Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (46)

Глава 46

Разбира се, отидоха в „Лукас Картон“. Докато метрдотелът ги водеше към една от най-хубавите маси, Лара уморено и с досада си помисли, че би трябвало да се досети. Това подхождаше идеално на Бил. На него много му харесваше да го виждат в такава обстановка, на една от най-добрите маси, да се суетят около него.

— Ако имаш нужда само от това, за да бъдеш щастлив, Бил, значи наистина си щастлив човек — каза тя. Като пренебрегна острия поглед, който той й хвърли, тя потърси с очи масата, на която бяха седели с Дан. Онази, върху която той беше разлял шампанското, край която се беше удивил и ужасил от размера на цените. Той намрази обстановката тук. Намрази дори нея за времето, което прекараха тук. Тя сви рамене и въздъхна. Е, сега вече двама мъже я мразеха, защото, независимо какво казваше Бил, тя не му вярваше.

Бил проучи внимателно менюто, посъветва се с главния келнер и поръча и за двамата. Той избра виното с такъв маниер, като че ли това беше въпрос на живот и смърт, точно както беше направил и преди двайсет и пет години в „Тур д’Аржен“ на катастрофалния им меден месец. Лара се облегна назад, загубила всякакъв интерес. Тя нарочно не беше облякла парижката рокля, защото беше вече част от живота й, макар и много малка, с Дан. Предполагаше, че никога вече няма да я облече. Като вдовица на някой мафиот, щеше да се облича вече изцяло в черно, макар и много стилно.

Келнерът напълни чашите им и Бил вдигна своята.

— Хайде, Лара, посъживи се малко, нали сме тук, за да се забавляваме. Ние сме отново в Париж. Заедно. Това е нашият втори меден месец.

Тя отказа шампанското.

— Аз вече прекарах втория си меден месец — каза тя. — И трябва да ти напомня, че не беше с теб.

Той отново вдигна поглед нагоре, като подчерта раздразнението си.

— Защо правиш нещата толкова трудни? Аз просто се опитвам да изразя и да покажа любовта си към теб.

Той наистина изглеждаше измъчен. Като че ли не той беше този, който беше кривнал от правия път. И Лара почувства как махалото се връща отново на мястото си, как отново единствената гледна точка е тази на Бил.

— Знаеш ли, Лара, наистина не бива да отиваш чак толкова далеч — добави той.

— Какво искаш да кажеш? — тя наистина нямаше представа за какво говори той.

Бил отпи щедра глътка от първокласното шампанско.

— О, хайде, знам, ти каза, че си била с друг мъж, но нима наистина очакваш от мен да повярвам на това? Ти просто не си от този тип жени. Погледни се, Лара. Ти си домакиня на средна възраст и — макар че те обичам — не си от типа жени, които завъртат главите на мъжете… Макар че, трябва да призная, тази вечер изглеждаш великолепно.

— Нима намекваш, че съм си измислила любовника, само за да те накарам да ревнуваш?

Той повдигна едното си рамо и се усмихна някак накриво.

— Не се тревожи. Напълно те разбирам. Онова, което направих, не беше правилно и ти си имала нужда да реагираш.

— Ах, ти, надут, самодоволен пуяк! — думите излязоха от устата й с гневно съскане. — Как се осмеляваш да ми говориш така! — Лара започна да се изправя и един келнер се притече да дръпне стола й назад. Тя грабна дамската си чанта и, с последен гневен поглед, отиде до тоалетната.

Бил остана да гледа изумен след нея, после направи знак на келнера да напълни отново чашата му. „Лара е жертва на кратък пристъп на гняв и това е“, каза си той. Нито една жена не иска да чуе истината за себе си, дори и Мелиса, и със сигурност не и Лара, която той беше защитавал от реалността през целия й живот. Той се беше грижил добре за нея, беше й осигурявал всичко — жилище, храна и дрехи, беше й осигурил повече от приличен живот. И тя ще преодолее този краткотраен пристъп и ще се върне при него. Още само пет минути и тя ще се върне и ще се извини. Той също ще се извини, разбира се. Така щеше да бъде честно, макар че той имаше малко, за което да се извинява. Мелиса беше краткотрайна и случайна връзка, макар и да я беше приемал насериозно в началото. Но пък такива бяха всички мъже. Сексът беше винаги на първо място. После идваше разочарованието. Огледа помещението, за да види кой е там. Това място беше винаги пълно с известни личности. Можеше да присъства някой, когото той познаваше. Очите му светнаха, когато забеляза младия мъж, който тъкмо говореше с метрдотела. Изненадан, видя, че той идва към него. Бил вдигна поглед към него, после към букета бързо вехнещи макове, който той държеше в ръка. Сигурно е амбулантен търговец.

— Е, не знаех, че ви разрешават да продавате цветя в скъп ресторант като този — каза той, с което показа, че не се интересува и дори изпитва пренебрежение.

Дан знаеше, че Лара е в „Риц“, после беше открил, че и Бил е тук, и беше узнал къде са отишли да вечерят.

— Търся Лара — каза той. — Знаех, че е тук с теб.

Изведнъж Бил разбра, че Лара не се е преструвала. Изгледа съперника си изключително внимателно, от горе до долу и после обратно, и съвсем точно определи положението му в живота.

— Е, нека ти кажа, млади човече — каза той със злобен шепот, — че е по-добре веднага да изчезнеш оттук. Преди да са те изхвърлили.

— Чакам Лара — каза Дан, твърдо решен да не отстъпи.

Бил се полуизправи.

— О, не, не чакаш Лара, млади човече. И искаш ли да знаеш защо? Огледай се само и кажи дали мястото ти е тук с жена, която е свикнала в такава обстановка. И нека ти кажа още нещо, което би трябвало да знаеш. Лара ме помоли да дойда в Париж, за да се прибера с нея. Тя иска двамата да се помирим.

— Не го вярвам — каза Дан, но отчаянието помрачи погледа му.

— Лара е моя съпруга, човече — каза Бил с все същия злобен шепот. — Тя е майка на моите деца и, проклет да съм, ако ти позволя да я доближиш отново.

Много глави започнаха да се обръщат към тях. Келнерите кръжаха наоколо с известна тревога, защото усещаха, че ще има проблеми. Метрдотелът отиде бързо до тяхната маса и хвана Дан за ръката. Започна да го избутва леко към изхода. Дан поклати глава, защото не искаше да повярва на Бил. После осъзна, че сигурно чува истината, пусна на земята почти увехналите макове и излезе от ресторанта.

Бил си помисли, че с това той напуска сцената и няма да го видят никога вече. Беше доволен. Извика метрдотела, даде му щедър бакшиш и му благодари, че се е „погрижил за нещата“. За негово голямо задоволство, беше отстранил този сравнително голям и доста неприятен проблем. Лара отново беше негова. Погледна златния „Ролекс“, който красеше китката му. Какво, по дяволите, правеше тя в тоалетната толкова време?

Лара стоеше пред огледалото и се опитваше да напудри носа си, но всеки път, когато сложеше пудрата, сълзите й отново я измиваха. Питаше се как да подреди живота си, как да се справи с Бил, какво да направи по въпроса с Дан и, преди всичко, питаше се как въобще е забъркала тази каша.

Погледна жената, която стоеше до нея и също пудреше носа си. Тя беше по-възрастна от нея, елегантна по онзи парижки начин, червената й коса беше вдигната нагоре и откриваше гладкото й чело и тъмните очи, които бяха видели достатъчно, за да разберат проблема на Лара. Французойката повдигна вежди и се усмихна.

— Не плачи — каза й тя. — Просто се запитай дали той заслужава сълзите ти — постави ръка на рамото на Лара, за да я успокои, и погледите им се срещнаха в огледалото. — Courage, cheri! Мъжете могат да бъдат толкова… нечувствителни. Казва го жена, която знае — и, с последна усмивка, тя излезе.

Лара се отпусна на един стол. Хвана брадичката си с длан и се втренчи в собственото си лице, отразено в огледалото. Жената беше права. Защо да лее сълзи за Бил Луис? Не беше ли плакала достатъчно за него? По дяволите, ако въобще трябва да плаче, то ще бъде, защото е изгубила Дан, защото е глупачка, защото е съсипала нещо красиво.

Онова, което беше изрекла пред кучето в градините на музея, беше истина. Сега каза на огледалото:

— Загубих Бил, но го загубих преди много време, само дето отказвах да го призная. А сега загубих и Дан. И всичко, което ми остава, съм аз самата.

Решително, тя напудри носа си, сложи си отново червило, вчеса дългата си коса назад — като елегантната французойка. Завъртя се бавно пред огледалото. Прилепналата по тялото черна рокля изглеждаше дяволски добре — и какво, ако разкриваше няколкото излишни килограма, които тя имаше? — а черните стилни обувки подчертаваха красотата на краката й. Освен това Делия беше права — нейните крака винаги са били хубави. Тя беше красива жена и възрастта не можеше да заличи това.

Като си пое дълбоко дъх, изпъна рамене, вдигна брадичка и излезе с уверена походка готова да се разправи с Бил. Той учтиво стана на крака, когато я видя да се връща, но на лицето му беше изписан изразът „за какво ти трябваше толкова много време“. Тя познаваше това изражение достатъчно добре. Бил не обичаше да чака. Е, много му здраве.

Спря се рязко, когато видя маковете, разпилени по земята. Наведе се и ги вдигна, постави ги внимателно един по един на масата, като че ли бяха скъпоценни бижута.

— Виждам, че Дан е бил тук — каза, когато най-после възвърна гласа си.

— Ще бъдеш доволна да научиш, че те освободих от твоето момче–играчка — Бил пренебрегна смъртоносния поглед на Лара, пренебрегна и сигналите за опасност, които буквално извираха от нея. Не осъзна, че тя не може повече да търпи отношението му. — За добро е и ти го знаеш. Само помисли за децата си — продължаваше да я поучава той. — Освен това, време е да престанеш да се държиш глупаво, а така, както подхожда на възрастта ти. А сега седни и нека, за Бога, да вечеряме цивилизовано.

Тя взе маковете и ги притисна до гърдите си.

— Как се осмеляваш да ме поучаваш за това, че съм имала любовна връзка — каза тя с леденостуден тон, — когато ти си този, който чука помощничката си. И аз бях последната, която го узна — и тогава, с един–единствен гневен замах, тя свали чашите за шампанско от масата.

Животът в изискания ресторант замря. Лара се наведе по-близо над Бил и каза високо, за да бъде сигурна, че я е чул:

— Искам развод. Веднага! Разбра ли ме?!

Тишината беше пълна. Не се чуваше дори звънът на сребърни прибори и кристални чаши. Всички гледаха втренчено и се опитваха да чуят всяка дума. Дори надменните келнери бяха замрели насред крачка.

Като си спомни къде се намира, Лара се огледа. Взе дамската си чанта, вдигна брадичка и все още стиснала маковете в ръка, отиде с царствена походка до вратата, като по пътя кимна няколко пъти леко с глава по посока на другите жени в ресторанта, с което им даде знак, че вижда възхитените им погледи.

Бил остана да гледа втренчено след нея, неспособен да повярва, че току-що му беше устроила ужасна сцена. Как се осмеляваше да постъпва така с него? Как се осмеляваше, когато той само се опитваше да я спаси от самата нея? Как се осмеляваше да го поставя в такова положение, да го кара да се чувства унизен пред толкова много хора? Никога не би могъл да дойде тук отново. Облегна се назад, приглади косата си, оправи и без това безупречните си ръкавели и отново погледна златния „Ролекс“.

— Жени! — каза високо, с което се опита да омаловажи случилото се.

Всички жени без изключение го удостоиха с леден поглед.