Мери Хигинс Кларк
Къщата (110)

109

В единайсет часа Ейми и баща й казаха лека нощ на Елейн. Вечерта беше пълно разочарование. Елейн за втори път заговори на момичето колко е важно човек никога да не взема нищо без разрешение, а още повече да не го дава другиму. Баща й се съгласи с нея, но тя продължи да ги занимава с въпроса, макар че накрая той отбеляза:

— Смятам, че вече изчерпахме темата, Елейн.

Вечеряха късно, понеже повече от час нямаше ток и месото не можа да се опече навреме. Когато довършваха десерта, Елейн отново заговори за Помили Никълс.

— Трябва да разберете, че Адам е много притеснен за Помили. Изпаднала е в тежка депресия, а и преживяването, докато е гледала касетата с малкото си момченце, сигурно я е разстроило ужасно. Тревогата на мъжа й е голяма.

— Не смятам, че мисис Никълс е в депресия — заяви Ейми. — Беше тъжна, след като гледа касетата, но според нея би следвало да се чувстваме благодарни, че сме имали възможност да обичаме някой прекрасен човек, макар и недостатъчно дълго. Майка й казвала, че предпочита дванайсетте години, преживени с баща й, пред седемдесет, прекарани с който и да било друг мъж. — Ейми погледна към баща си и добави: — И аз съм напълно съгласна с нея.

Забеляза със задоволство, че баща й се изчерви. Беше му сърдита, защото застана твърдо на страната на Елейн, докато обсъждаха въпроса за касетата. Сигурно отсега нататък ще е така, помисли си тя.

През цялата вечер разговорът си остана напрегнат. На всичкото отгоре Елейн изглеждаше страшно нервна. Дори и бащата на Ейми го забеляза и накрая я попита какво става с нея.

Тогава Елейн хвърли бомбата.

— Джон, от доста време разсъждавам и стигнах до заключението, че би следвало да отложим за малко женитбата. Моето желание е да се чувстваме добре, което очевидно не е възможно, докато Ейми е толкова нещастна.

Въобще не те интересува дали съм нещастна, или не, каза си Ейми. Обзалагам се, че има нещо друго.

— Елейн, както през цялото лято повтаряте, аз заминавам в колежа и започвам свой собствен живот като голям човек. Вие ще се жените за баща ми, а не за мен. Единственото, което ме засяга, е той да е щастлив. Смятам, че същото би трябвало да се отнася и за вас.

Елейн бе изплюла камъчето точно когато се канеха да си тръгват. Ейми хареса категоричния тон, с който баща й заяви:

— Смятам, че това е нещо, което двамата с теб би следвало да обсъдим друг път, Елейн. Ще ти се обадя утре.

Когато Елейн отвори входната врата, тримата видяха, че по алеята се задава полицейска кола с мигаща светлина.

— Какво ли се е случило? — попита Елейн.

Ейми усети нещо странно в гласа й. Звучеше напрегнато, сякаш беше уплашена.

Нат Куган слезе от колата и спря за миг, загледан в Елейн Аткинс, която стоеше на входа. Тъкмо се беше прибрал вкъщи, когато му се обадиха от управлението. Скот Коуви отишъл на Морис Айланд и се опитал да убие съпругата на Адам Никълс. Побягнал, когато забелязал, че Никълс се появил, а по-късно бил заловен на шосе №6.

А сега Нат Куган с най-голямо удоволствие щеше да арестува Елейн Аткинс. Без да обръща внимание на дъжда, който плющеше върху плочите, той тръгна по пътеката и се качи на верандата.

— Мис Аткинс, имам заповед да ви арестувам. Ще ви прочета какви са вашите права, а после ще ви помоля да ме придружите.

Ейми и баща й впериха поглед в Елейн, чието лице пребледня.

— Това е нелепо — отвърна тя с удивен и гневен глас.

Нат посочи към алеята.

— Скот Коуви е в колата. Караме го в участъка. Бил е толкова уверен в себе си, че е разказал на Помили Никълс за интересната сделка между вас двамата. Не е пропуснал и факта, че сте искали да се отървете от нея, за да имате Адам за себе си. Извадихте късмет, защото Коуви не е успял да я удави. В този случай ще ви обвинят само в опит за убийство. Но ще ви е нужен добър адвокат. Според мен обаче е по-добре да не разчитате на Адам Никълс да поеме защитата ви.

Джон Нелсън зяпна.

— Елейн, какво става? За какво говори той? Нат, вие, разбира се, не…

— О, Джон, няма ли да млъкнеш? — сопна се Елейн и го погледна с презрение.

Последва дълго мълчание, докато двамата се взираха един в друг. После Ейми почувства, че баща й я хвана за ръката.

— Хайде, скъпа, стояхме тук достатъчно дълго. Време е да се прибираме вкъщи.