Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I’ll be Watching You, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Андреа Кейн. Изпитания

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 2006

Редактор: Любен Любенов

ISBN: 954-701-150-5

История

  1. — Добавяне

Глава 34

16:43

Западна седемдесети четвърта улица

— Мамка му. — Мич натисна „Край“ на мобилния си телефон.

— Тя не отговаря. Качвам се.

Той прелетя покрай Ед, а ръката му вече се насочваше към оръжието.

— Пусни ме горе. Веднага. — Измъкна пистолета си.

— Ще трябва да уведомя…

— Обади се на детектив Хедман в Деветнадесето управление — нареди му Мич. — Кажи му какво става. А сега отвори проклетата врата.

Портиерът се подчини.

Мич хукна нагоре през четирите площадки, вдигнал пистолета пред себе си докато стигна до апартамента на Тейлър и видя, че вратата е широко отворена.

Той я блъсна и я отвори докрай.

— Тейлър! — извика и гласът му отекна в празния апартамент. С вдигнат пистолет продължи да крещи името й, проверявайки всяка стая поред.

Всичко беше празно.

— Мамка му — промърмори отново той. — Онзи кучи син.

— Кой? — попита настоятелно Джонатан, който го бе последвал. — Какво става, по дяволите?

Мич не губи време за обяснения. Втурна се покрай Джонатан, излезе в коридора, клекна точно на прага и се огледа, за да види дали обонянието му не го беше измамило. Откри каквото търсеше, разтри пръсти по влажното петно върху килима, после вдигна пръсти към носа си. Вдиша познатия плодов аромат.

— По дяволите — изръмжа той, бесен на себе си, че го изиграха. — Хлороформ. — Грабна мобилния си телефон и звънна в Деветнадесето управление, повтаряйки съобщението на Ед. Слава богу, Хедман се беше задействал. Той и Олин пътуваха насам.

След това набра мобилния номер на Рийд.

 

 

16:53

„Уестън и Съдружници, адвокати“

Рийд грабна телефона веднага щом той позвъни. Надяваше се да е Алисън Елмънд.

— Ало?

— Мич е.

Мрачният тон на частния детектив се усети веднага.

— Какво има?

— Тейлър изчезна. Мисля, че той я хвана.

Какво? — Рийд скочи на крака. — Как, по дяволите, можа да се случи това?

— Ела в новия й апартамент. Ще ти обясня като пристигнеш. Хедман и Олин вече са на път. — Пауза. — Джонатан Малъри е с мен.

— Идвам. — Той излезе още докато говореше.

 

 

17:25

Рийд буквално тича по целия път, изблъсквайки другите пешеходци, изпречили се на пътя му. Никаква кола, такси или метро не можеха да го откарат по-бързо.

Запъхтян, той пристигна заедно с Хедман и Олин. Техният седан изрева до бордюра. Те паркираха в забранената зона, изскочиха и последваха Рийд.

Всички се втурнаха на мястото едновременно. Олин остана във фоайето да разпита Ед. Хедман и Рийд взеха асансьора до апартамента на Тейлър.

— Започвай да говориш — нареди Рийд на Мич в секундата, в която връхлетя през вратата.

Частният детектив премина бързо през прелюдията, завършвайки с пристигането на Джонатан.

— Малъри — обърна се към него Хедман. — Къде е твоето място във всичко това?

— Кажи им за телефонното обаждане — инструктира го Мич.

Джонатан се подчини, макар да изглеждаше стреснат и разтреперан.

— Сигурен ли си, че това беше гласът на Тейлър? — попита Рийд.

— Определено.

— Но тя очевидно не се е обаждала — поясни Мич. — Което означава, че някой си е направил труда да запише гласа й и да монтира отделните фрази.

— Който и да се опитва да ме натопи — Джонатан разтърка врата си — той иска всичко да изглежда така, сякаш съм дошъл тук да я нараня.

— Той не е искал само това — промърмори Мич. — Искал е да ни разсее. И успя. Докато ние двамата с портиера спорехме с теб, той се е промъкнал в сградата и се е качил горе при Тейлър. Входната й врата беше открехната. Усетих миризмата на хлороформ в коридора. След като се обадих на Рийд заобиколих сградата и огледах входа за доставки. Тъй като следобед валя, навсякъде имаше локви. Надявах се да открия някакви следи. И открих. От рампата до страничната врата имаше следи от гуми. Скоро там е вкарвано някакво превозно средство. Имаше и отпечатъци от стъпки, водещи от входа до следите от гумите. Само един чифт. Предполагам, че Тейлър е била в безсъзнание и са я носили до колата.

— Боже! — Рийд усети как нещо се надига в гърлото му. — Гордън я е похитил. Той планира повторно представление. Първо Адриен. Сега и Тейлър.

Гордън? — възкликна шокиран Джонатан. — Тоест брат ми?

— Да. — Мич отговори вместо Рийд, който нямаше сили да обяснява. — Точно него имаме предвид.

Влезе Олин.

— Имам двама свидетели, които са видели сребрист микробус да се отдалечава с голяма скорост преди трийсет минути. Не могат да кажат каква е била марката или моделът. Нито регистрационния номер. Очевидно колата за малко е щяла да причини две произшествия на две кръстовища докато е заминавала на юг към центъра. Шофьорът очевидно е бързал да се измъкне от Манхатън. Сребристите микробуси не са рядкост, ето защо е избрал именно такъв. Уведомихме другите райони. Те ще съобщят на патрулните коли.

— Да се надяваме, че някой ще ни насочи. — Хедман се обърна към Мич. — Време е да приключваме. Дадох онези папки на Уестън. Знам какво търсите вие двамата. Е, кажете ми сега, имате ли някакво реално доказателство за това, че Гордън Малъри е жив?

— Ще имаме, когато намерим Тейлър.

— Това не е отговор.

— Но това е единствения отговор, който имаме в момента, Хедман — възпротиви се мрачно Рийд. — И той трябва да бъде достатъчен. Аз съм убеден, че Гордън е жив. Но дори да греша, нашият смахнат преследвач хвана Тейлър.

И с това той се обърна рязко към своя клиент, който се отпусна в креслото, пребледнял като платно.

— Джонатан. — Той го хвана за ръцете. — Знам, че си объркан. Но трябва да помислиш. Къде би завел той Тейлър?

Джонатан вдигна поглед към Рийд със замъглени очи.

— Защо не ми каза?

— Планирахме да го направим, след като намерим убедително доказателство. Вече сме близо. Но сега всичко се промени.

Сме — повтори Джонатан. — Тейлър знае ли?

— Да. Тя правеше психологически профил на Гордън, базиран върху личността му и върху това, което е преживял като тийнейджър.

— Боже… Той мразеше Адриен и в червата. — Джонатан преглътна. — Значи не е загинал при експлозията на яхтата?

— Така мислим. А сега отговори на въпроса ми. Къде би могъл да заведе Тейлър?

От това нямаше полза. Онзи блуждаещ поглед не изчезна докато Джонатан се опитваше да осъзнае чудовищната същност на онова, което бе научил.

— Ние с него еднакви ДНК ли имаме?

Рийд искаше да го разтърси докато той проговори. Но първо трябваше да го извади от шока.

— Да. А той има мотива, средствата и достъпа. Джонатан, слушай ме. Ще ти обясня всичко по-късно. Но сега се борим с времето. Тейлър се опитваше да ти помогне. Сега е твой ред да й помогнеш. Моля те!

Това свърши работа.

Джонатан надигна глава и Рийд видя как мъглата в очите му се избистря.

— Добре. Добре. — Той изтри капките пот от челото си. — Не знам повече от теб за навиците на Гордън. Знам със сигурност, че повечето от местата, където се мотаеше, бяха много шикозни, много показни. Не би могъл да я заведе там. Апартаментът му е продаден, така че и това отпада. — Странен поглед. — А къде е живял през цялото това време?

— Уместен въпрос — промърмори Рийд.

— Ако никой не знае, най-вероятно именно там е отвел Тейлър.

— Извинете, че ви прекъсвам — намеси се Хедман. — Но цялата тази теория някак не се връзва. Не и в моя мозък. Първо, не мога да приема, че някой е оцелял след тази експлозия на яхтата, още по-малко, че е планирал всичко. Но дори и да греша, Гордън Малъри беше шикозен, екстравагантен тип. Няма начин да живее в някой бордей, само за да очисти семейство Бъркли, да отвлече Тейлър Холстед и да натопи брат си.

— Не знаеш колко много мразеше Адриен, нито пък колко превъртял беше — възрази горчиво Джонатан.

— Добре. Сигурен съм, че е бил откачен и мръсник. Но беше и умен. Трябва да е обмислил плана си. Знае, че ще го изпечем жив ако го открием. Има две алтернативи. Да живее нелегално или да си извади фалшив паспорт и да напусне страната. С какво планира да субсидира начина си на живот — с любов? Няма начин. Както казах, той много харесва хубавия живот. — Хедман сбърчи вежди. — Освен ако не знаете нещо, което аз не знам — например за някоя сметка в швейцарска банка?

Рийд вдигна рамене.

— Сигурен съм, че имаше тайни сметки. Но дори да се беше стабилизирал финансово, това бе нещо краткосрочно. Сумата, с която измами клиентите си, не може да го издържа, не и за дълго. Искаш моето мнение? Мисля, че Гордън планира да се докопа до състоянието на Дъглас. Ето защо иска да натопи Джонатан. Колкото до това, как ще претендира за наследството си, след като се предполага, че е мъртъв, тук вероятно има някаква идея, която ние просто не виждаме…

Мобилният телефон на Рийд звънна и го прекъсна.

— Може би е Тейлър. Може да е намерила начин да звънне. — Рийд вдигна телефона. — Ало?

Последва дълга пауза.

— Мистър Уестън?

— Да. Кой е?

— Алисън Елмънд. Оставил сте ми съобщение. Нещо свързано с убийството?

Като си говорим за неизследваните хипотези…

— О, да, мис Елмънд. Благодаря, че се обадихте. — Рийд разтри слепоочията си, опитвайки се да си припомни въпросите, които бе подготвил, за да си осигури информация за Гордън. Само че сега тези въпроси трябваше да бъдат насочени към една по-спешна и непосредствена цел. Откриването на Тейлър.

Продължителното му мълчание сигурно изнерви момичето от другата страна, защото тя се разсмя неспокойно и заговори, за да запълни празнината.

— Всъщност вече не съм мис Елмънд. От миналата седмица. Омъжих се.

— Поздравления — отговори автоматично Рийд. — Грешката е моя, мисис…?

— Кинкейд — добави тя с очевидната гордост на младоженка. — Мисис Денис Кинкейд.

Всичко в Рийд замръзна.

— Денис Кинкейд? Аз познавам един Денис Кинкейд, който е звукооператор в WVNY. Той ли е съпругът ви?

— Защо, да.

— Аз излизам с Тейлър Холстед.

— О, колко е малък светът. — И отново нервен смях. — Денис постоянно ми говори за мис Холстед. Много я цени. Вълнува се от работата си с нея. Макар да беше много разстроен от онова, което се случи с Рик Шор. Каква ужасна трагедия. Денис я прие много трудно.

— Сигурен съм, че е така. — Рийд трябваше да я задържи на тази тема. Това съвпадение бе твърде странно, за да бъде случайно. — Смъртта на Рик беше шок за всички в WVNY. Те са много сплотена група.

— Знам. А Денис бе особено привързан към Рик. Той го научи на толкова много неща. Не мога да ви кажа колко благодарен му беше Денис. И не само на Рик. На Джак Тафт, програмния мениджър. Мистър Тафт даде на Денис възможността сега да прави звука за шоуто на мис Холстед.

— И аз така чух. Въпреки че, доколкото разбирам, Денис е страхотен в работата си.

— Мис Холстед ли каза това? — попита нетърпеливо Алисън.

Рийд тръгна смело напред.

— Постоянно го казва. Много е щастлива с този компетентен екип.

— Всъщност Денис е щастливецът. Постоянно споменава колко умен бил Кевин Ходжес. Но най-много говори за мис Холстед. Казва колко била удивителна, колко бил възхитен от способността й да общува с хората. Казва, че всеки ден научавал по нещо ново от нея. Когато тя била в ефир, а той работел на контролното табло, постоянно я наблюдавал през стъклената преграда. Казва, че като я наблюдавал, можел да попие от енергията й. Той е най-големият й фен.

Постоянно я наблюдавал през стъклената преграда… наблюдавал я… наблюдавал я

Тази фраза порази Рийд като мълния.

Какво каза Мич за обаждането до Джонатан? Каза, че някой е монтирал гласа на Тейлър. Значи той е записал гласа й, а после е монтирал нужните фрази.

Е, не му е било чак толкова трудно ако е бил там, в студиото. Всъщност той е имат директен достъп до записите от всичките й шоупрограми. А монтирането на подходящите фрази би било лесна работа — ако човекът е обучен звукооператор.

Звукооператорът на Тейлър.

Вътрешностите на Рийд се обърнаха наопаки. Боже! Беше ли възможно?

— Мистър Уестън? — подкани го Алисън. — Там ли сте още?

— Да, съжалявам. — Рийд се овладя. Трябваше да измъкне и останалото. — Мисис Кинкейд, ако нямате нищо против въпроса ми, откога сте сгодени с Денис?

— Минахме без годеж. Просто се оженихме. Беше много спонтанно. Денис просто дойде една вечер много въодушевен и каза: „Хайде да се оженим“. И го направихме.

Въодушевен? По-скоро раздразнен — бързал е да завърже един много важен юридически възел.

И още едно парченце намери мястото си в мозайката.

— Това звучи много романтично. — Рийд едва успя да запази спокойния си тон. — Денис винаги ли е толкова спонтанен? Имам предвид, че сигурно вече сте се опознали.

— Всъщност, не. Запознахме се около Деня на благодарността. Просто си паснахме от самото начало. Аз имам магазин за керамика във Вилидж. Денис влезе да купи подарък. Останалото, както казват, е история. — Алисън направи пауза, сякаш изведнъж й хрумна, че въпросите на Рийд стават странни. — Мисля, че се отклонихме от темата. Вие искахте да говорим за убийствата на чичо ми и жена му. Призля ми като ги видях по телевизията. Но не съм сигурна дали мога да помогна с нещо. Не съм виждала чичо Дъглас откакто бях дете. Майка ми беше художничка, нещо като черната овца в семейството — бохем, според разбиранията на Бъркли. Така че не поддържахме връзка.

— А поддържала ли сте връзки с Гордън или Джонатан Малъри?

— Не. Съжалявам.

— Добре. Просто проверявам всички хипотези. — Рийд дъвчеше нервно. Трябваше да се върне на темата за Денис. Знаеше, че тя ще стане предпазлива от личните му въпроси. Не му пукаше. Трябваше да опита за последен път. Не можеше да я принуди да говори, не и без призовка. А за призовка му трябваха доказателства, които той не притежаваше. Нито пък имаше време да събере. Не и докато животът на Тейлър беше застрашен.

Трябваше да стъпва внимателно.

— Преди да затворим, Денис тази вечер ще бъде ли в WVNY?

Както Рийд очакваше, тя веднага стана предпазлива.

— Защо?

— Защото искам да изпратя една бутилка като поздрав за сватбата ви — отговори невъзмутимо Рийд. — Какво пие Денис?

Облекчението й бе осезаемо.

— Много мило от ваша страна. Пие скоч. Но тази вечер няма да е там. Планираше да отиде, тъй като меденият ни месец официално приключи. Но в последния момент помоли мистър Тафт за още една свободна вечер. Каза ми, че има да свърши нещо лично и много важно. — Свенлив смях. — Той беше много потаен. Каза ми само да не го чакам, защото нямал представа кога ще се прибере. Планирал някаква изненада, която щяла да осигури бъдещето ни. — Трогателно, колко ентусиазирано звучеше тя.

Замисляйки се върху изненадата, която планираше Денис, Рийд за малко не повърна.

— Може би търси някаква къщичка на север, вероятно в Дъчис Каунти — допълни с копнеж тя.

Рийд се хвана за това.

— Защо? Там ли мислите да се преместите?

Аз го искам. Не и Денис. Той предпочита да е по-близо до града. Но къщите в предградията струват цяло състояние. Не можем да си ги позволим. А искаме да си имаме собствено жилище. Особено Денис, който постоянно живее в бордеи, както той ги описва, откак се е преместил в града. Толкова е зле, че никога не ми позволи да му отида на гости. Сега живеем в моето жилище, но е тясно. Така че една хубава къщичка на север би била добро начало. Може би обмисля нещата вместо мен. — В гласа на Алисън се усети тревожна нотка. — Разбирам, че е далеч. Но кажете на мис Холстед да не се безпокои. Денис ще пътува с влак, независимо колко часа ще му отнема това.

Няма да бъде необходимо, помисли си мрачно Рийд. Не и след онова, което той си е наумил.

— Сигурен съм, че ще стане така — обяви той на глас, продължавайки темата за транспорта с надеждата да чуе вълшебните думи: сребрист микробус. — Но след като и двамата работите във Вилидж, може да карате заедно, а не да разчитате на влака.

— Би било страхотно ако имахме кола. Но нямаме. Все още. Спестяваме да си купим.

Добре, значи микробусът е бил под наем. Не е изненадващо. Колкото до спестяването, за каквото и да е, Алисън я очакваше едно ужасно пробуждане. Тя може би спестяваше. Но Денис го очакваше една солидна пенсия.

— Наистина, мистър Уестън, мисля, че Денис отлага купуването на колата. Малко го е страх да седне зад волана след онзи инцидент.

А, това му дойде като гръм от ясно небе.

Рийд се нахвърли върху факта като куче на кокал.

— Не знаех, че Денис е претърпял произшествие.

— Той не говори много за него. Но е имат челен сблъсък, преди да се премести в Ню Йорк. Доста е изнервен от цялата тази травма.

— Кога се е случило това?

— Мисля, че в средата на септември.

Бинго! Ето го джакпота.

Кокалчетата на Рийд побеляха докато стискаше мобилния си телефон.

— Бил е наранен зле?

— Ударът го е пратил директно в предното стъкло. Лицето е било напълно нарязано от стъклата. Иначе е извадил късмет. Няколко счупени кости, много синини и порязвания и няколко ужасни спомена.

Това проби празнини в теорията на Рийд. Раните, които описваше Алисън, не можеха да се получат от експлозията на яхтата. Все пак моментът съвпадаше точно и той не можеше да не му обърне внимание.

— Това ми се струва сериозно — опита той. — О, такова произшествие без никакви трайни наранявания по тялото?

— Слава богу, не. Не и при него. Жената, която го е блъснала, си е изкълчила врата и си е попиляла колата. Колата на Денис също е била разбита. Но лицето му… — Гласът й трепна. — Къса ми се сърцето като си помисля какво е преживял.

— Представям си. Сигурно има ужасни белези.

— За щастие, не. Направил си е операция за възстановяване. Бедният той, трябвало е да му оправят скулите, носа… освен това е трябвало да му присаждат кожа, да му правят и някои други хирургически процедури, които звучат толкова ужасно. Аз не разбирам от медицина. Просто съм благодарна, че Денис е жив и здрав.

— Разбира се. Денис е жив и здрав.

Ето. Реалността. Причината, поради която Гордън нямаше наранявания по тялото. Той не е бил на яхтата, когато тя е експлодирала. Слязъл е преди това. И не е имало инцидент — не и за него. Хитрият кучи син просто е получил ново лице.

И на сцената се появява Денис Кинкейд.

Рийд трябваше да затвори. Измъкна каквото можа от Алисън Кинкейд, поне това, което му трябваше. После ченгетата щяха да й задават още куп въпроси. Но това си беше тяхна работа. Точно сега единствено Тейлър имаше значение за него. Алисън очевидно нямаше представа накъде е тръгнал съпругът й.

Беше време полицията да поеме нещата в ръцете си.

— Добре, мисис Кинкейд. — Той приключи разговора с възможно най-малко думи. — Няма да ви задържам повече. Отново приемете поздравленията ми. Желая ви всичко най-хубаво.

Той изключи телефона и се втренчи за миг в него, преди да вдигне глава към Хедман.

— Имам отговори. Обади се на твоите хора и им кажи да променят описанието на човека с микробуса.

— Не е Гордън Малъри, нали?

— О, самият Малъри. Просто е направил някои промени.