Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remember me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2012)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Къщата

ИК „Обсидиан“, София, 1995

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Петя Калевска

Художник: Кръстьо Кръстев

ISBN 954-8240-20-3

История

  1. — Добавяне

6

Спряха в Бъзардс Бей, за да купят кафе, кифли и последния брой на „Бостън Глоуб“. Докато пълното комби минаваше по моста Сагъмор, Помили въздъхна:

— Смяташ ли, че на небето има кафе?

— Дано да има. В противен случай човек не би могъл да стои буден достатъчно дълго, за да изкупи греховете си.

Тръгнаха рано, около седем часа. В единайсет и половина вече пресичаха канала на Кейп Код. След като плака петнайсет минути, Хана прояви необичайна кротост и спа през останалата част на пътуването.

Металната конструкция на моста блестеше под лъчите на обедното слънце. В канала под тях един товарен кораб бавно плаваше сред лекия плисък на вълните. Движеха се по шосе №6.

— Точно на това място всяко лято татко викаше: „Отново сме на Кейп Код!“ — каза Адам. — То винаги е било истинският му дом.

— Майка ти дали не съжалява, че е продала къщата?

— Не. След като татко почина, Кейп Код за нея вече не беше същият. Чувства се по-щастлива в Северна Каролина, близо до сестрите си. Но аз приличам на татко. Кейп Код е в кръвта ми. Цели три века близките ми са прекарвали летата тук.

Помили леко се премести на седалката, за да може да наблюдава мъжа си. Радваше се, че най-после е с него на Кейп Код. Възнамеряваха да дойдат през лятото, когато се роди Боби, но тя беше в напреднала бременност и лекарите не й разрешиха да се отдалечава толкова много от Ню Йорк. На другата година току-що бяха купили къщата в Рай и още не я бяха подредили, затова нямаше как да отделят време за почивка.

А през следващото лято загубиха Боби. После, мислеше си Помили, настъпи ужасното вцепенение, чувството, че всички човешки същества са й чужди, неспособността да общува с Адам.

Миналата година Адам прекара почивката си на Кейп Код сам. Помоли го да се разделят временно. Адам се съгласи безропотно.

— Сигурен съм, че не можем да продължаваме така, мила — призна той. — Просто да се правим, че сме семейство.

Бяха изминали три седмици, когато Помили разбра, че е бременна. През цялото време Адам не й се обади. С дни се измъчваше от колебания дали да му каже, чудейки се как ще реагира. Накрая му позвъни. Изпълненият му с безразличие поздрав накара сърцето й да се свие. Когато обаче му заяви: „Адам, навярно това не е новина, която би ти се искало да чуеш, но аз съм бременна и съм ужасно щастлива“, радостният му вик я изпълни с трепетна възбуда. Заяви й, че се връща веднага.

Адам сложи ръката си върху нейната.

— Чудя се дали и ти не си мислиш същото. Бях тук, когато разбрах, че се задава нейно величество.

Замълчаха за миг, после Помили премигна, за да не позволи на сълзите да потекат от очите й, и се засмя.

— След като се роди, Филис дълго я нарича Помили Хана. — Тя изимитира острия тон на снаха си: „Смятам, че е добре да се запази семейната традиция и първата дъщеря да носи името Помили, но моля те, не я наричай Хана. Ужасно старомодно е. Защо да не я кръстим Помили Кимбърли, а да й викаме Ким? Много е сладко, не смяташ ли?“ Гласът й си възвърна нормалното звучене и тя възкликна: — Няма що!

— Не ми се карай, скъпа — изхили се Адам. — Надявам се, че Филис няма съвсем да изтощи майка ти.

Майката на Помили пътуваше из Ирландия със сина си и снаха си.

— Филис е решила да изследва родословното дърво на двете фамилии. Ако обаче установи, че сред прадедите й е имало конекрадци, ние никога няма да научим този факт.

Откъм задната седалка се чу лек шум. Помили погледна през рамо.

— Изглежда, нейно величество е решила вече да ни напомни за присъствието си. Обзалагам се, че ще успее да ни покаже колко е гладна. — Наведе се и пъхна биберона в устата на Хана. — Моли се да издържи, докато стигнем до къщата. — Прибра термоса в чантата и взе вестника. — Адам, виж, има снимка на съпрузите, за които ми разказа — че младата жена се е удавила, докато плували под водата. Днес е погребението. Горкичкият! Каква трагедия!

Каква трагедия! Колко пъти беше чувала тези думи. Те събудиха ужасни спомени, които завладяха изцяло съзнанието й. Пътуваше по непознатия черен път, а Боби беше в кошчето на задната седалка. Великолепен слънчев ден. Чувстваше се прекрасно. Пееше колкото й глас държи, а Боби й пригласяше. Неохраняваният железопътен прелез. Почувства вибрациите и погледна през прозореца. Обезумялото лице на машиниста. Ревът и изскърцването на спирачките на връхлитащия върху тях влак. Писъците на Боби: „Мами, мами!“ Натисна рязко педала за газта. Трясъкът, който се чу, когато локомотивът удари задната врата, където беше Боби. Влакът влачеше колата. Хлипането на Боби: „Мами, мами!“ После очите му се затвориха. Помили разбра, че е мъртъв. Люлееше го на ръце. Виковете й: „Боби! Искам Боби! Бобиии!“

Отново почувства, че цялата плувна в пот. Започна да трепери. Натисна с ръце коленете си, за да се опита да спре краката си, които конвулсивно подскачаха. Адам я погледна и възкликна:

— Господи! — Спря при отбивката на пътя и я прегърна. — Няма нищо, мила! Успокой се.

Хана се разплака в кошчето.

Плачът на Боби: „Мами, мами!“

Плачът на Хана…

— Накарай я да млъкне! — изпищя Помили. — Накарай я да млъкне!