Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remember me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2012)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Къщата

ИК „Обсидиан“, София, 1995

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Петя Калевска

Художник: Кръстьо Кръстев

ISBN 954-8240-20-3

История

  1. — Добавяне

104

Помили включи радиото, завъртя копчето и намери станцията, по която пускаха музика от четирийсетте години. Вдигна учудено вежди, когато чу оркестъра на Бени Гудман, засвирил мелодията „Помни“.

Много подходяща песен, помисли си тя. Взе назъбен нож и започна да реже доматите за салатата. „Но ти не помниш“, пееше изпълнителят.

Свистенето на вятъра отново се усили. Пооомниш.

Помили потрепери, докато посягаше да вземе целината, Адам скоро ще дойде, каза си тя.

Изведнъж се чу шум. Какво беше това? Дали не се отвори някаква врата? Или прозорец? Нещо не беше наред.

Помили загаси радиото. Бебето! Плачеше ли? Дали не се давеше? Хукна към плота, сграбчи интеркома и се заслуша. Последва тежко дишане. Бебето се задушаваше!

Хукна през фоайето към стълбището. Краката й едва докосваха стъпалата, докато бягаше нагоре към втория етаж. Прекоси бързо коридора и се озова пред вратата на детската стая. От креватчето не се чуваше никакъв звук.

— Хана, Хана! — извика Помили.

Хана лежеше по очи с разперени ръце и не помръдваше. Обезумяла, Помили се наведе, повдигна бебето и го обърна към себе си. Очите й се разшириха от ужас.

В ръката си държеше старинната кукла. Изрисуваното лице сякаш се взираше в нея.

Помили понечи да изпищи, но от гърлото й не излезе звук. Зад гърба й някакъв глас прошепна:

— Съжалявам, Помили. Всичко свърши.

Тя се обърна рязко. Скот Коуви стоеше зад люлката и държеше в ръка пистолет.

Люлката. Хана беше в нея. Хана, която се беше размърдала и започваше да хленчи. Изведнъж Помили изпита облекчение, а после я обзе ужас. Главата й се замая и тя загуби чувството си за реалност. Скот Коуви. Защо?

— Какво правите тук? — успя да попита тя, като едва изговаряше думите с пресъхналите си устни. — Нищо не разбирам. Как влязохте?

Изражението на лицето на Коуви беше любезно както обикновено. Беше облечен с анцуг и маратонки. Но те бяха сухи. Помили се почуди защо не се е намокрил.

— Не е важно как съм влязъл, Помили — отговори спокойно той. — Лошото е, че това ми отне повече време, отколкото предполагах. Но тъй като Адам е в Ню Йорк, няма значение.

Адам. Дали е говорил с него?

Скот сякаш четеше мислите й.

— Елейн ми каза, Помили.

— Елейн ли? Не разбирам. — Умът й работеше трескаво. Какво става? Не е възможно. Това е кошмар! Скот Коуви? Защо? Двамата с Адам му помогнаха, когато беше в беда. Тя настоя Адам да поеме защитата му. Адам го избави от обвинение в убийство. А Елейн? Какво общо има Скот с Елейн? Всичко изглежда толкова нереално.

Но пистолетът в ръката му беше истински.

Хана хленчеше по-силно и вече се събуждаше. Помили видя раздразнението, изписано на лицето на Коуви. Той погледна към бебето и ръката, в която стискаше пистолета, помръдна.

— Не! — извика Помили. Наведе се и извади Хана от люлката. Точно когато я притисна до себе си, светлината изгасна и тя избяга от стаята.

В тъмнината се втурна към стълбите. Трябваше да напрегне очи. За разлика от Скот тя познаваше всяка педя от къщата. Само ако можеше да се добере до вратата на кухнята, преди Скот да я настигне. Ключът от колата висеше на кукичката зад нея. Комбито беше зад къщата. Трябваше й само една минута. Затича се надолу по стълбите, близо до парапета, като се надяваше, че ще избегне скърцането на стъпалата.

Скот не беше зад нея. Сигурно беше поел в обратна посока и я търсеше в спалнята. Моля те, господи, моля те, господи, дай ми една минута, повтаряше си тя.

Над къщата изтрещя гръм и Хана се разплака.

Тътенът на влака, викът на Боби, собствените й писъци.

Помили се върна назад в спомените си. Чу бързи стъпки над главата си. Стискайки здраво Хана, тя изтича през вестибюла и влезе в кухнята. Прелетя през нея, като съжали, че е запалила свещите. Сега те светеха прекалено ярко. Погледна назад през рамо и видя Коуви на вратата откъм вестибюла. Изражението на лицето му беше променено — гледаше я с присвити очи, а устата му приличаше на изрязана с нож цепка.

Пръстите й тъкмо сграбчваха ключа, когато той я хвана и я дръпна силно към себе си.

— Помили, или само ти, или двете с бебето. Имаш право на избор. Сложи я обратно в люлката и ела с мен, защото, ако не го направиш, Адам ще загуби и теб, и детето.

Гласът му беше тих, равен, делови. Щеше да бъде по-лесно, ако беше нервен, ако в него се долавяше известна нерешителност. Тогава може би щеше да се разбере с него. Защо го правеше? Опитваше се да намери обяснение. И все пак той определено възнамеряваше да извърши това, което казваше. Помили трябваше да отклони вниманието му от Хана.

— Ще я сложа да спи — обеща с отчаян глас Помили. — Ще дойда с вас.

Коуви взе една от свещите. Помили усещаше дулото на пистолета, опряно в гърба й, докато вървеше към детската стая и оставяше плачещото бебе в креватчето.

— Сложи я в люлката, а куклата върни обратно в креватчето.

— Защо? — Помъчи се да печелиш време, мислеше си тя. Карай го да говори. Адам сигурно вече е наблизо. Бързай, Адам. Моля те, бързай.

— Защото ти си луда, Помили. Имаш халюцинации и си в депресия. Всички, дори и Адам, ще бъдат благодарни, че не си взела бебето със себе си, когато си се самоубила.

— Не. Няма да го направя.

— Или сложи Хана в люлката, или я вземи със себе си. Избери едната от двете възможности. Както и да постъпиш, след малко тръгваме.

Трябваше да го отстрани от Хана. Ако беше сама, в случай че се канеше да я откара с кола, Помили може би щеше да успее да скочи и да избяга. Навярно все някак щеше да се спаси, но не тук, не, докато съществуваше опасност за Хана. Налагаше се да я остави в къщата.

Помили положи детето в люлката. То отново се разпищя уплашено.

— Шшшт… — Бутна люлката да се залюлее и вдигна очи. — Идвам с вас — заяви тя, като полагаше усилия да запази спокойствие. Но при вида на това, което зърна, едва потисна писъка си.

Част от стената се отмести зад гърба на Скот. От пространството зад нея нахлу застояла миризма на мухъл. Коуви й кимна.

— Оттук, Помили.