Мери Хигинс Кларк
Къщата (17)

16

5 август

Адам Никълс не можеше да се освободи от чувството, че нещо не е наред. Непрекъснато се събуждаше от някакъв неясен, тревожен сън, който не беше в състояние да си спомни.

В шест часа, когато слънцето се показа над Пет Ривър, отметна завивката и стана. Направи си кафе и го изнесе на терасата. Искаше му се вече да е седем и половина, за да се обади на Помили. Трябваше да почака, защото бебето вече обикновено се събуждаше след седем.

Докато си мислеше за Помили и Хана, по устните му заигра усмивка. Неговото семейство. Чудото, което стана преди три месеца, когато се роди Хана. Тъгата по загубата на Боби сякаш започна постепенно да се притъпява и у двамата. Преди една година по това време беше сам на Кейп Код и въобще не се надяваше, че ще продължат да живеят заедно с Помили. Говори с психиатър и разбра, че смъртта на дете в семейството обикновено води до разпадане на брака. Лекарят му обясни, че болката понякога пречи на родителите да живеят под един и същ покрив.

Адам реши, че може би ще е добре като начало да се разделят. Тогава Помили му се обади и той осъзна колко много му се иска да запазят брака си.

Бременността на Помили протече нормално. Адам присъства на раждането. Болките бяха силни, но тя се държеше чудесно. Изведнъж се чуха писъците на жена. Промяната, която настъпи у Помили, беше невероятна. Лицето й посивя, огромните й сини очи се разшириха, тя ги закри с ръце, разтрепери се и изхлипа: „О, не! Моля те, помогни ми!“ От напрежението контракциите рязко се засилиха и раждането стана още по-трудно.

Колкото й невероятно да изглеждаше, когато най-накрая се роди Хана и лекарят й я подаде, Помили я отблъсна:

— Искам Боби! — проплака тя. — Искам Боби!

Адам пое бебето, притисна го до гърдите си и прошепна, сякаш се страхуваше, че е разбрало думите на майка си:

— Всичко е наред, Хана. Ние те обичаме.

След време Помили му каза:

— Когато ми я подадоха, преживях отново момента, в който държах на ръце Боби след катастрофата. Чак тогава осъзнах как съм се чувствала.

Това беше началото на така наречения посттравматичен стрес. През първия месец беше много тежко. Хана имаше колики и пищеше с часове. Наеха сестра, която живееше у тях. Но един следобед тя беше излязла по работа, а бебето се беше разплакало. Адам се прибра вкъщи и завари Помили седнала на пода до креватчето, пребледняла и трепереща, запушила с пръсти ушите си. Когато обаче мина на изкуствено хранене, Хана като по чудо се превърна в слънчево бебе и пристъпите на болестта на Помили се разредиха.

Не трябваше толкова скоро да я оставям сама, помисли си Адам. Или поне можех да настоявам бавачката да преспива при нея.

В седем часа не можеше да чака повече и се обади в Кейп Код. Отпусна се облекчено, когато чу гласа на Помили.

— Нейно величество те е събудила малко раничко, скъпа.

— Съвсем малко. Утрото ни харесва.

В гласа на Помили имаше нещо особено. Адам едва се въздържа да не изрече думите, които напираха да излязат от устата му. Добре ли си? Помили ненавиждаше начина, по който той непрекъснато се безпокоеше за нея.

— Ще се прибера със самолета, който излита в четири. Искаш ли да се обадиш на Ейми да гледа Хана, а ние двамата да вечеряме навън?

Колебание. Какво не беше наред? Но след миг Помили отвърна:

— Би било чудесно, Адам…

— Какво има, скъпа?

— Нищо. Просто ни е мъчно за теб.

След като затвори телефона, Адам се обади на летището и попита:

— Има ли полет за Кейп Код преди четири часа?

Щеше да излезе към дванайсет от съда. Може би щеше да успее да хване самолета в един и половина.

Помили беше притеснена и Адам най-вече се тревожеше от факта, че тя няма да му каже причината за безпокойството си.