговори Хедман. — Сигурен съм. Видели са Малъри на борда, когато яхтата е излязла от пристанището. Експлозията е била огромна. Никой не е оцелял. Водите край Монтзук са пълни с акули. И така, както казах, Гордън Малъри е мъртъв. Престанете да се измъчвате.

Да, така, помисли си Тейлър. Лесно ти е да го кажеш.

— Добре, детектив. Ще направя всичко възможно.

— Добре. И не забравяйте да си промените електронния адрес.

— Няма. Веднага ще се обадя на доставчика си. Благодаря за времето ви.

Тя затвори.

 

 

8 януари

8:30

Сградата Крайслър,

Лексингтън авеню 405,

Ню Йорк

Джонатан Малъри се облегна назад в стола си, слушайки с интерес груповата дискусия, която вървеше в „Разговор за тийнейджъри“ по WVNY.

Двама известни психиатри обсъждаха въздействието на травмите от детството върху същите тези хора, когато станат възрастни. Дискусията се ръководеше от домакина на шоуто Тейлър Холстед.

Тя беше умна жена. Джонатан слушаше шоуто й от няколко седмици. Можеше да каже много неща за децата и за тяхната среда, за родителите и за техните отговорности, за семейните връзки и за това как могат да се подобрят.

Ако искаше да чуе нещо за прецакано детство, той можеше да й разкаже истории, от които щяха да я побият тръпки.

Всъщност той много се надяваше да има възможността да направи точно това. Предполагаше, че тя ще се свърже с него още преди месеци. Задаваше много въпроси на колегите на Гордън веднага след експлозията. Въпроси за Гордън и за семейството му. Знаеше за съществуването му и това, че той живее и работи в Манхатън. Предполагаше, че тя ще се появи на прага му, особено след като стигна до задънена улица в Хемптънс с Дъглас и Адриен.

Но тя не се появи.

Лошо. Така щеше да я контролира много по-лесно.

Всичко щеше да се изясни на срещата през следващата седмица. Тя или щеше да вземе парите и да се оттегли мирно и тихо, или щеше да продължи да се рови. Последното щеше да доведе до неприятности. А това щеше да го принуди да действа прибързано.

Джонатан стана и отиде до шкафа.

Той спря, заслушан в искрения тон на Тейлър докато тя задаваше следващия въпрос на гостите си: „Как едно травматизирано дете може да преодолее трудностите и да успее да си изгради едно безоблачно бъдеще?“.

Джонатан се усмихна и си наля скоч.

 

 

22:30

Радио WVNY,

Седмо авеню,

Ню Йорк

Студио В

Червената светлина „В ефир“ угасна.

Оставяйки микрофона, продуцентът Кевин Ходжес обяви.

— Приключихме.

От личното си, леко осветено звукозаписно студио, Тейлър отпи живителна глътка от боровинковия си сок и се отдалечи от микрофона и контролното табло, които контролираха дейността й с внушителен набор от циферблати, ключове и компютри, поставени на отсрещната стена — царството на нейния продуцент и на звукооператора.

Тя срещна погледа на Кевин през дългия правоъгълен прозорец, който бе единствената й визуална връзка с другото студио, и му вдигна палци. После се отпусна в стола си, извади слушалката от ухото си и се усмихна на гостите си през бюрото.

— Стана страхотно. Докоснахте се до много важни проблеми. Особено до факта, че една травма от детството не трябва да разбива живота ти. Човек може да се справи с нея чрез консултации и емоционална подкрепа. Децата имат нужда да чуят това. Благодаря ви много, че приехте да дойдете.

— Удоволствието беше изцяло наше. — Доктор Мейзър стана от едното кожено кресло за гости, които бяха пръснати около бюрото на Тейлър с форма на бъбрек, и събра бележките си. — Да се надяваме, че сме помогнали на някои хора, които нямат желание да се обадят.

Доктор Фелмор стисна ръката на Тейлър.

— Стилът ви е достоен за похвала — усмихна се той. — Комбинация от съчувствие и яснота. Така ще достигнете до много младежи.

— Надявам се. Моята цел определено е да бъда домакин на това шоу. — Тейлър вдигна поглед, когато тежката врата към вътрешния й олтар се отвори и асистентката й, Лора Майкълс, надникна вътре.

— Трябва да прегледаме някои неща, когато ти е удобно.

— И без това щяхме да тръгваме — увери я доктор Мейзър. — Хайде да го направим пак някой път.

— С удоволствие.

Тейлър изчака гостите й да излязат и се обърна към Лора.

— Е, какво има — писма? Имейли? Телефонни обаждания?

— Всичко. — Лора се отпусна на един стол срещу Тейлър и започна да подрежда кореспонденцията.

— Хубаво шоу — коментира Кевин през микрофона, свързващ продуцентското студио с кабинета на Тейлър.

— Да, да не споменаваме това, че доктор Мейзър пече адски хубави кейкове. — Рик Шор, звукооператорът, остави своите два цента и си отряза още едно парче от кейка докато вадеше минидиска, на който бе записано тазвечерното шоу, и му слагаше етикет.

— Знаеш ли — обърна се той към Кевин — мисля, че трябва да задължим гостите си да носят разни печени вкуснотии.

— Страхотно! Тогава няма да можеш да стигнеш до контролния пулт заради шкембето си. — Кевин продължи да изключва апаратурата докато говореше. — Най-добре е да дойдеш по-бързичко, Тейлър, защото няма да остане нищо, освен трохи.

Тейлър се усмихна.

— Благодаря за предупреждението.

— Между другото Ромео пак се обади снощи. Иска да знае дали си свободна за късна закуска в неделя.

— И ти какво му каза?

— Че имаш други ангажименти и че ако иска съвет, трябва да се обади с въпрос, а не с предложение за среща.

— Е, казал си му го направо. — Тейлър присви устни. С тази работа бе свикнала с всякакви странни телефонни обаждания. Беше естествено, когато говориш по лични проблеми, хората да усетят някаква връзка. Някои я смятаха за личен приятел, някои презираха възгледите й и я използваха като боксова круша, а някои искаха да я заведат у дома при майка си. Всички в WVNY бяха професионалисти. Разбираха кога някой от слушателите е уплашен. Този просто настояваше за среща — всеки ден.

— Имаш ли нужда от нас? — попита Рик, приключвайки с процеса със спирането на апаратурата — и кейка си. — Защото в къщи си имам проблеми. Ако сме свършили, ще си тръгвам.

— Върви — отпрати го Тейлър. — Аз имам да прегледам някои неща с Лора, после също ще си тръгвам. Утре имам ранна среща в училище. — Тя се обърна към Лора. — Добре, давай.

Лора се разрови в купчината на бюрото.

— Това са неща за вкъщи. Прочети ги, когато имаш време. — Тя посочи към другата купчина. — Ето какво трябва да прегледаме. Но преди това… — Тя извади розово телефонно съобщение и го подаде на Тейлър. — Адвокатът ти се обади. Каза да му се обадиш веднага щом ти е удобно.

Тейлър се намръщи и огледа съобщението, на което пишеше: „Мистър Джоузеф Лехар — обади ми се веднага“.

— Спомена ли за какво става дума?

— Нещо за среща.

Среща? Това беше странно. Обикновено когато Джоузеф й се обаждаше, те обсъждаха имотите на Стеф, тъй като той беше изпълнител на завещанието й.

— Ще му се обадя рано утре.

— Той каза, че ще бъде в кантората си до единадесет часа довечера, ще се занимава с документацията си.

— Добре. Ще му звънна сега.

— Ще изчакам отвън. — Лора стана, излезе от студиото и затвори вратата.

Тейлър набра телефонния номер на адвокатската фирма, после вътрешния на Джоузеф.

Той вдигна на третото позвъняване. Звучеше като човек капнал от умора.

— Да?

— Здравей, Джоузеф, обажда се Тейлър Холстед. Искал си да говориш с мен?

— Тейлър, да. — Шумолене на хартия. — Обади ми се Хорас Рандолф от „Хартър, Рандолф и Колинс“. Помоли за среща с нас.

„Хартър, Рандолф и Колинс“? Тейлър знаеше, че те са известна адвокатска фирма на Парк авеню.

— Че какво, по дяволите, може да иска от мен мистър Рандолф? Той не е ли корпоративен адвокат?

— Да, но фирмата представлява и някои влиятелни индивидуални клиенти. А Хорас специализира в попечителски фондове и наследства.

— Попечителски фондове и наследства. Това има ли нещо общо със Стеф?

— Така изглежда. Рандолф и Колинс представляват интересите на Дъглас и Адриен Бъркли, както и тези на Джонатан и Гордън Малъри.

Тейлър усети как стомахът и се присвива.

— Мистър Рандолф спомена ли някакви детайли за тази среща?

— Само това, че засяга съвместното дружество, което Гордън Малъри е създал с група инвеститори, загинали при инцидента на яхтата. Хорас иска да бъдем в офиса му на тринадесети януари в четири часа. Можеш ли да дойдеш?

Тя си погледна календара. Училището свършваше в три без петнайсет. Нямаше да е проблем да стигне до Парк авеню до четири.

— Да, ще се оправя.

— Отлично. Ще те посрещна във фоайето в четири без десет.

— Ще бъда там.