Мери Хигинс Кларк
Къщата (102)

101

Преди да кацне, самолетът обикаля над летището в Логан десетина минути. Адам изхвърча навън и хукна по коридора към изхода. На гишето за коли под наем имаше дълга опашка. Изминаха още десет минути, докато получи необходимите документи. Обади се на Помили, че вече тръгва.

Тя съвсем се беше объркала. Каза му:

— Държа фенерчето и се опипвам да запаля свещите. Токът спря току-що. Не, всичко е наред. Отново го пуснаха.

Адам бавно напредваше по претовареното шосе, което минаваше през Съмър Тънъл. В девет без петнайсет вече беше на шосе №3, водещо към Кейп Код.

Гласът на Помили звучеше съвсем спокойно, мислеше си Адам, като се мъчеше да си дава кураж. Дали не трябва да позвъня на Елейн и да я помоля двамата с Джон да постоят при нея, докато се прибера вкъщи?

Не. Помили никога няма да ми прости, че съм го направил.

Но защо имам отвратителното чувство, че нещо не е наред?

Усети, че му се гади, както в деня на катастрофата. През онзи следобед игра голф и се прибра у дома навреме, за да вдигне телефона.

Все още чуваше сдържания, съчувствен глас на полицая: „Мистър Никълс, боя се, че трябва да ви съобщя лоша вест.“