Андреа Кейн
Изпитания (28)

Глава 27

18:45

Деветнадесето управление

Източна шестдесет и седма улица, 153,

Ню Йорк

Към килията приближиха стъпки и Джонатан вдигна глава, когато ченгето пъхна ключа в ключалката и отвори шумно вратата с решетките.

— Най-после — промърмори той и скочи от стола, когато Рийд влезе. — Цял час гния в тази килия.

— Съжалявам. Попаднах в задръстване. — Рийд съблече палтото си и го преметна върху ръката си.

Очите на Джонатан бяха като обезумели, а лицето му — пламнало и потно.

— Сложиха ми белезниците още там, в офиса ми. Прочетоха ми правата насред шибаната сграда на „Крайслер“. Домъкнаха ме тук, взеха ми отпечатъци и ме пъхнаха в тази тъмна малка дупка още преди час. Направо се побърквам.

— Това е номерът. — Рийд говореше със сигурен, окуражителен тон. — Започват с шоковия ефект от ареста. После те захвърлят тук докато попълват докладите и се съветват с помощник окръжния прокурор. Към тях се присъединява детектив от отдел Убийства в Северен Манхатън — той ще помага на детективите от управлението по делото. Накратко, те се надяват да изперкаш достатъчно и да си признаеш. Щяха да те заведат в стаята за разпити, но аз им заявих, че тая няма да я бъде. Обадих се в управлението и ги информирах, че пристигам и че няма да има никакви комуникации с теб докато не дойда.

— Страхотно! Ето това е добра обработка. — Джонатан свали плетената си копринена вратовръзка, която вече висеше изкривена, и разкопча горните копчета на измачканата си риза. — Какво, за бога, имат срещу мен?

— Ти ми кажи.

— Откъде да знам, по дяволите? — Джонатан удари с юмрук по стената, после започна да крачи наоколо, точно толкова изперкал, колкото полицията се надяваше да бъде.

— Може би отпечатъците върху онази стара чаша. Вероятно са разбрали, че са мои.

Рийд поклати енергично глава.

— Не се хващам на това. Ти каза на Хедман, че си бил в къщата в следобеда преди убийството и че там си пил скоч.

— Тогава не знам какви доказателства са скалъпили.

— Полицията не скалъпва доказателства, Джонатан. Те ги намират и ги събират. — Рийд се намръщи. — В този случай, каквото и да са намерили, то е убедило окръжния прокурор, че имат основания за арест. — Той стисна облегалката на стола и се втренчи в Джонатан. — Преди да говорим с Хедман, сигурен ли си, че нямаш какво да ми кажеш? Нищичко?

— Сигурен съм — озъби се Джонатан.

— Тогава хайде да не спекулираме. Нека да разберем. — Рийд направи пауза. — Запомни две неща. Контролирай се през цялото време. И ме остави аз да говоря.

— Да. Добре. — Джонатан разтърка врата си. — Хайде да приключваме с това.

— Добре. — Рийд приближи до вратата и извика ченгето.

— Кажи на детектив Хедман, че сме готови да разговаряме с него.

Ченгето му кимна сковано и отключи вратата на килията.

— Елате с мен.

Вкараха ги в стаята за разпити, която беше малка, без прозорци и оскъдно мебелирана, после ги оставиха сами.

— Прекрасна обстановка — промърмори Джонатан, поглеждайки към металната маса и твърдите столове. — Смъкната направо от Architectural Digest^[1].

— Предназначена е да кара хората да се пречупват, не да се нанасят в нея — отговори Рийд. — Просто се отпусни. Всичко е игра. Ще ни накарат да се поизпотим още малко докато се съберат всички накуп. Тогава ще влязат, ще задават въпроси и ще си водят обширни бележки. Не позволявай това да те притесни.

Минаха десет минути. Двайсет.

След половин час Джонатан блъсна стола си назад.

— Къде са те, по дяволите?

Сякаш като по сигнал, вратата се разтвори и детектив Хедман влезе в стаята за разпити, съпроводен от още един човек — партньора му, детектив Мъри Олин. Олин приличаше на приятен, среден гражданин. Но Рийд си беше имал работа с него в миналото и добре знаеше, че под безгрижното си, бъбриво поведение, този тип е страшно умен и си бе спечелил репутация на превъзходен детектив. И това не беше единственото, с което бе известен. Според слуховете покерът на Олин бил добър като покерджийското му лице, което подсказваше на Рийд, че този тип всяка седмица прибира доста от парите на колегите си.

Хедман затвори вратата.

— Здравейте, адвокат.

— Хедман. Олин — кимна им Рийд. — Да чуем с какво разполагате. Гледайте да е доста добро. Унижили сте клиента ми на работното му място.

— Ще го преживее. Беше след пет часа на Свети Валентин. Само шепа хора станаха свидетели на унижението му. Освен това, защо му е на клиента ти да се тревожи след голямото изявление в сряда? — Хедман стрелна Рийд с пронизващ поглед. — Той напуска и се изкачва по стълбицата, скоро ще управлява „Бъркли и компания“. Така че пука ли му какво ще си помисли старата банда в Крайслер!

— Детектив, престанете със сарказма и…

Хедман отхвърли протеста на Рийд с махване с ръка.

— Ще карам направо. Косвените доказателства са дяволски достатъчно. Нямаме взлом и кражба. — Бърз поглед към Джонатан. — А ти ми каза, че си имал ключ за къщата.

— Дъглас даде по един на двамата си синове, когато бяха още тийнейджъри, за да използват жилището, когато остават в града. — Рийд отговори вместо него. — Звучи ми напълно нормално. Да не споменаваме, че икономът също има ключ. Всеки може да го е заел от него.

— Така. После идва празната чаша от скоч. Не е изненадващо, че пръстовите отпечатъци, които свалихме, принадлежат на клиента ти. Той ни каза, че е бил в къщата следобед и че е изпил едно питие. — Още един поглед към Джонатан. — Питието беше скоч, нали? Същото, с което се налива в сряда вечерта в „Le Cirque“. Да, тогава ти празнуваше. Или се окуражаваше, за да можеш да пречукаш баща си и мащехата си по-късно през нощта?

— Даже не удостоявай това с отговор, Джонатан — посъветва го Рийд.

— От друга страна, клиентът ти е имал много други причини, за да пие онази вечер — посочи Олин. — Какъв стрес. Какво чухме от другите гости и от персонала в „Le Cirque“ — той се е карат с Адриен Бъркли, спорил е с Дъглас Бъркли и се е опитат да свали Тейлър Холстед, всичко това за една вечер.

— Вярно. — Хедман погледна към Джонатан, който започна да се изпотява. — Мис Холстед не те харесва много, между другото. Всъщност мисля, че се бои от теб. Но и това не е изненада. Колкото до Адриен Бъркли, вие двамата никога не сте се погаждали много. Така че сблъсъците с нея са били нещо напълно нормално.

— Накъде биеш с това, Хедман? Досега не правиш нищо друго, освен да вадиш душата на клиента ми.

Хедман се обърна към Рийд.

— Искаш информация? Добре. Изглежда, че клиентът ти е обядвал с баща си миналия петък. Според оберкелнера в Дъбовата зала, както и според двама от сервитьорите, разговорът на масата на Малъри е ескалирал до разгорещен спор. Дъглас Бъркли бил разстроен за нещо. Имаш ли нещо против да ни кажеш за какво?

— Аз ще отговоря — обади се Джонатан преди Рийд да успее да се намеси. — Говорихме си за Гордън. Аз разкрих някои неетични сделки, в които той се беше замесил, преди да умре. Предадох информацията на Дъглас. Той имаше право да знае, при положение че това засяга компанията. Беше много разстроен.

— Съжалявам, това не може да се изчисти. — Хедман дръпна стол и вдигна единия си крак върху него. — Макар да не се съмнявам, че си засегнал темата за мръсните сделки на брат ти. Но спорът не е бил за това. Според имейлите, които ти и Бъркли сте си разменили през онзи уикенд след обяда, става ясно, че той вече е знаел за измамата с акции, извършена от Гордън, когато ти си му поднесъл новината. Сигурен съм, че си бил много разочарован. Гореща информация като тази можеше да ти купи още по-сладка сделка в „Бъркли и компания“.

— Какъв е източникът на тези имейли? — попита Рийд, опитвайки се да прикрие факта, че няма никаква представа за какво говори Хедман. В каква измама с акции е бил замесен Гордън, какво точно е открил Джонатан? Очевидно клиентът му беше забравил да му спомене нещо по въпроса. И прецака нещата още повече като си отвори устата и излъга Хедман.

Още щети, които Рийд трябваше да оправя.

— Намерихме имейлите в компютъра на Малъри — допълни Олин. — Клиентът ти учтиво ни предостави достъп до апартамента и до лаптопа си. Извадихме няколко съобщения, разменени между него и Дъглас Бъркли. Има специфични бележки за голямата бомба, която Джонатан е предполагал, че пуска на баща си, но, както се оказа, тя е била стара новина за Бъркли.

Чертите на Хедман се ожесточиха.

— Но скандалът в Дъбовата зала не е бил за това, нали? Бил е заради Тейлър Холстед. Баща ти е бил разтревожен от манията ти по нея. Всъщност са те чули да се защитаваш, кълнейки се, че ти не си човекът, който я тормози.

Челюстта на Джонатан се размърда.

— Какво стана, Малъри? Не успя ли да убедиш Дъглас, че си невинен?

— Престани, Хедман — извика Рийд. — Единственият, който тормози някого, си ти. Ако Дъглас се е съмнявал донякъде в Джонатан, той нямаше да го назначи на такъв висок пост в „Бъркли и компания“ и да уреди нещата така, че един ден той да ръководи компанията.

— Може би. А може би не. Все още имаме много време да ровим и да разберем дали клиентът ти е изнудвал или е заплашвал Бъркли. Повярвай ми, обвинението ще разполага с всичко, което му е необходимо, до деня на процеса.

— Процес! Няма да се стигне дори до обвинение. — Рийд блъсна стола си назад и стана. Инстинктивно усещаше, че Хедман и Олин си играят на котка и мишка, което означаваше, че държат още някой коз в ръкавите си. Беше време да ги притисне да го извадят. — Всичко, което казахте, е или косвено, или спекулативно. Дъглас беше много могъщ човек. Като всеки могъщ човек, той имаше врагове. Включително врагове, които той смяташе за приятели, и поради тази причина бяха добре дошли у дома му. Толкова за нуждата от ключ, за да получиш свободен достъп до набелязаните жертви. Колкото до отношенията на Джонатан с баща му…

— Запази това за заседателите, Уестън — прекъсна го Хедман, заемайки се със същността на проблема с едно съкрушително изявление. — Имаме положително съвпадение на ДНК пробата. Спермата, взета от тялото на Адриен Бъркли, принадлежи на твоя клиент.

Мъртва тишина.

После Джонатан реагира, скачайки на крака.

— Това е невъзможно!

— Не е невъзможно. Това е факт.

— Направете проклетия тест още веднъж! Казвам ви, погрешен е!

— Опитай отново, Малъри. ДНК тестовете са дяволски близо до сто процентова точност. А в този случай, като добавим мотива и косвените доказателства… — Хедман погледна първо към Джонатан, после към Рийд. — Искате ли да промените историята си?

Рийд се намеси бързо, преди Джонатан да побеснее отново.

— Искам да поговоря с клиента си насаме.

Хедман замахна нашироко с ръка.

— Разбира се. Може да му налееш малко разум. Ще бъде по-лесно за всички.

— Добра идея. — Олин погледна към партньора си, после тръсна глава към вратата. — Хайде, Рой. Мога да пийна още една чаша от онази кал, дето я дават за кафе.

— Ти си наред. — Двамата тръгнаха към вратата. — Имате десет минути — подвикна Хедман през рамо.

Рийд не изгуби и миг от тях. В момента, когато вратата се затвори зад Хедман и Олин, Рийд дръпна стола си до Джонатан и направи жест на клиента си да отпусне задника си върху своя.

Джонатан се подчини запъхтян.

— Това не може да бъде.

— Но е. — Рийд се наведе напред докато завре глава в лицето на Джонатан. — Погледни ме.

Джонатан отново се подчини.

— Кажи ми какво стана през онази нощ.

— Вече ти казах всичко.

— Беше пиян. Може да си забравил нещо.

Шокът бе засенчен от гняв и Джонатан се изправи рязко в стола си с блеснали очи.

— Да забравя нещо? Имаш предвид това, че съм изнасилил Адриен, а после съм убил нея и Дъглас? Не, Рийд. Това не е нещо, което бих забравил. Не съм го извършил. — Той се огледа диво, като удавник, който се хваща за сламка. — ДНК тестът е бил манипулиран. Така трябва да е станало.

— Съдебните лекари не манипулират резултатите от ДНК тестовете.

— Как тогава ще си го обясниш?

— Не мога — отговори тихо Рийд.

Скептицизмът в тона му сигурно си бе проличал, защото Джонатан пребледня като платно, осъзнавайки реалността на положението.

— Ти не ми вярваш. Мислиш, че съм виновен. По дяволите, дори аз бих помислил, че съм виновен, ако не знаех, че не съм. Прецакан съм, Рийд. Напълно, тотално прецакан. — Сякаш цялата му борбеност се изцеждаше от него и той отпусна глава в шепите си. — Нямам алиби. Затънал съм до шия в мотиви. И те имат неопровержимо доказателство. Или ще гния в затвора до края на живота си, или ще бъда екзекутиран за нещо, което не съм направил.

Умът на Рийд препускаше трескаво. Само една от трите възможности беше вярна. А: Джонатан беше виновен и адски добър актьор. Б: Джонатан беше виновен, но заблуден в илюзиите си и не си спомняше, че е извършил убийствата. Или В: Джонатан беше невинен както твърдеше и имаше някакво друго, странно обяснение.

Но коя?

— Джонатан, нека да те попитам нещо. Ще се съгласиш ли да те изследват на детектора за лъжата?

— Какво ще ми помогне това? Доколкото разбирам, тези изследвания невинаги са точни. Не се приемат в съда. И не могат да се мерят с ДНК доказателствата.

— Всичко това е вярно. Но ние нямаме какво да губим. Ако минеш, това ще бъде нещо в наша полза пред полицията и пред окръжната прокуратура. Това ще пропука непоколебимото им решение, че случаят е приключен. Ако се провалиш, няма да си в по-лошо положение от сега.

— Което е доста лошо. — Джонатан въздъхна. — Добре, да, ще се подложа на детектора. Трябва да мина. Аз съм невинен. А сега ми кажи, какво следва? Не съм много запознат с наказателните процедури.

— Следва обвинението. Ще бъде насрочено за утре.

— Това е изслушване за пускане под гаранция, нали?

Рийд кимна.

— Ами ако съдията откаже да ме освободи под гаранция? Тук става дума за две обвинения в предумишлено убийство.

Рийд не извърна поглед.

— Няма да те лъжа. Може да откаже гаранция. Ти не си потенциален беглец, но щатът може да заяви, че си заплаха за обществото. Мисля, че ще мога да убедя съда в обратното. Но нищо не обещавам. С мъничко късмет, ще можеш да излезеш от тук до изслушването пред голямото жури — след като ти конфискуват паспорта и платиш един тон пари. И, Джонатан, наистина говоря за един тон пари. Гаранцията вероятно ще бъде определена на един милион долара, може и повече, една десета, от които трябва да се платят в брой.

— Както и да е, ще ги намеря. Ако ударя на камък и остана без… — Гласът на Джонатан потрепери и той спря, сякаш щеше да повърне. — Тъкмо щях да кажа, че Дъглас ще ми помогне да се измъкна. Винаги го е правил. Само че сега не може.

— Не, не може. Нещо повече, не можеш да пипнеш и един цент от неговите авоари. Каквото и да намериш, трябва да си е твое. Имаш ресурсите, нали?

— Да. Ще ликвидирам каквото трябва. Ще направя всичко, за да избегна затвора. — Джонатан внезапно се обърна към Рийд. — Ще прекарам нощта, нали?

Още едно кимване.

— Да, а аз ще я прекарам в обмисляне на фактите и ще започна да градя нашето дело.

Премерена пауза.

— Рийд, трябва да изясним нещо.

— Слушам те.

— Осъзнавам, че се повтарям. Но в случая е необходимо. Мислиш, че си правя илюзии, че съм болен. Може и да съм — в някои случаи.

— Случаи като Тейлър.

Кимване.

— Ако трябва да съм жестоко откровен със себе си, знам, че се нуждая от помощ. Отърви ме от този кошмар и ще се лекувам. Имаш думата ми. Но, в замяна… — Джонатан се окашля. — Ти каза, че не е необходимо да вярваш и невинността ми, за да ме защитаваш. Разбирам, че това е вярно — юридически. Но аз имам нужда да ми повярваш. Аз съм невинен. Не съм преследвач и с адска сигурност не съм изнасилвач и убиец. Не съм извършил тези престъпления. Моля те да ми повярваш. И, за бога, помогни ми.

Рийд стана.

— Ще направя каквото мога.