Андреа Кейн
Изпитания (3)

Глава 2

Тейлър дойде на себе си, кашляйки и хриптейки, когато кислородът нахлу отново в дробовете й.

Това не беше кошмар. Наистина се случи. Раздърпаните й дрехи бяха крещящ спомен, както и болката в гърлото й.

Тя огледа набързо стаята. Беше сама. Гордън си беше заминал.

Буковият стенен часовник с махало показваше три и двадесет и пет. Гордън сигурно бе посрещнал Стеф долу. И сега бяха на път към летището за хеликоптери.

Тя се изправи рязко, само за да падне отново долу с пронизваща болка в китката. Завъртя се и надзърна да види каква е причината.

Беше заключена с белезници за медната табла на леглото. А телефонът на нощната масичка го нямаше. Гордън очевидно го беше преместил, предвиждайки, че тя ще се опита да уведоми Стеф или ченгетата за онова, което се случи. Той искаше да спечели време — и успяваше. Тя не можеше да достигне дори до проклетия си мобилен телефон, забутан в чантичката й в дневната.

Беше хваната в капан.

И нямаше намерение да остане така.

Опита да изкрещи. Но не излезе нищо, освен едно дрезгаво грачене.

Тейлър дръпна белезниците като обезумяла. Както можеше да се очаква, те бяха заключени. Добре, ще се освободи по друг начин. Започна да обработва таблата, опитвайки се да я разхлаби със свободната си ръка. Медните вретена бяха цилиндрични; най-слабата част от леглото. Счупването на вретеното, за което беше закопчана, щеше да й отнеме доста време, но не беше невъзможно. Щеше да изтръгне проклетото вретено дори това да й отнемеше цялата нощ.

Тя се мъчи почти два часа преди да усети как вретеното започна да се огъва. Удвоявайки усилията си, започна да се дърпа напред-назад с всички сили, докато вретеното щракна и се счупи по средата.

Тя плъзна белезниците между двете счупени парчета и се измъкна от леглото.

Най-напред краката й почти се подгънаха. Беше като развалина от физическите усилия, от емоционалното напрежение и от пулсирането на раните й — да не говорим за ужасното главоболие. Тя се стабилизира, изчаквайки краката й да престанат да треперят. Погледът й се спря върху часовника. Пет и петнайсет. Достатъчно време, за да може Гордън да отплава с братовчедката й.

Може би.

Тейлър отиде до кухнята, грабна телефона и набра мобилния телефон на Стеф. Гласова поща. По дяволите! Това означаваше, че тя пътува и не иска никой да я безпокои.

Добре. Стеф и Гордън щяха да купонясват цяла нощ с още около двайсет души. Голямата тълпа й внушаваше сигурност. Гордън със сигурност нямаше да се раздрънка пред Стеф, независимо от това колко щеше да се напие. Значи нямаше непосредствена опасност.

Но ако Гордън си мислеше, че това ще му се размине, скоро щеше да разбере, че греши. Дори да успееше да завърши нощното си яхтено парти, Тейлър планираше да му устрои комисия по посрещането веднага щом се върне.

Следващото й обаждане беше до полицията.

Тя набра 911.

— Девет, едно, едно. Какъв е спешният ви случай?

— Искам да докладвам за нападение. — Гласът на Тейлър беше дрезгав, а гърлото и шията я боляха адски. — Западна Седемдесет и втора улица 123, апартамент 5F.

— Вие ли сте жертвата?

— Да.

— А извършителят — той още ли е в жилището?

— Не. Замина си. — Дразненето в гърлото на Тейлър надделя и тя изпадна в пристъп на кашлица.

— Мадам, добре ли сте? — попита бързо диспечерката. — Наранена ли сте?

— Добре съм — увери я Тейлър. — Само съм изнервена. — Тя продължи да предава необходимата информация, уверявайки диспечерката, че не е била изнасилена и че за раните й не е нужна линейка. И накрая с благодарност получи потвърждение, че двама полицаи са на път към нея.

Пристигнаха скоро след това, представяйки се като полицаи Слатър и Хилман от Двадесето управление. После те кацнаха на ръба на дивана в дневната на Тейлър, за да вземат показанията й — след като отключиха и свалиха белезниците, които все още висяха от китката й.

— Този тип е проникнал с взлом в дома ви? — започна Слатър, след като Тейлър му изложи фактите.

— Не. — Тейлър се отпусна в мекия си люлеещ се стол, потрепвайки докато разтриваше ръката си. — Той имаше ключ. Братовчедката ми, която ми е и съквартирантка, му го е дала.

— Той очевидно не е непознат.

— Казва се Гордън Малъри. Той е — неловка пауза — приятел на братовчедката ми.

— Приятел — повтори скептично Слатър. — А освен това не е ли и ваш приятел?

— Определено не е.

— Добре, установихме, че не е имало взлом. А оръжия — той имаше ли нещо?

— Ако имате предвид нож или пистолет, не. Използва само физическа сила.

— Казахте, че не сте увредена от нараняванията си — посочи Хилман. — Защо тогава ви трябваха два часа, за да докладвате за престъплението?

— Заради това. — Тейлър посочи към белезниците, които сега бяха у Слатър. — Гордън ме задуши, изпаднала съм в безсъзнание и той ме закопчал към леглото. Преместил и телефона от спатията, за да не мога да се обадя за помощ. Трябваше ми доста време, за да се освободя и да набера 911.

— Белезниците — те бяха на дясната ви ръка. Това обяснява защо дясната ви китка е порязана. Но имате и доста големи синини на лявата.

— Той ме притисна.

— Така. — Хилман размени бърз поглед с партньора си.

— Това обяснява нещата.

— Да, така е — отвърна сковано Тейлър. — А душенето обяснява дрезгавия ми глас и синините по гърлото ми.

— Разбира се — съгласи се Хилман с тон, от който зъбите на Тейлър изскърцаха. Намекът му беше недвусмислен.

— Казахте, че той е пиел — продължи Хилман.

— Скоч. Според него, беше изпил само два.

— Държеше ли се като пиян?

— Всъщност не. По-скоро се държеше като човек, който се самозаблуждава.

— Самозаблуждавал се е. С други думи, получил е погрешни сигнали от вас.

— Аз не съм му изпращала никакви сигнали.

— Значи този тип е егоцентричен маниак. Казахте, че нападението е било сексуално. Но нямаше изнасилване.

— Просто извадих голям късмет. Братовчедката ми звънна отдолу. Това промени плановете на Гордън. Той спря.

— Задушил ви е, но е спрял, когато сте изпаднала в безсъзнание.

— Той ме искаше припаднала, не мъртва. Планира да довърши с това. Каза ми го.

— Заплаши ли ви? Какво точно ви каза?

— Че ще се върне, че ще имаме достатъчно време. И че ще ме наблюдава. — Тейлър бе накрая на силите си, физически и емоционално. Тя се наведе напред, прекратявайки неприятния разпит. — Вижте, полицай Хилман. Хайде да престанем с двусмислиците. Това не беше някаква ексцентрична сексуална среща, която да е излязла от контрол. Това си беше нападение. Гордън Малъри ме нападна. Точка. А сега, ще го арестувате ли или не?

Хилман престана да пише и вдигна поглед към нея.

— Ще заведем оплакването ви, мис Холстед. Един детектив ще ви проведе втори разпит — ще разпита и мистър Малъри. Ще направим проверка на миналото му. От това, което открием, зависи дали ще го арестуваме или не.

Тейлър отново се закашля болезнено.

— Съмнявам се, че той има криминално досие. Значи казвате, че всичко опира до неговата дума срещу моята.

— Не мога да отговоря на това — не и докато не е приключило разследването. — Хилман стана, а Слатър го последва незабавно. — Ако се притеснявате за своята безопасност, можете да прекарате следващите няколко нощи със семейството си или у приятели. Можете да подадете молба за защита, ако от това ще се почувствате по-добре. От онова, което ни казахте, разбираме, че този тип не представлява заплаха за вас тази нощ. Той е някъде в Атлантика. Ако бях на ваше място щях да се опитам да излекувам тези наранявания, да си налея нещо силно и да си легна. Утре ще ви се обади един детектив от управлението — или тук, или на мобилния ви телефон.

— Добре. — Нямаше местенце по тялото й, което да не я боли, а нервите й бяха опънати до скъсване. Полицай Хилман беше прав. Тази вечер не можеше да се направи нищо повече. А тя отчаяно се нуждаеше от малко сън. — Благодаря ви. — Тя стана и се подпря в стола. — Благодаря ви, че дойдохте. Ще ви изпратя.

 

 

Трийсет минути по-късно — след чаша чай, два екседрина и душ — Тейлър се мушна в нощницата си, провери веригата на резето и се сгуши в леглото.

Заспа веднага щом главата й докосна възглавницата.

Звъненето на телефона я събуди. Пискливо. Настоятелно. Далечно.

Тейлър се наведе, опипвайки ръбатото си черешово нощно шкафче. Острото пробождане в китката и болката в мускулите събудиха отново спомените за онова, което бе преживяла следобед. Спомни си също, че не е включила телефона в спалнята.

Ругаейки под носа си, тя залитна към кухнята, препъвайки се в една табуретка, докато опипваше, търсейки ключа за осветлението. Апартаментът беше тъмен. Очевидно беше посред нощ. И кухненският часовник, когато тя най-после успя да светне и да го види, показваше четири и десет. Кой, по дяволите, можеше да й звъни в този час?

Гордън.

Стомахът на Тейлър се присви и през тялото й премина вълна от адреналин. Изведнъж се събуди напълно.

Втренчи се в телефона и провери кой се обажда. Там пишеше „личен номер“. Това не й говореше нищо. Но да приемем, че беше Гордън? Дори да можеше да се откъсне от купона си за достатъчно дълго време, че да се обади, защо щеше да се обажда точно на нея?

Ръката й трепна, когато посегна към слушалката.

— Ало?

— Мис Холстед? — попита един официален глас.

— Да?

— Обажда се детектив Хедман от Деветнадесето управление. Съжалявам, че ви звъня по това време. Но е станало произшествие.

— Произшествие? — Това бе последното нещо, което Тейлър очакваше. Побиха я тръпки и тя стисна слушалката по-здраво. — Какво произшествие?

— Експлозия на яхта. Станало е край Лонг Айлънд, на яхтата, собственост на Гордън Малъри. Яхтата е била закотвена на двайсет мили южно от Монтаук. Полицейското управление в Съфок уведомило Деветнадесето и Двадесето управление, защото повечето пътници били жители на Апър Ийст или на Уест Сайд. — Многозначителна пауза. — Един от тези пътници е била братовчедката ви Стефани Холстед.

— Да… точно така. — Тейлър се строполи на пода с вдигнати колене и опря гръб в стената. — Стеф… някой… бил ли е наранен?

— Много съжалявам. Всички на борда са убити.

Боже, не! Това беше невъзможно. Не и със Стеф.

— Сигурен ли сте? — успя да промълви Тейлър. — Не е ли възможно някои от пътниците да са били изхвърлени от експлозията и…

— Напълно съм сигурен. Произшествието е станало по здрач. От тогава бреговата охрана претърсва водата. Открили са… останки от телата и лични вещи. Повярвайте ми, няма оцелели.

Нещо се надигна в гърлото на Тейлър, когато си представи плаващите останки от телата на загиналите. Не. Не и нейната красива, жизнена братовчедка. Толкова пълна с живот — правеше всичко възможно, за да стане звезда на Бродуей, нещо, за което винаги си беше мечтала. Изпълнена с надежди и мечти. С толкова много неща, за които си струваше да живее. Не можеше да бъде мъртва.

— Мис Холстед? — обади се отново детективът. — Добре ли сте?

— Бреговата охрана открила ли е нещо, принадлежащо на Стеф? — попита Тейлър. Знаеше, че се хваща за сламка.

— Може би тя не е била на борда. Може в последния момент да е решила да не се качва. Може би…

— Била е на борда — потвърди детектив Хедман. — Свидетели са я видели на палубата, когато яхтата е излизала от пристанището. Описали са я — висока, стройна, с яркочервена коса до раменете. Била е облечена с тюркоазна копринена вечерна рокля.

Тейлър затвори очи. Тя купи на Стеф тази рокля за рождения й ден. Стеф я пазеше за някой специален случай.

— Леля ви и чичо ви са били уведомени. Сега те са на мястото на произшествието. Реших да ви се обадя, тъй като на тях хич не им е до никакви разговори. Ужасно съжалявам — допълни той.

— Благодаря ви — отговори безжизнено Тейлър. Вече не чуваше нищо. Не разбираше. Не чувстваше. Беше изтръпнала.

— Ако се интересувате от това, бих искал да намина и да си поговоря с вас по-късно сутринта.

— Какво? — Тейлър не можа да осмисли думите на детектив Хедман. С мъка успяваше да възвърне рационалното си мислене. Трябваше да се обади на родителите си, да се свърже с леля си и чичо си, да подготви нещата. Никой не беше толкова близък на Стеф колкото нея. Разбира се, че се интересуваше.

— Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Въпроси? — Тейлър положи усилия да концентрира замъгленото си съзнание. — За какво?

— Не за какво, а за кого — коригира я детективът. — За собственика на яхтата Гордън Малъри. Той е сред загиналите. В момента анализирам причините за смъртта му. Разбрах, че сте подала оплакване срещу него по-рано тази вечер.

— Какво значение има това сега? Той е мъртъв.

— Просто си върша работата, мис Холстед. Вие сте се оплакала от нападение. Полицаите Хилман и Слатър от Двадесето управление са попълнили доклада. Аз им помагам да приключат с този случай. Ще ви отнема само няколко минути.

— Добре. — Тейлър губеше контрол. Трябваше да пропълзи отново в леглото си, да остане сама. — Минете рано, към осем сутринта. След това ще трябва да се погрижа за някои неща. За Стеф. Тя разчита на мен.

Това беше вярно. Стеф винаги разчиташе на нея. Само че този път тя я подведе.