Мери Хигинс Кларк
Къщата (26)

25

Нат Куган и жена му Деби имаха малка моторница. Купиха я на старо, когато момчетата бяха малки, но благодарение на щедрите грижи на Нат тя все още беше в отлично състояние. Тъй като синовете им щяха да прекарат следобеда във Фенуей Парк, наблюдавайки мача на „Ред Сокс“, Нат предложи на Деби да се разходят с лодката. Тя повдигна вежди.

— Нали не обичаш да ходиш на излет?

— Не обичам да седя сред полето, където мравките пълзят навсякъде.

— Мислех си, че ще провериш кошовете за омари, а после ще се върнеш да гледаш мача — сви рамене Деби. — Нещо не разбирам, но няма значение. Ще приготвя сандвичи.

Нат погледна с обич жена си. Човек не може да скрие нищо от Деб, помисли си той.

— Не, почини си малко. Аз ще се погрижа за всичко.

Отиде до магазина за деликатеси и купи сьомга, пастет, солени бисквити и грозде. Не бих се отказал от нищо, което предлагат, каза си той.

— Доста съблазнителни неща — отбеляза Деб, докато прибираше продуктите в кошницата с капака. — Лебервурстът свършил ли беше?

— Не, просто купих това, което ми се ядеше — отвърна Нат и извади от хладилника изстуденото вино.

— Да не се чувстваш гузен? — попита Деби, след като прочете етикета. — Виното е доста скъпо.

— Знам. Хайде да побързаме, защото по-късно следобед времето ще се развали.

Пуснаха котва на миля и половина от Монъмой Айланд. Нат не каза на жена си, че точно тук Вивиан Коуви е прекарала последните часове от живота си. Страхуваше се, че може да се разстрои.

— Наистина е приятно — призна Деби. — Но защо изведнъж се отказа от шезлонгите?

— Реших, че би било интересно да направим промяна.

Разстла едно старо одеяло на палубата и нареди храната. Беше донесъл възглавници, върху които да седнат. Наля вино в чашите.

— Ей, не се увличай — възпротиви се Деби. — Не искам да ми се замотае главата.

— Защо не? — попита Нат. — Нищо не ни пречи да поспим, след като се нахраним.

Слънцето припичаше. Лодката се поклащаше леко. Пийваха си от виното, хапваха сирене и пастет, откъсваха и по някое зърно грозде и го пъхаха в уста. След един час изпразниха бутилката и на Деби й се приспа.

— Не мога да повярвам, че го изпихме всичкото — заяви тя.

Нат опакова храната, която беше останала, и я прибра в кошницата.

— Какво ще кажеш да подремнем? — попита я той и нареди възглавниците една до друга върху одеялото. Знаеше, че жена му не носи пиене през деня.

— Добра идея. — Деби се излегна и веднага затвори очи.

Нат се настани до нея и започна да разсъждава върху фактите, до които се беше добрал през последните няколко дни. В петък, след като прегледа снимките от аутопсията, се отби у Скот Коуви. Обяснението на Коуви, че жена му вероятно е преместила смарагдовия пръстен на лявата си ръка, му се стори прекалено гладко и добре заучено.

Погледна към празната бутилка от вино. Протоколът от аутопсията гласеше, че малко преди да умре, Вивиан Карпентър е изпила няколко чаши вино. Но когато попита родителите й дали е пиела, те му отговориха, че избягвала да го прави през деня, защото й се приспивало от една чаша вино, особено ако е на слънце. Същата реакция се получаваше и при Деби.

Дали една жена, на която й се приспива, когато пие вино, би настоявала да се присъедини към мъжа си, ако той възнамерява да прекара под водата известно време, след като още е начинаеща в подводния спорт?

Нат се съмняваше, че би постъпила така.

В три часа почувства лека промяна в движението на лодката. Според прогнозата за времето към три и половина се очакваше да завали силен дъжд.

Нат се изправи. От мястото се виждаше пристанището и той забеляза, че малки плавателни съдове от всички посоки се приближават към него.

Коуви твърдеше, че били прекарали около двайсет минути под водата, когато се разразила бурята. Това означаваше, че след като се е събудил от дрямката, със сигурност е видял как лодките се отправят към брега. Сигурно се е усещало засилващото се течение.

В подобна ситуация всеки човек, който има поне малко мозък в главата си, би включил радиото, за да чуе прогнозата за времето, разсъждаваше Нат. Деб се размърда, повдигна се леко и го попита:

— Какво правиш?

— Мисля. Искаш ли да се изкъпем набързо, скъпа? Деби отново легна, затвори очи и измърмори:

— Някой друг път. Сега много ми се спи.