Мери Хигинс Кларк
Къщата (76)

75

— Не, не съм увеличила дозата на лекарството — заяви Помили на доктор Кауфман. — Не смятам, че е необходимо.

Говореше от апарата в библиотеката, а Хана седеше в скута й. Адам слушаше по телефона в кухнята.

— Помили, имам чувството, че гледаш на нас с Адам като на врагове — отвърна доктор Кауфман.

— Не, не е вярно. Не ви казах, че бавачката ме е видяла на „вдовишката площадка“, понеже според мен Ейми греши. Впоследствие тя самата стигна до този извод.

— Тогава кого е видяла?

— Смятам, че не видяла никого. На комина има метална лента. Когато слънцето я огрява, се създава впечатлението, че нещо там се движи.

— А халюцинациите за влака и за виковете на Боби? Каза ми, че си се страхувала да вземеш Хана от креватчето.

— Исках да спре да плаче, но се боях да я вдигна на ръце, защото цялата треперех. Съжалявам, че постъпих така. Но дори когато нищо им няма, понякога майките оставят бебетата си да поплачат известно време.

Докато говореше, Хана дърпаше косата й. Помили наведе глава.

— Ох!

— Помили! — стреснато извика Адам.

— Бебето ме дърпа за косата и аз изохках. Доктор Кауфман, моля ви да изслушате това, което се опитвам да ви обясня. Адам е готов да пусне слушалката и да хукне към мен при най-слабия звук, който издавам. Струва ми се, че трябва да лекувате не мен, а по-скоро друг. — Тя замълча и прехапа устни. — Сега ще затворя телефона и ще ви оставя да си поприказвате двамата. Ако сте в състояние да ме вкарате в психиатричната клиника против волята ми, ще трябва да изчакате, докато мама се върне от Ирландия, за да се грижи за бебето ми. Междувременно аз ще остана в тази самотна къща и ще продължа да пиша книгата си. Когато се появиха тия пристъпи, вие заявихте пред мен и пред Адам, че той трябва да ме подкрепи. Аз обаче не съм усетила подкрепата му, а всъщност се нуждая от нея. Но ще дойде време, когато повече няма да ми е необходима, и тогава ще се откажа и от него.

Помили тихо остави слушалката.

— Е, Хана, свършихме с тях.

Беше точно пет без двайсет. В пет без седемнайсет Адам се приближи до вратата на библиотеката.

— Непрекъснато ти повтарям, че не ми е приятно, когато ми се сърдиш. — Замълча за миг, а после продължи неуверено: — Трябва да се срещна с Фред Хендин. Не ми се ходи при него. Съжалявам, че се заех със случая. Но тъй като сме прекалено откровени, бих искал да ти припомня, че ти настоя да помогна на този човек.

— Така беше — отвърна Помили.

— Но след като се върна, бих желал да излезем да вечеряме навън. Нахрани нейно величество, докато ме няма, и ще я вземем с нас. Правехме го с Боби.

— Да.

— И още нещо. Когато се свържеш с майка си по телефона, не я карай да прекъсва почивката си. Доктор Кауфман смята, че си добре, а и аз също. От теб зависи дали ще задържиш бавачката на Хана, или не.

После Адам напусна библиотеката. Помили изчака, докато той затвори вратата на кухнята, и заяви:

— Хана, човек понякога трябва да им се противопостави. Спокойно, всичко ще се оправи.

 

 

В шест и половина, точно когато Помили излизаше от банята, майка й се обади от Уексфорд.

— Помили, предадоха ми да ти позвъня веднага. Било спешно. Какво има?

Помили се постара гласът й да прозвучи весело.

— Нищо особено, мамо. Исках просто да разбера как си. Хана си разказва смешки. Лежи на леглото ми и се хили… Не, не ти се обадих по някакъв специален повод… Добре ли са Джак и Филис?

Още говореше по телефона, когато Адам влезе в спалнята. Тя му махна.

— Мамо, нека да разкажа на Адам накратко за пътуването. Той ще се радва да научи някои неща. — Тя му обясни набързо: — Сега Фил проследява родословието на баща ми. Прегледала е пет поколения и е стигнала до хиляда осемстотин и шейсета година. Попаднала е на Ейдриън Маккарти, преподавател в колежа Тринити. Родът Маккарти страшно се е издигнал в очите й. Търсенето продължава. — Подаде му слушалката. — Кажи бързо „здравей“ на тъща си.

Докато Адам говореше с майка й, Помили го разглеждаше внимателно и осъзна колко уморен изглежда. Хубава отпуска кара, няма що, помисли си тя.

Когато той затвори телефона, Помили заяви:

— Не е задължително да вечеряме навън. Рибният пазар още е отворен. Защо не идеш да купиш нещо?

— Всъщност идеята ти е добра. Благодаря ти, мила.

Донесе ескалопи, зеленчуци и френски хляб.

Гледаха известно време залеза заедно с Хана. След като я настаниха в креватчето, двамата приготвиха вечерята. По мълчаливо съгласие не обсъждаха разговора с доктор Кауфман.

Адам й разказа за срещите, които бе имал през деня.

— Показанията на тези сервитьорки, както и на приятеля на Тина, ще влязат в работа. Оказва се, че Скот Коуви е сметкаджия.

— Но определено не е убиец.

— Не, разбира се.

След вечеря и двамата почетоха малко. Не бяха забравили острите реплики, които си размениха, и почти не разговаряха.

Легнаха си в десет и половина, като все още усещаха, че не са в състояние да се приближат един до друг. Помили се почувства ужасно изморена и бързо заспа.

 

 

„Мами, мами!“ Беше онзи следобед в Ист Хамптън две седмици преди смъртта на Боби. Прекарваха почивните дни с Луис Милър, единия от съдружниците на Адам. Луис правеше записи с видеокамерата си.

Адам и Боби бяха в басейна. Адам извади детето от водата, сложи го на терасата и го подкани: „Иди при мама.“

Боби се затича към нея с протегнати ръчички и с весела усмивка. „Мами, мами!“

Тя го вдигна на ръце, обърна го с лице към камерата и го попита: „Как се казваш?“

„Лобълт Адам Нико“ — гордо отвърна момченцето.

„А как ти викат всички?“

„Боби.“

„А ходиш ли на училище?“

„На забавачка.“

„На забавачка“ — повтори Помили, засмя се и записът свърши.

 

 

Боби! Боби!

Тя плачеше. Адам се беше надвесил над нея.

— Спокойно, скъпа.

Помили отвори очи.

— Този път беше просто сън.

Докато Адам я прегръщаше и успокояваше, Хана се обади от другата стая. Помили се изправи в леглото.

— Аз ще отида при нея — заяви Адам и бързо стана от леглото.

Донесе Хана в спалнята.

— Ето го момичето, мамо.

Помили обхвана с ръце бебето. Хана се сгуши в нея и тя се почувства спокойна и изцелена.

— Заспивай, скъпа — тихо промълви Адам. — Ей сега ще приспя бебка.

Помили се унесе, спомняйки си щастливия, жизнерадостен глас на Боби: „Мами, мами!“ Следващото лято и Хана щеше да може да й вика така.

След малко усети, че Адам взе Хана от ръцете й. Няколко минути по-късно той я притегли към себе си и прошепна:

— Скъпа, не бива да правиш само едно: да отричаш, че имаш халюцинации.