Мери Хигинс Кларк
Къщата (6)

5

1 август

Скот Коуви си легна след полунощ. На зазоряване, когато първите слънчеви лъчи започнаха да хвърлят сенки в спалнята, все още не беше заспал. После потъна в неспокойна дрямка и когато се събуди, усети стягане в челото, което беше първият признак на започващото главоболие.

Направи гримаса и отметна одеялото. През нощта изведнъж застудя, но той знаеше, че спадането на температурата е временно. По пладне денят вече щеше да бъде слънчев и прохладен от соления вятър, духащ откъм океана. Но сега още не се беше стоплило и ако Вивиан беше тук, той щеше да затвори прозорците, преди тя да стане от леглото.

Днес щеше да бъде погребението й.

Скот си помисли, че много често през трите месеца, докато бяха женени, носеше кафето в леглото, когато тя се събудеше. После се настаняваха удобно и го пиеха заедно.

Все още я виждаше как слага на свитите си колене чинийката, подпряла гръб на купчина от възглавници, и се шегува за месинговата табла на леглото.

— Мама ми подреди стаята, когато бях на шестнайсет години — бе му обяснила тя със задъхания си глас. — Толкова ми се искаше да си купя такова легло, но тя твърдеше, че нямам усет към интериора — месинговите легла вече не били модерни. Когато започнах да печеля, първата ми работа беше да си купя най-натруфеното, което можах да открия. Трябва обаче да призная, че тапицираните табли са много по-удобни, защото човек има къде да си облегне главата.

Той бе взел чашката и чинийката от ръцете й, бе ги сложил на пода и й бе предложил:

— Облегни се на мен.

Странно защо точно този спомен изплува в съзнанието му. Скот влезе в кухнята, направи кафе, препече си филийка и седна на плота. Предната част на къщата гледаше към улицата, а задната — към езерото. През страничния прозорец сред зеленината се виждаше къщата на семейство Спрейг.

Неотдавна Вивиан му бе казала, че скоро ще настанят мисис Спрейг в болнично заведение.

— Хенри не иска да я посещавам, но ще трябва да го поканим на гости, когато остане сам — бе заявила тя. — Приятно ми е да идват хора у дома, когато сме заедно с теб. — Бе обвила с ръце врата му и силно го бе прегърнала. — Ти наистина ме обичаш, нали Скот?

Колко пъти я беше уверявал, прегръщал, галил косата й, докато най-накрая Вивиан започваше да изброява причините, поради които тя самата го обичаше:

— Винаги съм си представяла своя съпруг висок, какъвто си ти. Мечтаех да бъде рус и красив, за да ми завиждат всички. Ти си такъв и хората ми завиждат. Но най-много ми се искаше да е луд по мен.

— И аз съм — непрекъснато й бе повтарял той.

Скот се взираше през прозореца и си мислеше за последните две седмици, когато някои от братовчедите на семейство Карпентър и много приятели на Вивиан дойдоха да го утешат веднага след изчезването й. Но много други не го направиха. Родителите й се държаха настрана. Знаеше, че голям брой хора смятат, че се е оженил по сметка. В някои вестници в Бостън и на Кейп Код бяха отпечатани интервюта, в които се изказваха скептични становища относно обстоятелствата около трагедията.

Семейство Карпентър бяха известни в Масачузетс от поколения. От тях бяха произлезли сенатори и губернатори. Всичко, което се случеше с тях, се коментираше.

Стана и отиде до печката, за да си долее кафе. Изведнъж го обсеби мисълта за предстоящите часове, за църковната служба и за погребението, за неизбежното присъствие на журналистите. Всички щяха да го гледат.

— Проклети да са! Ние се обичахме! — извика разярено той и тресна кафеварката върху печката.

Отпи бързо голяма глътка кафе. Изгори си устата, изтича до умивалника и изплю кафето.