Мери Хигинс Кларк
Къщата (10)

9

Помили се освободи от прегръдката на Адам и тихо се премести в своята част на леглото. Адам измърмори името й, но не се събуди. Помили стана, облече си халата и го погледна усмихнато.

Енергичният адвокат по наказателни дела, който можеше с красноречието си да накара съдебните заседатели да променят своето решение, изглеждаше съвсем беззащитен, докато спеше. Лежеше обърнат на една страна, пъхнал ръка под главата си. Косата му беше започнала да посивява и да оредява на темето.

В стаята беше студено и Помили се наведе и придърпа одеялото върху раменете му, а после леко го докосна с устни по челото. Когато навърши двайсет и пет години, тя реши, че вероятно никога няма да попадне на мъжа, за който би й се искало да се омъжи. Две седмици по-късно се запозна с Адам на един презокеански лайнер, наречен „Сага фиорд“. Корабът извършваше околосветско пътешествие и понеже беше писала много за Далечния изток, Помили получи покана да пропътува на него разстоянието между Бали и Сингапур и да изнесе лекция за района.

На втория ден от пътуването Адам се спря до шезлонга й и я заговори. Ходил в Австралия, за да дава показания под клетва, и изведнъж му хрумнало да измине същата отсечка по море.

— Пристанищата са великолепни, а и ще си почина една седмица — обясни й той.

Към края на деня Помили осъзна защо е развалила годежа си преди три години. При Адам беше по-друго. През цялата година след първата им среща той постепенно се влюбваше в нея. Помили понякога се чудеше дали щеше някога отново да се види с него, ако не живееха на три пресечки един от друг в Манхатън.

Помогна им фактът, че ги свързваха много общи неща. И двамата бяха енергични нюйоркчани и страшно обичаха Манхатън, макар и да бяха отгледани в два напълно различни свята. Семейството на Адам притежаваше двуетажна къща на Парк Авеню и той бе ходил в скъпо частно училище. Помили бе отраснала в Стайвесънт Таун, на Четиринайсета улица, където все още живееше майка й, и бе посещавала местните енорийски училища. Но и двамата бяха завършили университета „Джорджтаун“, макар и да се бяха разминали с осем години. Еднакво обичаха океана, но Адам прекарваше лятото на Кейп Код, а тя плуваше по време на еднодневните екскурзии до Джоунс Бийч.

Когато започнаха да излизат заедно, Помили разбра, че на трийсет и две години Адам е много доволен от ергенския живот. И защо не? Беше преуспяващ адвокат и имаше хубав апартамент и куп приятелки. Понякога не й се обаждаше със седмици.

Когато й предложи да се оженят, Помили изпита подозрение, че жестът е свързан с приближаващия му трийсет и трети рожден ден. Но не се разтревожи. Когато сключиха брак, думите на баба й изплуваха в съзнанието й. „В семейството често става така, че единият от съпрузите обича повече от другия. По-добре би било, ако не е жената.“

Защо? Помили често се чудеше, докато наблюдаваше спокойния му сън. Какво лошо има в това да си човекът, който обича повече?

Беше седем часът. Силното слънце проникваше през пролуките покрай спуснатите щори. Просторната стая беше обзаведена просто — легло с балдахин, гардероб, нощно шкафче, тоалетна масичка и стол с висока облегалка. Очевидно всичките мебели бяха оригинални. Елейн й каза, че малко преди мистър Пейли да почине, двамата със съпругата си са обикаляли търговете, за да купуват мебели от началото на осемнайсети век.

Помили беше доволна, че във всяка от спалните имаше камина, макар и вероятността да ги използват през август да беше нищожна. Стаята до тяхната беше малка, но вършеше идеална работа за бебето.

Помили излезе в коридора и се загърна по-плътно с халата си. Когато отвори вратата на стаята на Хана, усети лек полъх. Трябваше да я покрия с юрганчето, помисли си тя, притеснена от грешката, която беше направила. Погледнаха бебето в единайсет часа, преди да си легнат, поспориха за завивката и решиха, че не е нужно да я използват. Но през нощта се беше застудяло повече, отколкото очакваха.

Помили бързо се отправи към креватчето. Хана спеше дълбоко, покрита с юрганчето. Едва ли съм забравила, че съм идвала при нея през нощта, помисли си Помили. Кой я е завил?

После се почувства глупаво. Сигурно Адам е станал и е отишъл да я види, макар и подобно нещо да се случваше рядко, защото той спеше дълбоко. А може би аз самата съм го направила, продължи да разсъждава Помили. Бяха й предписали успокоително, което вземаше преди лягане, и се чувстваше ужасно замаяна от него.

Прииска й се да целуне Хана, но си даваше сметка, че тя моментално ще се събуди.

— Ще се видим след малко, бебчо — прошепна Помили. — Първо ще изпия на спокойствие чаша кафе.

Когато слезе по стълбите, сърцето й заби лудо и я обзе силна тревога. В съзнанието й изплува мисълта: Ще загубя и Хана. Не! Не! Това е абсурдно, каза си твърдо тя. Защо въобще трябва да си мислиш подобно нещо?

Влезе в кухнята и сложи кафеварката на печката. Десет минути по-късно стоеше в предната гостна с чаша димящо кафе в ръка и гледаше към Атлантическия океан, докато слънцето се издигаше на небосклона.

Фасадата на къщата беше обърната към Монъмой Стрип — тесния пясъчен нанос между океана и залива, който бе станал причина за безброй корабокрушения. Преди няколко години океанът го беше залял. Адам й показа мястото, където къщите бяха рухнали под водата. Но той я увери, че къщата „Помни“ е построена достатъчно далеч от брега и за нея не съществува никаква опасност.

Помили наблюдаваше как вълните се разбиват в наноса и вдигат във въздуха фонтани от солена вода. Слънчевите лъчи танцуваха по гребена на вълните. На хоризонта се виждаха рибарски лодки. Отвори прозореца и се заслуша в писъците на чайките и в чуруликането на врабчетата.

Усмихна се и се обърна с гръб към прозореца. За три дни успя да се почувства удобно в къщата, обикаляше из стаите и разсъждаваше какво би направила, ако можеше да ги подреди по свой вкус. Единствено голямата спалня беше обзаведена с оригинални мебели. В другите стаи повечето от вещите бяха такива, каквито хората слагат в жилищата, предназначени за даване под наем — евтини канапета, маси с пластмасови плотове, лампи, които изглеждаха така, сякаш са купени на безценица на някоя разпродажба. Но яркозелената пейка можеше да бъде остъргана с шкурка. Прокара ръка по нея и си представи гладката повърхност на ореховото дърво.

Семейство Пейли бяха ремонтирали основно сградата. Покривът беше нов, бяха подменили и водопроводната, отоплителната и електрическата инсталация. Имаше да се върши още доста работа — избелелите тапети с отблъскващи модерни шарки загрозяваха невероятно столовата. Окачените тавани разваляха ефекта от внушителната височина на двете гостни и на библиотеката — но нито едно от тези неща не беше особено важно. От значение беше самата къща. Би било приятно да се довърши ремонтът. Например имаше две гостни и ако тя беше собственичка на сградата, щеше да преустрои едната в дневна. След години Хана и приятелите й с радост биха се събирали в нея.

Прокара пръсти по вградения до камината „пасторски“ шкаф. Беше чувала, че първите заселници предлагали на пастора чашка алкохол, когато се отбивал в къщите им. Горкият човек сигурно се е нуждаел от него, помисли си Помили. В онези дни едва ли са палели огън в гостните. Навярно свещеникът е посинявал от студ.

Първите жители на Кейп Код живеели в „бърлогата“, както тогава са наричали кухнята. Семейството прекарвало дългите зимни вечери в нея — голямото огнище излъчвало топлина, въздухът ухаел на аромата на ястията, децата пишели домашните си на светлината на свещите върху масата за хранене. Чудеше се как ли са изглеждали хората, обитавали къщата след първите й злочести собственици.

Чу стъпки и влезе във фоайето. Адам слизаше по стълбите и носеше Хана на ръце.

— Кой каза, че не я чувам, когато плаче? — Гласът му звучеше доволно. — Тя е преоблечена и гладна.

— Дай ми я. — Помили посегна към бебето. — Не е ли чудесно да се грижим за нея, като само от време на време използваме бавачка? Ако бъдещата заварена дъщеря на Елейн наистина се окаже добра за тази цел, ще прекараме разкошно лятото.

— В колко часа ще дойде момичето?

— Около десет.

Точно в десет часа на алеята спря малка синя кола. Помили наблюдаваше стройната фигура и дългата пепеляворуса коса на Ейми, вързана на опашка, докато тя се приближаваше по пътеката. Направи й впечатление, че в стойката й и в начина, по който беше пъхнала ръце в джобовете на късите си панталони и е изправила раменете си, има нещо агресивно.

— Не знам — промърмори Помили и тръгна към вратата, да й отвори.

— Какво не знаеш? — попита Адам, като вдигна глава от документите, разпръснати по масата.

— Шшт — даде му знак да замълчи Помили.

След като влезе при тях обаче, момичето създаде съвсем друго впечатление. Представи се и веднага, се приближи до бебето, което беше в кошарката, поставена насред кухнята.

— Здравей, Хана! — Ейми внимателно протегна ръка, докато Хана я хвана за пръста. — Добро момиче. Стискаш здраво. Искаш ли да станем приятелки?

Помили и Адам се спогледаха. Вниманието на Ейми изглеждаше непресторено. След като поговори с нея няколко минути, Помили стигна до извода, че Елейн не е оценила напълно уменията й. Момичето се занимаваше с гледане на деца от тринайсет годишна възраст и неотдавна беше работила в семейство с близнаци на една година. Имаше намерение да учи за детска учителка.

Уговориха се Ейми да идва няколко следобеда в седмицата, за да се грижи за бебето, докато Помили събира материали за бъдещата си книга, и да остава вечер, ако двамата с Адам решат да излязат. Когато момичето си тръгваше, Помили я изпрати с думите:

— Много се радвам, че Елейн те препоръча, Ейми. Искаш ли да ме питаш нещо?

— Да… Аз… Всъщност няма значение.

— Какво има?

— Нищо, честно ви казвам, нищо.

Когато Ейми се отдалечи, Адам тихо отбеляза:

— Детето се страхува от нещо.