Андреа Кейн
Изпитания (24)

Глава 23

Сряда, 12 февруари

17:10

Източна осемдесет и втора улица,

Ню Йорк

Адриен влезе в голямата къща, съблече си коженото палто и го закачи в дрешника.

Изложбата в Мет беше изключителна. Сто и двадесет необикновени рисунки на Леонардо да Винчи на специално изложение през този месец. Броди из музея с часове. Това бе точно развлечението, от което се нуждаеше, за да не мисли за довечера.

Тя си погледна часовника с въздишка на отвращение. Все още имаше няколко часа, на които да се наслади, преди да започне да се прави на домакиня на тази абсурдна вечеря в чест на Джонатан. Щеше да използва времето, за да се отпусне. Стъпка първа, кана с мартини. Стъпка втора, ще си пийне едно докато отпуска и се кисне в джакузито на втория етаж. Това щеше да я успокои достатъчно. Щеше да бъде сдържана и готова, когато Дъглас се прибереше у дома — несъмнено кипящ от ентусиазъм във връзка със събитията и назначенията на скъпоценния му син през последните няколко дни. Тя щеше да слуша, да се усмихва, а после щеше да се облече и да се приготви за „Le Cirque“.

Повдигаше й се от всичко това.

Но щеше да се справи. Както винаги.

Тя прокара пръсти през гъстата си кестенява коса, все още влажна от снежинките. Тази вечер щеше да я вдигне на кок и щеше да облече черната си копринена рокля с гол гръб от „Армани“. Може би щеше да се чувства ужасно, но щеше да изглежда приказно. Дори на нейната възраст, тя щеше да привлича погледите на всички мъже в залата.

С леко приповдигнато настроение влезе в дневната, насочвайки се директно към шкафа.

— Адриен. Точно по план.

Тя се завъртя рязко, втренчи се в Джонатан, който седеше на дивана и си пийваше скоч.

— Какво по…

— Мартинитата са готови. — Той посочи към ъгловата масичка. — Хубави и сухи. Точно както ти ги обичаш. Да ти налея ли?

Шокът й преминаваше в бдителност.

— Разбира се. — Тя му направи жест да налее и скръсти ръце на гърдите си. — На какво дължа това изненадващо посещение?

Джонатан напълни една чаша с мартини и й я подаде.

— Какво, няма ли поздравления? Никакви мили думи за добре дошъл? Съкрушен съм.

— Съмнявам се. — Тя седна в плюшеното кресло, кръстоса елегантните си крака и отпи от питието си. — Най-накрая получи всичко, което винаги си искал. Трябва да си на седмото небе. — Тя сбърчи вежди. — Как успя да се измъкнеш от офиса за това кратко посещение?

— Излязох по-рано, за да се приготвя за големия купон довечера. Всъщност те очаквах по-рано. После се сетих за изложбата на Да Винчи. Предполагам, че си била там?

Очите на Адриен присветнаха.

— Съмнявам се, че предполагаш. Ти никога не предполагаш, Джонатан. Ти знаеш.

— Права си. Така е. Превърнал съм в свой бизнес да знам всичко, което ме засяга. — Той глътна скоча си. — Което ме води до причината, поради която съм тук. Мислех, че трябва да си побъбрим.

— За какво?

— За Гордън.

— Така ли? — Тя отпи още една глътка. — И какво за него?

Джонатан се наведе напред.

— Ще карам направо. Знам всичко. Цялата гадна уговорка, чак до там как си планирала да обвиниш майка ми. Нещо повече, имам доказателство. Конкретно доказателство. Гордън се прецака, но той беше умен. Достатъчно умен, за да знае, че трябва да има нещо срещу теб. Отне му малко време, но успя да намери подходящия случай. Беше по време на една от не толкова близките ви срещи насаме. Записал е разговора ви. Записът е у мен. И ще го използвам — ако се наложи.

Лицето на Адриен стана бяло като платно.

— Не ти вярвам.

— Аз и не очаквам да ми повярваш. — Той извади мини касетофон и го включи. Чуха се гласове — на Адриен и на Гордън. Думите им бяха сърдити, но се разбираха съвсем ясно. Те се караха за една заплаха, отправена преди години — заплаха, променила живота на много хора. — Между другото, това е копие — обясни Джонатан спря касетофона и започна да наблюдава изражението на Адриен. — Оригиналът е у мен.

— Какво искаш? — тросна се тя.

— Ето къде е красотата. Нищо. Не искам абсолютно нищо. — Джонатан присви устни. — Само да се отстраниш от пътя ми, по дяволите. „Бъркли и компания“ е моето бебенце. Моето бъдеще. Не твоето. Продължавай напред и бъди трофейната съпруга на Дъглас. Наслаждавай се на своята дойна крава. Хич не ми пука. Но не се меси в бизнеса или в някои други финансови и лични решения, които баща ми взема в моя полза. Само се усмихвай, подкрепяй ме и си вземай чековете с дивиденти, които ти давам. Иначе ще бъда принуден да отида при Дъглас и да му пусна това гадно записче. Ти не искаш да го направя, нали?

Мъртвешка тишина.

— Само си помисли — подразни я Джонатан. — Можеш да започнеш още довечера, като съвършената домакиня, да ме посрещнеш с добре дошъл и с отворени обятия в семейството и в бизнеса.

— Нещастно копеле! — Погледът на Адриен беше смъртоносен.

— Копеле, да. Нещастно? Зависи кого ще попиташ. И така, какъв е твоят отговор? Мога ли да разчитам на твоето сътрудничество?

Тя допи мартинито си и стана, оставяйки чашата.

— Засега да. След това ще видим.

— Какво означава това?

— Означава, че искам да видя как ще се справяш в новата си роля. Също така искам да се уверя, че ще продължиш да бъдеш добро момче каквото беше след като порасна. Ти беше добро момче, нали?

Джонатан присви очи.

— Откъде идва този въпрос?

— Ти не си единственият, който наблюдава развитието на ситуациите.

— Нямам представа за какво си мислиш сега. Но каквото и да е, това са глупости, което означава, че нямаш никакви доказателства.

— Искаш ли да рискуваш? — Адриен се усмихна загадъчно. — Изнудването е игра за двама, Джонатан. И мен си ме бива в нея. Е, нека да кажем, че сме наравно. Признавам, твоят коз може и да е по-интересен от моя. От друга страна, аз упражнявам много по-голяма власт над Дъглас от теб. Мисля, че не е нужно да уточнявам защо.

— Спести ми подробностите от сексуалния си живот.

— Добре. И така, ще отговоря на въпроса ти с да. Ще приема твоя ултиматум. Засега. Дъглас мисли, че ти притежаваш качествата, с които ще накараш компанията да разцъфти. Така че аз искам да те улесня. Но знай, че ще те наблюдавам отблизо. В крайна сметка ти получаваш компанията на Дъглас и моето бъдеще — всичко отива в твоите ръце. — Адриен го стрелна с леден поглед. — Качвам се горе да си взема вана. Ти се прибери и се облечи. Моята роля на услужлива мащеха започва в седем и трийсет.

 

 

18:15

WVNY

Тейлър седеше сама в звукозаписното студио. Кевин и Денис бяха отвън при контролните табла, но на нея не й се общуваше с никого. Беше потънала в мислите си.

Тя винаги бе инициативна личност. Сега се чувстваше като жертва.

Прерови всички съвременни професионални списания, засягащи елементи на анормалната психология. След това прегледа няколко уебсайта, които очертаваха подробно психиката, характерните черти и поведението на преследвачите. Вече притежаваше много добра характеристика за този тип. Той страдаше, най-малкото, от илюзорно разстройство, ако не и от по-остро психиатрично разстройство като шизофрения. Беше вманиачен. Злопаметен. Хищен. За разлика от повечето любезни преследвачи, този не искаше да запази самоличността си в тайна, не и завинаги. Точно сега той се наслаждаваше на силата и контрола, които му осигуряваше неговата анонимност. Но съвсем определено възнамеряваше да се покаже. Тейлър беше убедена в това. Той си имаше план за атака — пред която досадната му прелюдия изглеждаше като детска игра.

Ето какъв беше той. Но кой беше? Кой?

Тя се свърза с полицията. Обаждането й бе прехвърлено към детектив Хедман от Деветнадесето управление, същият, който я уведоми за смъртта на Стеф. Той се срещна с нея, но не в управлението, да не би мистър Преследвач да я последва, а в „Krispy Kreme&Coffee“ на Западна седемдесет и втора улица. Мич се присъедини към тях. На всеки, който погледнеше през прозореца, това щеше да му заприлича на делова среща. Хедман направи списък с всички имена, които хрумнаха на Тейлър като потенциални преследвачи. Той също така се съгласи да проследи обажданията и да ги извести за резултатите.

А междувременно имаше едно име, което я преследваше, ден и нощ.

Джонатан Малъри.

Тя се опита да не се съсредоточава върху него, но не можеше да го прогони от съзнанието си. Все си казваше, че това е поради поразителната му прилика с Гордън — поне физически. Но някакъв вътрешен глас постоянно я критикуваше, твърдейки, че има и нещо повече.

Тя трябваше да говори с него, когато той й се обади в радиостанцията онази вечер. Ако беше чула гласа му, може би щеше да го изключи като възможност той да е същият преправен глас, който й се обаждаше у дома — ако не по тембъра, то поне по тона и по подбора на думи. Може би ако бе го послушала, щеше да прецени състоянието на духа му и да се успокои. Може би трябваше дори да се срещне с него.

Не, това беше глупаво. Да го насърчи, да изложи на опасност своята сигурност и емоционалното си състояние — не, и дума не можеше да става за това. Само да имаше някакъв друг начин.

Тя вдигна глава.

Разбира се. Защо не се сети преди?

Грабна днешния вестник и прехвърли бизнес секцията докато открие онова, което търсеше.

Ето. Точно както си го спомняше, когато го прочете със сутрешното си кафе.

Тя стана и отвори вратата.

— Кев? Денис? — Привлече вниманието им. — Някаква възможност да ме заместите със запис тази вечер?

Кевин присви очи и я изгледа предпазливо.

— Ако е нужно, разбира се. Защо?

— Защото ние с Рийд отиваме на парти.

 

 

19:45

Le Cirque

Медисън авеню 455,

Ню Йорк

Когато Рийд въведе Тейлър, няколко дузини гости вече се въртяха в Библиотеката — една от елегантните приемни на „Le Cirque“ — пийваха си превъзходно вино и си хапваха горещи и студени канапета.

— Какво парти — отбеляза Тейлър и се огледа. — Баща ми би го одобрил. Прилича ми на нещо, което самият той би организирал.

Рийд не се усмихна. Знаеше, че опитът на Тейлър за лек сарказъм бе само фасада. Тя бе стегната като барабан. Той буквално усещаше вибрациите й.

Сигурно беше луд, за да се съгласи на това.

— Благодаря, че ме доведе — продължи бързо Тейлър. — Знам, че си имаше своите резерви. Но трябва да видя Джонатан Малъри — не насаме, където може да се изложа на опасност, а в безопасна, групова обстановка. Трябва да поговоря с него, да го наблюдавам докато общува. Аз имам тренирано око. Мога да се отърся от страховете си.

— Или може би ще се изнервиш още повече и ще приближиш с още една стъпка до точката си на пречупване.

— Желая да поема този риск.

Затаил дъх, Рийд поуспокои малко напрежението.

— Изглеждаш великолепно — промърмори той, прокарвайки длан по ръкава на шоколадово кафявата й плетена вечерна рокля. Тя беше права и обикновена, фино инкрустирана със злато и украсена с мъниста по ръбовете на ръкавите и по деколтето, прилепнала по тялото, подчертавайки елегантната й фигура. Блестящият цвят на косата й изпъкваше още повече. Това бе Тейлър — самата класа от главата до петите.

— Благодаря. — Тя се усмихна насила. — Ти също изглеждаш невероятно. Италиански костюм, копринена вратовръзка — впечатлена съм.

Той хвана ръката й.

— Все още имаш време да размислиш. Никой не ни е видял. Можем да си тръгнем.

— Никакъв шанс — отвърна лекомислено Тейлър. — Изгубих толкова време да се гримирам.

Тя продължи да оглежда залата.

Въпреки празничната атмосфера, това бе една тузарска демонстрация на власт. Влиятелни, добре облечени мъже и жени се разхождаха, бъбреха учтиво и се напрягаха да чуят всички останали разговори около тях. Униформени сервитьори се разхождаха насам-натам, предлагайки на гостите ордьоври и високи чаши с шампанско, за да допълнят питиета, сервирани на бара.

Един сервитьор забеляза Тейлър и Рийд и изтича към тях, размахвайки сребърната си табла.

— Какво ще желаете — мус, пастет от гъши дроб или сладки кифлички? — попита той.

— Благодаря, още не искаме нищо. — Рийд току-що забеляза почетните гости, застанали в другия край на залата до Адриен и Дъглас. Гостите се трупаха около тях и поднасяха поздравленията си със заучени усмивки и обиграна елегантност.

— А, ето го — отбеляза Тейлър. — Новопризнатият Бъркли.

Рийд хвърли бърз поглед към нея, преценявайки реакцията й. Тя пребледня леко, но иначе изглеждаше спокойна.

— Предполагам, че тези, които са застанали до него, са Адриен и Дъглас Бъркли — уточни тя.

— Да.

— Адриен е направо великолепна.

— Така трябва. Тя работи върху това двайсет и четири часа в денонощието и седем дни в седмицата — сопна се под носа си Рийд.

— Е, това е добре за нея. Показва упоритост и самоуважение.

— Самолюбие е по-точната дума.

Стресната, Тейлър се завъртя да го погледне.

— Не я обичаш много, нали?

— Боже, откъде пък ти хрумна тази идея?

Този път усмивката на Тейлър беше искрена.

— Просто щастливо предположение. — Тя присви устни. — Това тук сигурно не й е лесно. Отразяване от пресата както на бизнес, така и на клюкарските страници. Един доведен син, когото трябва да признае с любов — поне публично. Потрепервам като си помисля каква в действителност е тази връзка.

— Не ти трябва да знаеш. Колкото до шока, той не съществува. Това не е новина за нея.

— За теб също. Не е чудно, че цялата тази работа с юридическото представяне на семейство Бъркли е толкова сложна. — Тейлър си пое дъх, бавно и дълбоко, после вплете пръсти в ръката на Рийд. — Както и да е, да се върнем към онова, заради което сме тук. Да не го отлагаме. В момента имаме предимство с елемента на изненадата. Хайде.

Те прекосиха залата, проправяйки си път през нарастващата тълпа от гости.

Най-напред ги видя Дъглас. Той сбърчи вежди, но изглеждаше доволен, може би дори облекчен. Адриен проследи погледа му, забеляза двамата и огледа Тейлър типично по женски. После погледът й се спря върху ръката на Рийд, обвила собственически кръста на Тейлър, и устните й се изкривиха в нещо като лично удоволствие.

— Рийд. — Дъглас се здрависа с него. — Толкова се радвам, че в крайна сметка успя. А това трябва да е мис Холстед. Слушал съм толкова много за вас. За мен е удоволствие най-накрая да се запознаем. Аз съм Дъглас Бъркли. А това е съпругата ми, Адриен. Смятам, че вече сте се срещала с Джонатан.

— Мистър Бъркли, мисис Бъркли. — Тейлър се здрависа с тях, без да изпуска Джонатан от периферното си зрение. Той положително изглеждаше изумен, а в очите му проблесна силен гняв при първата им среща с нея и Рийд като двойка.

Тейлър не позволи на този гняв да я уплаши.

— Здравейте отново, мистър Малъри. — Тя се обърна и му подаде ръка. — Поздравления. Това трябва да е много вълнуваща вечер за вас.

— Така е — отговори рязко той. Ръкуването му бе сковано като поведението му.

— Не знаех, че ще идваш — обяви той на Рийд. — Или пък че ще водиш мис Холстед с теб. Мислех, че си ангажиран другаде.

Рийд не се забави и секунда с отговора си.

— Бях. Успях да придвижа нещата. Исках да съм тук и да ти пожелая всичко най-добро.

— Колко учтиво… А мис Холстед? — Джонатан наклони глава към Тейлър, открито оценявайки реакцията й. — Вашето радиошоу се излъчва от осем до десет. Не върви ли на живо?

Тейлър отговори безпристрастно. Колкото по-малко разкриваше от себе си, толкова повече щеше да се рови той и, както тя се надяваше, щеше да се издаде повече.

— Прав сте. Така е. Освен когато съм болна, в отпуск или присъствам на някое специално събитие като това. Тогава продуцентът ми пуска запис.

— Смятате тази вечер за специална. За мен е чест.

Чест, да. Може би заради това все още стискаше ръката й.

— Радвам се, че съм тук — увери го Тейлър. — Само мога да си представя колко удовлетворен трябва да се чувствате. Лично и професионално признание от някого, когото уважавате и обичате. Не мога да се сетя за нищо по-ценно.

Тя не разбра дали подходът й свърши работата или това бе от мисловния процес на Джонатан. Но сякаш някой щракна електрически ключ.

Внезапно той стана друг човек, сърдечен и очарователен. Напрежението му изчезна и той се усмихна, лична усмивка, сякаш бяха само двамата, покривайки сплетените им пръсти с другата си ръка.

— Права сте. Много е ценно. Доволен съм, че сте тук, за да го споделите. Както знаете, аз се опитвах да се свържа с вас. Сега ще имаме възможност да си поговорим.

Следващият ход бе неин. И тя трябваше да го направи внимателно. Колкото и да й се искаше да влезе под кожата на Джонатан Малъри, тя нямаше желание да го остави с погрешни впечатления. Дори ако беше напълно невинен за тормоза над нея, той определено бе твърде много запленен от нея. А обратите в настроението му бяха най-малкото обезпокоителни.

Тя се усмихна грациозно, но внимаваше тази усмивка да си остане безпристрастна, а не дружелюбна.

— Ще бъде приятно ако успеете да се освободите.

Дъглас се окашля.

— Мис Холстед, след като сте тук, искам да ви изкажа своите съболезнования за смъртта на братовчедката ви — и да ви се извиня, че не ви приех, когато дойдохте в дома ми. Честно казано, не бях на себе си. Бях шокиран. Гордън също беше мой син, както вече сте разбрала. Болката ми беше… е, не е нужно да ви обяснявам. Вие самата сте изпитала същата болка. Във всеки случай, хич не ми беше до посетители. Дори за добронамерени като вас. Така че моля да ме извините.

— Не са нужни извинения. — Тейлър действително усети елемент на искреност зад тези думи. — Беше ужасен момент. И аз съжалявам за вашата загуба.

— Благодарни сме за вашата чувствителност. — Адриен Бъркли проговори за пръв път със захариново сладникава усмивка на лицето си. — Джонатан. — Тя се обърна към доведения си син, стрелвайки бърз, остър поглед към ръката на Тейлър, все още притисната от двете ръце на Джонатан.

— Защо не дадеш възможност на Рийд и на мис Холстед да се насладят на храната? — Тя се обърна отново към Тейлър.

— Пристига поднос с омар и авокадо. Непременно трябва да го опитате.

— С удоволствие.

— Разбира се. — Джонатан пусна ръката на Тейлър и направи знак на сервитьора, но Тейлър забеляза една пулсираща вена на челото му. А челюстите му бяха стиснати толкова силно, че тя се уплаши да не се счупят.

Загатването на Рийд подценяваше реалната ситуация. Между Джонатан и мащехата му се изливаше вълна от напрежение, достатъчно голяма, за да преобърне цял флот.

Тейлър си взе от медальона с омар и отстъпи настрани докато го гризеше, за да могат другите гости да се приближат и да поздравят Джонатан.

Рийд се присъедини към нея, пресегна се да вземе от подноса две чаши шампанско и й подаде едната.

— Добре ли си?

— Засега да.

— Това зависи от твоята перспектива. — Той я погледна и се усмихна свободно, като на купон — усмивка, която противоречеше на следващите му думи, промърморени едва чуто. — Ако това копеле продължи да те гледа така, сякаш си някаква Годива^[1], ще му избия зъбите.

Тейлър присви устни.

— Каква възвишена мисъл. Но не съм сигурна дали съм готова да действам като пещерен човек.

— Аз също. Но когато стане дума за теб… всичко, което чувствам, е една постоянна изненада.

Нещо в тона му накара Тейлър да вдигне поглед, поднесла чашата с шампанско почти до устните си. Огледа напрегнатото изражение на лицето му и сърцето й подскочи.

— Между другото уикендът ни е уреден — отбеляза дрезгаво Рийд и улови погледа й. — Ангажирах частна хижа в един малък, изключителен ски курорт във Върмонт. Тръгваме в петък вечерта. Можем да се върнем чак в понеделник — ако искаш да избягаш от училище. Сигурно имаш неизползван отпуск.

— Да. — Тейлър преглътна. — Звучи чудесно. — Проблемът е, че не карам ски. Сигурно не съм ти го споменавала.

— О, споменавала си. Ето защо избрах това място.

Отмина един сексуално зареден момент. После Рийд покри пръстите на Тейлър — все още хванали чашата с шампанско — със своите и вдигна чашата до устните й.

— Пий. Това ще те подсили за уикенда.

— Нямам нужда от подсилване. — В очите й просветна палаво огънче. — Но ти може и да имаш, след три дни сам с мен в хижата.

От гърдите на Рийд изригна смях.

— Ще рискувам.

 

 

На няколко метра от тях Адриен наблюдаваше общуването на Тейлър и Рийд с огромен интерес. Макар да не чуваше думите, които си разменяха, не беше възможно да пропусне флуидите, прехвръкващи помежду им.

Тя пристъпи зад Дъглас, който си бъбреше с един колега и се наведе към Джонатан.

— Каквито и фантазии да си имаш за Тейлър Холстед, можеш да ги забравиш — промърмори тя. — Жената е влюбена до ушите в Рийд Уестън. И чувството е взаимно. Много взаимно. Виж сам. — Тя му направи знак с очи.

Джонатан погледна в тази посока, после продължи да пие скоча си.

— Млъкни, Адриен — промърмори той. — Просто млъкни, по дяволите.

— Така или иначе нямаше да стане — продължи тя с нисък, дразнещ глас. — Тя е жена, която иска мъж с вродена сила и власт — а не такъв, който ги наследява от татенцето или ги носи като луксозно лустро.

— По дяволите, Адриен, предупреждавам те… — Дъглас се освободи за момент, обви силната си ръка около раменете на Адриен и наведе глава към Джонатан.

— Престани — изсъска той. — Не можеш ли да се контролираш поне една вечер.

— Кажи на жена си.

— Казвам на теб. Това парти е в твоя чест. Дръж се както подобава.

— Прав си. Време е за още едно празнично питие. — Джонатан се отправи към бара.

— Адриен. — Дъглас се обърна тихо към жена си. — Не го провокирай, моля те. Достатъчно е настръхнал.

Тя вдигна елегантните си рамене.

— Той не е настръхнал; вманиачен е. Отново. А жената, за която си фантазира, хич не иска да знае дали е жив. Отново. Корекция: тя знае, че той е жив. Но предпочита да не обръща внимание на този факт.

— Той ще го преодолее.

— Щом казваш, скъпи. — Тя се протегна да погали брадичката му, точно когато другите гости се приближиха.

Тейлър наблюдаваше Джонатан над ръба на чашата си.

— Мисля, че щастливото трио току-що се скара — информира тя Рийд.

— Това не би ме изненадало.

— Джонатан е на бара. Мисля да отида и аз и да се взема чаша мерло. — Тя остави чашата си от шампанското върху преминаващия поднос. — Няма да се бавя.

Рийд я хвана за ръката.

— Ще дойда с теб.

— Ако го направиш, няма да свършим нищо — само ще раздразним още повече Джонатан. Върви да си поговориш с Дъглас и Адриен. Аз ще бъда в другия край на залата.

— А ако ти налети?

— Ще ти дам знак за помощ.

Рийд кимна с огромна неохота.

— Добре. Имаш пет минути.

— Десет.

— Добре, десет. Освен ако това, което видя, не ми се хареса. Тогава идвам там веднага.

— Само ми обещай да не правиш сцени.

— Никакви сцени — увери я Рийд. — Просто ще те измъкна от там.

Тейлър приближи до бара, прокарвайки пръсти през косата си, сякаш бе потънала дълбоко в мислите си.

— Какво обичате, мадам? — попита барманът.

— Хмм? О, чаша мерло, моля. — Тя започна да си играе със салфетката за коктейли, вземайки разсеяно чашата, която й подадоха.

— Пиете сама? — попита я Джонатан и застана до нея.

Тя се извъртя, симулирайки изненада от това, че го вижда.

— О… не разбрах, че сте тук. Мислех си за нещо.

— Очевидно. — Той отпи още една голяма глътка скоч. — Не ми изглеждате щастлива. Има ли неприятности в рая?

— Предполагам, че говорите за Рийд и за мен. Не, нямаме неприятности. Просто аз сега преминавам през един труден период. Случва се и с най-добрите.

— Не мога да споря за това. — Джонатан направи пауза, достатъчно дълга, за да може да напълни отново чашата си. Глътна малко скоч, после наклони глава, за да я погледне изпитателно. — Ако ви задам един въпрос, ще ми отговорите ли искрено?

Нещо се стегна в гърдите на Тейлър, но външно тя остана спокойна.

— Ако мога.

— О, можете. Въпросът по-скоро е дали ще го направите.

— Няма да разбера докато не ме попитате.

— Справедливо. — Той я погледна в очите и задържа погледа си. — Все още ли се боите от мен?

Тя прецени внимателно отговора си.

— Да се боя от вас? Как?

— Нека да перифразирам въпроса си — коригира се той. — Все още ли виждате Гордън, когато ме погледнете?

— Само за миг, от време на време, да. — В този случай честността бе най-добрия подход. — Трудно ми е да не го правя, след като външността ви е… беше… идентична. Но, ако питате дали обърквам двамата в съзнанието си, отговорът е не.

Джонатан се втренчи в полупразната си чаша.

— Онова, което ви е причинил брат ми, е много гадно. Съжалявам, че е трябвало да го преживеете.

Дали това бяха угризения или манипулация?

— Всичко свърши — отговори Тейлър. — Освен това, аз извадих късмет. Можеше да стане по-лошо.

— И аз така чух. Радвам се, че Гордън са го прекъснали. — Той се втренчи отново в нея, със странен, изпитателен поглед — изпитателен, но празен. Тейлър заподозря, че вече е почти пиян. — От какво се страхувате тогава?

Той пускаше стръвта. Но за какво?

— Знаете отговора на този въпрос — заяви откровено тя, очаквайки да види дали го дразни. — Вие си измислихте една емоционална връзка между нас двамата, но тази връзка не съществува. Наредихте на Рийд да се отстрани, за да можете да ме сваляте. В моите учебници това се определя като деспотично и халюциногенно поведение.

Той дори не премигна.

— Наистина го възприемате така, нали?

— Опитвам се, да.

— И ме смятате за ирационален и деспотичен?

— Греша ли?

Джонатан обърна скоча си.

— Животът е игра на шах, Тейлър. Аз съм хитър и амбициозен играч. Обичам да печеля. Манипулирам и се възползвам от обстоятелствата, за да постигна победа. Това прави ли ме деспотичен? Предполагам, че зависи от гледната точка. Но ирационален? Не. Точно обратното. Аз съм много систематичен. Нищо по-малко не би дало желаните резултати. Това отговаря ли на въпроса ви?

Тейлър отговори смело.

— Не точно. Но ме кара да се чувствам нещастна и неспокойна. Или това е целта ви?

Този път той сбърчи чело.

— И защо пък това да бъде целта ми?

— Защото победата може да означава за вас нещо повече от една обикновена придобивка. Може да означава спечелване на власт чрез заплаха. Така ли е?

Отново изблик на гняв.

— Това теория на Рийд ли е или е ваша?

— Моя е. Рийд не го преследват. Мен ме преследват.

— И ти си мислиш, че аз съм твоят преследвач.

— Така ли е?

— Ако кажа не, ще ми повярваш ли?

— Не знам.

— Тогава ние се намираме в задънена улица, нали?

Тейлър не можеше да обори това.

— Да, предполагам, че е така.

— Само заради спора, ако знаеше със сигурност, че аз не съм твоят преследвач, щеше ли да дадеш шанс на връзката ни?

— Ние нямаме връзка. И никога няма да имаме.

Брадичката му се размърда нервно.

— Защо? Защото приличам на Гордън? Или защото не съм Рийд?

— Защото нямам чувства към теб.

Джонатан остави чашата си.

— Времето ще покаже, нали?

— Не, времето няма да покаже — отвърна му грубо Тейлър. Чувстваше се все по-безсилна. Може би той не си правеше илюзии. Може би беше просто бизнесмен, който не желаеше да приеме поражението.

Но нещо й подсказваше, че нещата не стоят така.

Тя го изгледа отгоре, опитвайки се отчаяно да влезе в този нефокусиран и неразгадаем поглед, да прочете мислите му. После тя сложи глазурата върху тортата — или заби пирона в ковчега си, в зависимост от това как щяха да се обърнат нещата.

— Слушай ме добре, Джонатан. Това няма да стане никога. Нито сега. Нито никога. Ясно ли е?

Проблясък на нещо. Негодувание? Решителност? Тейлър не беше сигурна.

— По-ясно отколкото можеш да си представиш. Но отново ти казвам, че аз притежавам всички факти. А ти не — още не. Но това ще се промени. С времето и чувствата ти ще се променят. Познавам те, Тейлър. Знам какво искаш. — Пръстите на Джонатан докоснаха нейните, а контактът бе кратък и смущаващ. — А сега, ако ме извиниш, ще отида отново при гостите си.

Той влезе в тълпата, оставяйки Тейлър като попарена.