Андреа Кейн
Изпитания (27)

Глава 26

22:45

Източна шестдесет и осма улица

Рийд взе палтото на Тейлър и затвори вратата зад нея.

— Всичко ли беше наред докато Джейк те караше до тук?

— Като по часовник. — Тя огледа апартамента, чудейки се как едно жилище, което тя усещаше толкова топло и уютно само преди няколко дни, сега й се струваше толкова студено и чуждо.

— Настани се удобно. — Рийд посочи към разкошния кожен диван с цвят на бърбън в дневната си. — Ще налея малко вино. — Когато тръгна към шкафа, той улови резервираното й изражение и спря на място. — Опитвам се да те отпусна, не да смъкна гарда ти. От опит знаеш, че не прелъстявам пияни жени.

Тейлър усети пристъп на срам.

— Прав си. Ти не заслужаваш това. Просто изкарах един непоносим ден.

— Прекратявам делото си. — Той продължи по пътя си, наля две чаши мерло и ги занесе до дивана, където се беше настанила Тейлър.

Тя събу обувките си с високи токчета и пъхна крака под себе си, забелязвайки, че той пали огън. Пламъците започнаха да пукат весело в камината, озарявайки стаята с топъл блясък. Той прогони част от студа — но само онази част, която се натрупваше отвън.

На вътрешната част щеше да й е нужно много повече време.

— Първо лошата новина — започна Рийд и седна до нея. — Беше права за уикенда. Трябваше да го отменя. Съжалявам повече, отколкото можеш да си представиш. Но ми се случиха твърде много неща, за да си позволя да замина.

— Сигурна съм — призна Тейлър и отпи от виното си. — Аз, от друга страна, съм в принудителна ваканция. Джак ми нареди да си взема двуседмичен отпуск, при това веднага. Предполагам, че е прав. Нуждая се от нещо такова.

Рийд се мръщеше все повече с всяка нова дума.

— Заминаваш? — попита настоятелно той. Строгият му тон я стресна. И в съзнанието й се оформи една досадна, неприятна мисъл.

— Това юридически въпрос ли е или личен?

Той удари чашата си по масата.

— По дяволите, Тейлър, наистина ли ще се стигне до това? Ще продължиш ли да интерпретираш всеки въпрос, който ти задавам, всяка дума, която изричам, все едно че си решила да изровиш някакви тайни и да подчертаеш юридическия ми статус?

— Не го искам. Но не съм сигурна дали мога да се въздържа.

— Нека тогава ти дам една причина да опиташ. — Той взе чашата й и я остави на масичката за кафе, стисвайки я здраво за раменете. — Зададох ти този въпрос, защото не искам да заминаваш. Не и без мен и със сигурност не сама. Ще се тревожа за теб и, което е по-важно, ще ми липсваш. Защо? Защото съм влюбен в теб. Повярвай ми, не съм го планирал. Но така се получи. И не би могло да се случи в по-лош момент. Исках да знаеш това, преди да се впуснем във всичко останало, което имаме да обсъждаме.

Той отпусна хватката си, когато я усети как потрепери, и погледна лицето й, за да види нейната реакция.

— Кажи нещо.

Стегнат възел от емоции задръсти гърлото на Тейлър и тя преглътна с мъка, за да го прогони от там.

— Не знам какво да кажа — промълви едва чуто.

— Кажи ми поне, че ми вярваш.

— Вярвам ти.

— Това е добро начало. А сега ми кажи, че чувстващ същото като мен.

Тя вдигна брадичката си и поклати енергично глава.

— Не искам. Искам да стана и да изляза от тук, когато ми обявиш, че представляваш Джонатан Малъри. Знам, че се каниш да го направиш. Искам да се придържам към решението, което съм взела отдавна, че никога няма да стана една смотана глупачка, надяваща се, че любовта може да победи всичко. Искам. Но не мога. Защото аз също съм влюбена в теб. Щастлив ли си?

— Да. — Той допря устни до бузите й — първо до едната, после до другата — преди да покрие устата й с бавна, нежна целувка. — Много щастлив.

— Добре — промърмори Тейлър и дръпна устата си. — Защото не виждам как ще стане всичко това.

— Защо? Защото не сме постигнали съгласие за самоличността на твоя преследвач?

Ето това беше то.

Тейлър се дръпна на няколко сантиметра и вдигна чашата си — по-скоро физическа, макар и символична бариера помежду им, отколкото емоционално успокоение преди предстоящия разговор.

— След всичко, което се случи, как можеш да мислиш, че Джонатан Малъри е невинен?

— Не мога да го обясня. Не те моля да се съгласиш. Моля те просто да повярваш във факта, че никога няма да позволя някой да те нарани.

— Вярвам, че никога няма да позволиш нарочно на някого да ме нарани. Това брои ли се?

Рийд въздъхна и се отпусна назад във възглавничките.

— Предполагам, че трябва. Засега.

— Аз не оспорвам твоята лоялност. Преценката си е твоя. Аз съм психологът тук, не ти. И аз не мисля, че Джонатан Малъри е рационален.

— Може и да не е. Но не е и опасен. — Рийд направи нетърпелив жест. — Нека отложим тази част от разговора, поне засега. Имам да ти кажа нещо важно. Нещо, което най-накрая мога да споделя с теб, тъй като, от днес, то е fait accompli^[1]. — Той се наведе отново напред, споделяйки новината с удоволствие и гордост. — Напускам „Хартър, Рандолф и Колинс“ и основавам своя собствена фирма.

Тя премигна. Голямата му среща. Тя предположи, че е отложена.

— Срещата ти — състоя ли се?

— Разбира се.

След като осъзна това, Тейлър се наведе напред и го прегърна.

— Помислих си, че може би си тръгнал натам. — Тя се дръпна назад и огледа изражението му. — Чувстваш се много добре заради това.

— Много. Мина много време. Не мога да продължавам по този път. Време е за промяна. Искам постоянни клиенти, не само шумни дела. Искам да си изградя добри взаимоотношения с хората, на които вярвам. Предполагам, че на стари години ставам идеалист.

— Стари години? — Тейлър се усмихна. — Ти си на трийсет и пет.

— Добре де, може и да не съм стар. Но определено съм циничен. Ще се изненадаш ако разбереш какво става с твоя идеализъм след десет години практика във висшите лиги.

— Мога да си представя. — Челото на Тейлър се сбърчи разтревожено. — И си прав за това, че „Хартър, Рандолф и Колинс“ се славят с идеализма си. Но ти все пак им беше силен коз. Потрепервам като си помисля за реакцията на партньорите, когато си обявил, че ги напускаш. Предполагам, че са се противопоставили.

— Да кажем, че не бяха чак толкова развълнувани.

— Ето защо се бореше с организационните и етичните последствия от своето решение. Опитваше се да намериш взаимно приемлив начин да се разделите.

— Точно така. Точно с това бях зает през тези две седмици. Да намеря решение, което да устройва всички.

— И очевидно си го намерил.

Странно изражение премина по лицето на Рийд.

— Смятам, че е така, да. Когато излязох днес, всички все още тъпчехме на място. Те се съгласиха да подкрепят решението ми. Освен това ще ми помагат с всичко, което е по силите им — с препоръки, характеристики, всичко, от което се нуждая.

— Просто така? — Нещо в този сценарий изглеждаше много странно. Раздялата просто бе прекалено чиста, прекалено неочаквана. — Не разбирам. Моментът ми изглежда доста странен. Да не говорим за това, че не можеш да представляваш Джонатан Малъри ако не си част от фирмата. Така че кого ще вземат да… — Гласът на Тейлър увисна във въздуха, когато тя започна да осъзнава каква е истината.

Моментът не беше странен. Той бе избран нарочно. Вътрешностите й се обърнаха.

— О, Рийд, моля те не ми казвай, че си сключил сделка със старшите партньори. Не ми казвай, че си се съгласил да поемеш Джонатан Малъри като свой пръв клиент в замяна за благословията на „Хартър, Рандолф и Колинс“ да създадеш своя фирма и за помощта им.

Един мускул на брадичката му трепна.

— Не е толкова просто.

— Боже… — Тейлър остави виното си. — Не мога да повярвам. Гигантската ти стъпка в кариерата — онази, която трябваше да ти позволи да спиш спокойно и да се харесваш повече — се осъществява благодарение на убийствата на семейство Бъркли.

— Тейлър, престани! — Рийд я хвана за ръцете. — Не съм нито наивник, нито идиот. И със сигурност не съм лицемер. Да, предприемам нещо сам, за да мога да разширя професионалните си хоризонти. Но никога не съм казвал, че възнамерявам да изоставя изобщо наказателното право. Няма да го направя. Просто ще бъда по-селективен по отношение на клиентите си. Така че недей извърта нещата така, сякаш съм бил купен в някаква мръсна сделка, за да получа онова, което искам. Така или иначе бях решил да напусна фирмата. Гадно ми е, че Дъглас и Адриен бяха убити. Дали си мисля, че „Хартър, Рандолф и Колинс“ са се възползвали от ситуацията? Разбира се. Но Джонатан има право на защита — ако приемем, че се нуждае от нея. Не забравяй, че той не е обвинен в нищо, нито мисля, че ще бъде. Говорих с него. И вярвам, че е невинен.

— Невинен… — Тейлър произнесе думата така, сякаш бе на някакъв непознат език. — Дали това е преценка, базирана върху факти, или просто така ти се иска да бъде?

— Това е инстинкт. — Очите на Рийд проблеснаха. — Имам десетгодишен опит, с който да го подкрепя. Не оспорвай способностите или честността ми. Това е обида към мен и е далеч под нивото ти.

Забележката му бе точно на място и Тейлър се изчерви.

— Прав си. Просто ми е трудно да приема всичко това.

— Предположих, че ще е така. И съжалявам, че те намесвам. В идеалния случай делото ще стигне до бързо решение и ще можем да го оставим зад гърба си. Същото се отнася и за преследвача ти, който и да е той. — Той направи пауза, а Тейлър видя как се бори да изрече следващите си думи. — Между другото, аз не се възползвам от убийствата на хората. Ако искаш да ме изслушаш, бих предпочел да водя тази борба по трудния начин, ако това означаваше Адриен и Дъглас да са все още живи. За нещастие нямам подобен избор.

Тейлър усети огромен прилив на чувство за вина. Рийд не само бе човекът, когото тя обичаше, той беше добър човек.

— Рийд, престани! — Тя се пресегна, хвана го за ръката и преплете пръсти с неговите. — Не е нужно да казваш това. Познавам те. И си прав. Ако не изпитвах такива силни негативни лични чувства срещу Джонатан, щях да приветствам начина, по който се справяш с това. — Тя се намръщи. — Имам толкова много въпроси. Но не мога да ти задам нито един от тях, нали?

Рийд вдигна пръстите й към устата си.

— До края на уикенда Джонатан вече не трябва да е заподозрян.

— В убийствата, може би. Ами по отношение на мен?

Тежка въздишка.

— Тези подозрения не могат да се премахнат докато не открием преследвача.

— Ти наистина не мислиш, че е Джонатан, нали?

— Не. Не мисля. И ако това е някакво успокоение за теб, той знае колко странно е изглеждал по време на разговора ви снощи. Но за това е имало причини, причини, които сега не мога да обсъждам. Ето и добрата новина — мисля, че той започва да разбира, че помежду ви няма да се получи нищо. Дай ми малко време. Моята работа може да сложи край на болезнените му чувства към теб. Имам няколко идеи. Както казах, дай ми малко време.

— Добре. — Тейлър преглътна множеството въпроси, които си умираше да зададе. Нямаше смисъл. Рийд не можеше да й каже повече от това, което вече й каза, поне не сега. Но имаше нещо, което тя трябваше да му каже.

— Детектив Хедман иска да отида утре в управлението и да разговарям с него, тъй като съм била гост на приема. Надявам се, разбираш, че трябва да бъда откровена. Ако ме попита за поведението на Джонатан Малъри снощи или дали съм забелязала някакво напрежение между него, баща му и мащехата му, мисля да му кажа истината.

— Надявам се да го направиш. — Рийд не пропусна нито миг. — Отговори на всичките му въпроси открито и честно. Извъртането може само да навреди на разследването и от това моят клиент да изглежда още по-подозрителен. От друга страна, ще те помоля да бъдеш обективна, доколкото можеш при тези обстоятелства.

— С други думи, придържай се към фактите. — Тейлър кимна. — Така е най-справедливо. — Вдигане на рамене. — Освен това Хедман вече знае, че се притеснявам от Джонатан, тъй като той бе в списъка ми от потенциални преследвачи. Той може да засегне темата, когато става дума за характера му, но се съмнявам, че това ще има някаква тежест в разследването на двойно убийство. Просто исках да се уверя, че ти и аз сме на едно мнение.

— Така е. — Веждите на Рийд бяха събрани и очевидно в ума му имаше и още нещо. — Ти говори ли с Хедман за проследяването на телефонните обаждания? Той откри ли нещо?

— Не. — Тейлър го информира за всичко, което детектив Хедман бе научил за предплатените ваучери.

— Ченгетата няма да се занимават повече с това — отбеляза Рийд. — За тях то е като търсене на игла в купа сено. Виж, Мич е друга работа. Да видим дали ще успеем да убедим Хедман да му даде телефонния номер. Ако стане, той ще открие магазина откъдето е бил купен ваучерът и ще изпрати някое от неговите момчета да си поговорят със служителите. Може би някой ще си спомни нещо.

— Може би. Но това ще се проточи. Само откриването на мястото може да отнеме седмици. А и получаването на информация, остаряла с няколко месеца от служителка, която вероятно си е бъбрила с някоя колежка докато е продавала ваучера? Мисля, че това е почти невъзможно.

Тейлър се втренчи в празното пространство, пропита от тъпо усещане за безнадеждност.

— Ами семейство Бъркли? — продължи тя. — Според повърхностните новинарски репортажи, които четох, не е имало взлом. — Потреперване. — Значи е бил някой техен познат. Боже! И ето ме мен, вманиачена заради някакъв преследвач. Звучи много дребно в сравнение с тяхната съдба, нали?

— Звучи нормално. Побърканите се появяват вън всякакви форми. Един от тях е побъркан по теб. Това не е нещо дребно. — Рийд направи пауза, оглеждайки сплетените им ръце. — Но ти не отговори на въпроса ми. Напускаш ли града?

— Честно? Не ми остана време да помисля за това. Но може би е добра идея. Ще си позволя малка душевна почивка от цялата тази лудост. И ще се измъкна от този апартамент, осеян със спомени. Докато се върна ще стане време да се местя. Ще ида някъде на топло. Палм Бийч. Баща ми има жилище там. Мич или Джейк могат да дойдат с мен и да ме пазят по същия начин, по който го правят тук. Ще си лежа на плажа и ще разпускам. Кой знае? Може би Джак е прав. Може би всички тези кризи ще бъдат решени докато се върна.

Рийд кимна.

— Може би. — Той я дръпна по-наблизо до себе си. — Говорех сериозно. Ще се тревожа. И ще ми липсваш.

— Знам. Ти също ще ми липсваш. — Тейлър се усмихна тъжно. — Наистина очаквах с нетърпение този уикенд в скиорската хижа. Звучеше чудесно.

— Ще трябва да го отложим за друг път.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Тишина, нарушавана само от пукането на огъня.

— Остани при мен тази вечер. — Молбата на Рийд бе изречена с нисък, настоятелен тон, а ръката му бе несигурна, когато повдигна брадичката й, за да я погледне в очите. — Утре ще хванеш полета за Палм Бийч. Сам ще те кача на самолета заедно с Мич или Джейк. Но само за една нощ, нека да забравим за целия проклет свят. Да бъдем само двамата. Заслужаваме го, нали?

— Да. Заслужаваме го. — На Тейлър не й беше нужно да се замисля за това. Тя се хвърли в него, изпълнена с желание да се скрие от света. Посегна нагоре и започна да разкопчава ризата му.

Правиха любов на килима до огъня, след което Рийд отнесе Тейлър в леглото си, където отново потънаха един в друг. Тази вечер любенето им беше различно, не трескаво, а емоционално и интензивно. В движенията на телата им имаше нещо дълбоко и силно, нещо мъчително, което адски уплаши Тейлър.

Рийд беше прав. Това чувство не си отиваше.

Когато свършваше, тя извика името му и всичко в нея се разби изведнъж. Тя се чу как прошепва задъхано, че го обича и усети как реакцията на думите й разтърсва цялото му тяло. Той се отнесе напълно, прегръдката му стана почти болезнена, когато избликна в нея със силни мъчителни спазми. Той потрепери, бедрата му се дръпнаха конвулсивно, тласкайки го в нея, а силата на оргазма му ги избута нагоре в леглото докато се блъснаха в таблата, която на свой ред, се блъсна в стената.

Когато лудостта най-накрая затихна и разумът им се върна, те се озоваха полуседнали. Възглавницата, която Рийд мушна под бедрата на Тейлър се беше плъзнала по гърба й — което пък се оказа основната причина за спасението й, тъй като тя бе послужила за буфер между нея и масивната махагонова табла. Пулсиращото й тяло бе изпълнено с благодарност.

Рийд не извади такъв късмет. Главата му бе притисната в стената, а раменете му бяха забити в таблата.

Той издаде болезнен стон, а Тейлър се разсмя.

— Радвам се, че ти е забавно — промърмори той, изправяйки се на колене, за да може да простре и двамата по очи. Още един стон, този път със силна доза на мъжко задоволство. — Мисля, че счупих нещо.

— Нищо важно — увери го Тейлър, надигайки бедра, за да го задържи в себе си.

Дрезгав смях премина покрай ухото й.

— Добре е да знам, че си подредила приоритетите си.

— Ммм. — Тейлър прокара пръсти по гърба му, желаейки да замрази този момент, желаейки да бъде уверена във всичко така, както бе уверена в магията, която телата им създаваха заедно.

Рийд вероятно усети промяната в настроението й, защото се надигна на лакти и се втренчи напрегнато в нея.

— Знам, че си уплашена. Не се страхувай. Всичко това е правилно. — Той наведе глава и прокара устни върху нейните. — Ще успеем, Тейлър. — Бавна, секси усмивка. — Макар да не мога да обещая, че няма да нараним някой от органите си.

Тя също се усмихна.

— Ще го имам предвид.

— Обичам те — прошепна той. — Имай го предвид.

Леко кимване.

— Ще го имам.

Вън в коридора старият часовник удари два часа. Рийд отметна косата на Тейлър от лицето й и я целуна отново.

— Честит Свети Валентин.

Ръцете й се стегнаха около гърба му.

— Честит Свети Валентин.

 

 

Петък, 14 февруари

16:45

Летище Лагуардия,

Ню Йорк

Рийд наблюдаваше как самолетът на Тейлър излита, адски вбесен, че не може да бъде с нея, и облекчен, че Мич е там. Днес тя се срещна с Хедман, който й зададе обичайните въпроси, отнасящи се до купона в „Le Cirque“. Каквито и да бяха отговорите на Тейлър, те не биха могли да помогнат на Джонатан, но такъв е животът. Щеше да намери начин да се справи с негативния им ефект.

Той излезе от летището и бе на половината път към Манхатън, когато мобилният му телефон звънна.

— Ало?

— Рийд, аз съм. — Джонатан изглеждаше неспокоен. — Слава богу, че те хванах.

— Защо? Какво става?

— Аз съм в офиса. Ченгетата са тук. Арестуват ме за убийствата на Дъглас и Адриен.

Шокът бе засенчен от опита.

— Добре, Джонатан, слушай ме. Не прави сцени. Просто върви с тях. Не казвай нито дума. Аз идвам. Ще се видим в управлението след четирийсет минути.