Мери Хигинс Кларк
Къщата (78)

77

В събота сутринта Адам напомни на Помили да се обади на Ейми, за да я уведоми, че няма да е нужно да идва този ден. Той имаше среща с един експерт, който му беше препоръчал началникът на пристанището в Чатам.

— Трябва ми някой, който да отговори на въпросите на хората от бреговата охрана в Удс Хоул относно мястото, където е било изхвърлено тялото на Вивиан. Но няма да се бавя. Ще се прибера най-късно до един.

По-добре малко, отколкото нищо, помисли си Помили. Може и да не ми повярва, че просто съм сънувала Боби, но поне не възразява да остана вкъщи сама с бебето.

— Тази сутрин искам да работя — отвърна тя. — Ще повикам Ейми да се грижи за Хана, докато дойде време за обяд.

— Ти решаваш, скъпа.

Ейми пристигна точно когато Адам излизаше. Притесни се, когато чу Помили да пита:

— Адам, къде е онази касета с Боби от Ист Хамптън? Вече съм готова да я видя.

— В апартамента е.

— Моля те, би ли я донесъл следващия път, когато ходиш в Ню Йорк?

— Естествено. Ще я гледаме заедно.

Може би трябва да им кажа, че е у мен, разсъждаваше Ейми. Ами ако им стане неприятно, че съм я гледала? Не, по-добре да я върна в къщата на Елейн колкото е възможно по-скоро. Не е изключено мистър Никълс да си спомни, че я е оставил в Кейп Код, и да попита Елейн за нея.

Когато влезе в библиотеката и затвори вратата, Помили веднага усети, че има нещо различно в атмосферата. Беше много студено. Сигурно защото сутрин в тази стая не влиза слънце, помисли си тя. Но все пак реши да не пренася документите в кухнята. Там губеше време да ги прехвърля непрекъснато. Щеше да ги подреди на пода в библиотеката, както правеше в кабинета си в Ню Йорк, и да прикрепи към всяка папка лист хартия, върху който да напише с големи букви какво съдържа. По този начин лесно щеше да намира това, което търси, а когато свършеше да работи за деня, щеше да затвори вратата, без много-много да разтребва.

Цял час разстила с удоволствие папките, после отвори една, до която още не беше се докосвала, и започна да я прелиства.

Скиците бяха най-отгоре. Отново внимателно разгледа портрета на капитана и Мехитабел на кораба, после го закачи на стената до бюрото си. До него сложи собствените си рисунки и портрета, който Джан й донесе от библиотеката в Брустър. Те са почти еднакви, помисли си Помили. Сигурно съм срещнала нещо подобно в папките.

Вече си беше съставила план за работа. Изчете новите материали, търсейки името на Тобаяс Найт.

За първи път попадна на него във връзка с наказанието, наложено на Мехитабел: „По време на църковната служба в Монъмой през третата сряда от август на лето Господне хиляда седемстотин и пето Мехитабел, съпругата на капитан Андрю Фриман, беше осъдена в присъствието на нейния съпруг, на обвинителите й, на човека, извършил прелюбодеяние с нея, който се покая, и на хората, напуснали домовете и задълженията си, за да станат свидетели на наказанието за изневяра.“

Третата сряда през август, каза си Помили. Било е горе-долу по това време. И Андрю е гледал, докато са я измъчвали. Как е могъл да го понесе?

Имаше бележка с почерка на Фийби: „Капитан Фриман е отплувал същата нощ, като е взел със себе си шестседмичното бебе и една робиня индианка за дойка.“

Оставил е Мехитабел в тежко състояние и й е отнел бебето. Помили вдигна очи към портрета, който беше направила на Андрю Фриман. Надявам се, че не си изглеждал силен и сигурен в себе си този ден, разсъждаваше тя. Откачи рисунката от стената, взе въглена и с бързи, уверени движения промени самонадеяното му изражение.

Възнамеряваше да изобрази жестокост, но колкото и да се опитваше, когато свърши, лицето на Андрю Фриман беше изкривено от мъка.

Може би все пак си благоволил да признаеш пред себе си, че съжаляваш за злото, което си й причинил, каза си Помили.

Ейми донесе Хана в кухнята, за да й даде да изпие шишето със сок. Както стоеше с бебето на ръце, нещо я смути. Откъм предната част на къщата долиташе тихо хлипане. Ето какво е чула вчера Кари, помисли си тя. Навярно мисис Никълс се е прибрала по-рано, а ние не сме разбрали.

Мисис Никълс успява да се владее, щом наоколо има хора, но когато е сама, се чувства много потисната, продължи да разсъждава Ейми, чудейки се дали е редно да обсъди случилото се с мистър Никълс.

Ейми се ослуша. Не, това не беше плачът на мисис Никълс. Вятърът отново духаше както вчера и издаваше звук, подобен на хлипане, който отекваше в комина. Пак си сгрешила, Кари, каза си Ейми.