Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (8)

Глава 8

Лара беше с червения бански на следващия ден следобед, когато Дан дойде, просто за да докаже на себе си, че идването му няма никакво значение за нея. Но се оказа, че е нямало за какво да се тревожи — той дори не я погледна.

Тя седеше под огромния зелен чадър в едната част на верандата и се преструваше, че чете книга, докато той работеше и си подсвиркваше тихичко в другия й край. Беше съблякъл тениската си и беше останал само по стари сиви къси панталони. Лара се запита какво ли щяха да кажат приятелките й, ако можеха да го видят. Нямаше никакво съмнение, че Дан Холанд беше първокласен мъжки екземпляр. Млад при това, напомни си тя. А тя беше жена в средата на четирийсетте, която беше, макар и не напълно, отхвърлена от съпруга си, заменена с по-млада самка. Може би трябва да запознае Мелиса с Дан, за да бъдат те привлечени неудържимо един от друг, красота към красота. Така тя ще може да си върне съпруга и да разреши любовния живот на Дан.

Само че не й се искаше да прави това. Не искаше да запознава Дан с никого, дори с приятелките си. Той беше нейна тайна и тя искаше да го задържи на собствената си веранда просто за да го гледа. Косата му беше гъста и права, изсветляла от слънцето; тялото му — стегнато и загоряло, мускулите — заякнали от тежката работа, играещи неспирно под гладката кожа. Тя се протегна мързеливо. Той беше толкова привлекателен, че дъхът й спираше.

Той се обърна и й се усмихна.

— Започва да захладнява — каза и изтича покрай нея по стъпалата към плажа. Гмурна се сред вълните с очарователната самоувереност на младите и тренираните, които вярват, че тялото им ще изпълни всичко, каквото поискат от него. Тя го гледаше как плува без видимо усилие в златистата пътека, която залязващото слънце оставяше във водата.

Когато се върна, на верандата го очакваше изстудена бира. Мокрите му къси панталони прилепваха към него — хлъзгави като втора кожа.

— Ще ти донеса хавлия — каза тя и побърза да отмести поглед встрани. — Имам и стар чифт къси панталони на Бил, ако искаш, можеш да се преоблечеш.

Той грабна бутилката бира и започна жадно да пие.

— Благодаря, мисис Луис, но не си правете труда. В тази горещина ще изсъхна само за две минути и после веднага ще си тръгна.

Тя отново се излегна в шезлонга и втренчи поглед над океана. Много й се искаше той да може да остане по-дълго.

— Как беше с Брит снощи?

— Брит беше… Предполагам, че Брит беше такава, каквато си е винаги — той се беше облегнал на перилата на верандата, скръстил ръце на гърди. — Забравил съм какво съм ти разказвал за нея.

— Че е млада и красива, че обича парите и че вероятно си търси богат съпруг.

Той вдигна бутилката с бира — жест, който трябваше да потвърди казаното от нея.

— Да, точно такава е Брит — погледите им се срещнаха. — А ти какво прави снощи?

— Облякох си халата, изядох сандвич бял хляб с банан и четох за живота на други хора — каза тя, което напълно отговаряше на истината. Нямаше желание да скрие каквото и да било от него.

— Може би е било дори по-забавно, отколкото беше моята вечер — той остави празната бутилка и започна да прибира инструментите си. — По-добре да тръгвам, мисис Луис. Удобно ли ще е да дойда утре пак по същото време?

— О, разбира се. По всяко време, когато пожелаеш. Портата е винаги отключена, дори и да не съм тук — вече беше обещала на себе си, че няма да е в къщата, когато той пристигне утре. Определено няма да е. И на по-следващия ден — също.

Тишината я обгърна, когато се настани на полуразрушената веранда. Здрачът се превърна в пълен мрак. Тази вечер нямаше звезди. Тя галеше разсеяно Декс по главата и мислеше за Бил и онова, което тя се канеше да направи. Може би грешеше и Бил щеше да бъде сам в Индия. За него работата беше винаги на първо място. Да, вярно, той спасяваше човешки животи и може би така трябваше и да бъде. Той спасяваше живота на много деца. Нима от тях двамата тя беше по-големият егоист и се канеше отново да постъпи егоистично, като го кара да замине за Франция?

Но стомахът й се сви, когато си представи Бил с Мелиса. Почувства се изолирана, изоставена, част от неговото минало. Не можеше повече да понася това положение на нещата. Трябваше да знае истината.

Сграбчи телефонната слушалка, набра номера на болницата и помоли да я свържат с детското отделение. Дежурната сестра й каза, че доктор Мелиса Кени е в Китай. Да, очаквало се да се върне следващата седмица, но сега се оказало, че ще закъснее още малко. Щяла да се прибере през Индия, което означавало още няколко седмици.

Лара изпусна слушалката и се сгуши на дивана, втренчена в загасналия огън в огнището, но без да вижда нищо. Болката се беше настанила, тежка като олово, в сърцето й и я дърпаше в място, дълбоко, черно и безнадеждно като пропаст. Животът й беше откраднат от нея, а тя не можеше нищо да направи.

Не усещаше как минава времето, нямаше представа колко дълго е седяла така, но най-после до съзнанието й стигна жаловитото виене на Декс. После усети, че е премръзнала. Часовникът й показваше осем и половина. Тя пусна кучето навън и огледа уморено празната къща. Беше толкова тихо. Ах, тази проклета тишина! И тази самота! Неспособна повече да понася абсолютната тишина, изтича на горния етаж, облече набързо един пуловер и стара пола, обу кожени сандали с равни подметки, грабна ключовете за колата и изтича към вратата.

После си спомни, че дори не се огледа в огледалото, затова се завъртя бързо и изтича обратно нагоре по стъпалата, прокара гребена през косата си и внимателно си сложи червило. Мелиса Кени може и да й беше откраднала съпруга, но проклета да беше, ако позволеше на тази кучка да й открадне и гордостта. Изтича пак до входната врата, после обратно до тоалетката, за да си пръсне малко парфюм „Цейлон“, подарък от Делия и станал й вече любим.

Отиде с колата до Кармел и се заразхожда безцелно заедно с Декс, който постоянно душеше земята. След известно време тя се намери пред вратата на малък кафе–бар. Завърза Декс за дърво–фикус, влезе вътре и се разположи удобно. Преди никога не беше влизала сама в бар и сега, с известно неудобство, гледаше право напред, без да поглежда дори крадешком другите клиенти.

— Какво да ви донеса, мадам?

Барманът имаше изправена нагоре червена коса и тя си помисли, че е може би двайсет и две годишен. Запита се уморено дали тук няма някаква младежка конспирация, дали тя не е единствената възрастна в областта, просто сбъркала века, в който да се роди. Но, много смело, си поръча текила. Отпи голяма глътка и се закашля, когато текилата опари гърлото й, силна като огън. Този път поне беше проявила достатъчно кураж да си я поръча.

Улови погледа на сивокос мъж, който стоеше в другия край на бара. Той повдигна чашата си — жест, който имаше за цел да я поздрави, а тя побърза да отмести поглед встрани. Пресуши текилата на няколко глътки и си поръча друга. Барманът постави чашата пред нея и побутна купичката с лешници по-близо. Този път Лара пиеше бавно, втренчила поглед в огледалото зад бара, питаща се какво да прави с новата за нея свобода. Защото сега дори не се съмняваше, че Бил си е отишъл завинаги.

Докато вървеше по улицата, Дан забеляза първо кучето, завързано за дървото пред бара.

— Декстър? — каза въпросително той.

Декс зарадвано залая и Дан се наведе да го погали, а после видя Лара Луис да седи сама в бара. Беше бледа, но красива в синия си пуловер и тъмната коса, която се къдреше, мека и привлекателна, край лицето й. Първият му импулс беше да отиде и да й каже „здравей“, но нещо в приведените й рамене, във втренчения й в огледалото невиждащ поглед, го накараха да остане на мястото си и вътрешно да се отдръпне. Имаше вида на жена, която иска да остане насаме със себе си. Той погали Декс за последен път и се отдалечи.

Когато по-късно се върна у дома си, Дан започна да се разхожда неспокойно по верандата си и да мисли за мисис Луис. Тя не беше от типа жени, които човек очаква да завари да пият сами в бар, но пък от друга страна, цялото й същество беше изтъкано от противоречия. Тя беше достатъчно срамежлива, за да се изчервява приятно, но пък държеше на мнението си и беше горда. Като че ли имаше какво да крие, но, от друга страна, беше изненадващо искрена. Той реши, че тя е много интересна жена. И не можеше да забрави вида на тялото й, облечено в червения бански костюм.

— Изглеждаш различна — каза й Дан следващия следобед.

Лара го знаеше. Беше се погледнала внимателно в огледалото преди това и беше видяла в него истината: сенките под очите си, подпухналостта, леките бръчици. Не беше гримирана, а очите й изразяваха всичко, което вълнуваше душата й. Нямаше какво да крие от този непознат.

— Не можах да спя — каза троснато тя.

Той кимна.

— На мен ми се струва, че никога не можете да се наспите както трябва. Може би имате нужда да се посъветвате с някого по въпроса.

Лара се засмя — високо и кратко.

— Лекар, искате да кажете. Благодаря ви, но си имам моята собствена диагноза. И не се нуждая от помощ.

Той се извърна и тихо подхвана работата си. Лара въздъхна. Не искаше да проявява грубост, но отхвърлянето може да направи всяка жена кисела и нападателна. Тя се излегна в шезлонга и започна да го наблюдава, без дори да се преструва, че чете.

Така, в тишина, измина един час. Той не я погледна нито веднъж. Когато вече не издържаше повече, тя каза тихо:

— Съжалявам, че бях груба.

Той разрязваше с трион една греда. Довърши онова, което беше започнал, преди да вдигне поглед към нея.

— Всичко е наред, мисис Луис.

Този път въздишката й беше дълбока и искрена.

— Кога ще се научите да ме наричате Лара? Та нали аз ви наричам Дан.

— Окей, Лара.

Той поднови работата си, а тя въздъхна още веднъж. Измина още един час и слънцето започна да се спуска по-ниско на небето. Тя му предложи чаша вино, но той каза, че би предпочел една бира, но тя да не става, защото можел и сам да си я вземе от кухнята.

Върна се с отворената бира и прекоси верандата, за да седне до нея. Лара си помисли колко спокойна и грациозна е походката му. У него нямаше и наполовина от неспокойствието и нервността на Бил. Нямаше дори част от неговото напрежение, от краченето му напред–назад, от набръчканото чело, от нервното вдигане на телефона, чиито звън караше Бил да подскача. Този мъж изглеждаше така, сякаш всичкото време на света беше негово.

Той седеше на стола, преметнал крак върху крак, и се чувстваше напълно като у дома си, отпуснат и спокоен. В погледа му имаше усмивка.

Тя скръсти ръце под гърдите си, защото се чувстваше неудобно под погледа му.

— Какво гледаш?

Той вдигна рамене.

— Теб.

— Няма какво толкова да гледаш, наистина — тя отметна косата си назад като срамежлива тийнейджърка.

— Наистина?

Сега май той й се присмиваше. Тя стана, пусна диск на Боб Дилън — глас, който обичаше още от своята младост.

— Любимият ми певец — каза той и увеличи звука.

Лара се зачуди колко силно и мощно звучи музиката в откритото пространство, как се носи над океана.

— Никога досега не съм слушала музика на открито — каза тя.

— Но музика може да се слуша само така. А тук имаш предимството да нямаш съседи, които да се оплакват.

— Аз обичам самотата си. Ценя я.

— Затова ли седеше сама в бара снощи? — чу я как си поема остро дъх, и се засмя. — Лейди, ако искаш да ходиш на бар сама, не оставяй кучето си отвън. То те издава.

Без да иска, Лара се засмя.

— Получих лоши новини — обясни тя.

— Докторът няма да дойде още известно време, ха!?

Тя го изгледа надменно.

— Ти да не си забравил? Казах ти, че е в Бейджинг. А сега се оказва, че после трябва да отиде до Делхи. Той заема високо положение в своята област.

Той кимна.

— Разбирам. Брат ми иска да стане неврохирург.

Само за това мисли.

— Отсега съжалявам бъдещата му съпруга.

Лицето на Лара представляваше маска, но той долови горчивината в гласа й. Отпи от бирата си.

— Трой още не възнамерява да се жени.

— А ти ще се ожениш ли за Брит?

— Не.

— Защо не? — тя стоеше с гръб към него и гледаше надигащия се прилив.

— Защото не я обичам.

— О? — тя се обърна към него. — А откъде знаеш какво е любовта?

— Не знам, Лара. Само се надявам, че някой ден ще извадя късмет и най-после ще открия каква е магията на това чувство.

Слънцето беше залязло и се спускаше мъгла. Лара беше облечена само в стари къси панталонки и тениска. Разтри ръцете си нагоре от лактите, защото внезапно почувства студа.

— Време е да тръгвам — каза той, без да поглежда часовника си.

— Да. Разбира се. Сигурно има много неща, които трябва да свършиш… Късно е.

— Не бях забелязал как лети времето.

Той все още продължаваше да седи и все така й се усмихваше с многозначителната си усмивка. Имаше нещо в очите му — изражение, което тя не можеше да разгадае.

— Казвал ли ти е някой някога, че си красива жена, мисис Луис?

Лара го изгледа втренчено. Смутена, направи крачка назад и нервно изтри длани в панталонките си.

— Аз… Не… Е… — и почувства как силна руменина пари бузите й.

Той я гледа една дълга минута, после се обърна и спокойно влезе в кухнята й. Остави празната бирена бутилка на бар–плота.

— Крайно време е някой да ти го каже! — извика той през рамо.

Тя го чу да подсвирва на кучето си и само след миг вече го нямаше.

Изумена, се отпусна тежко в един фотьойл. „Глупачка, каза си ядосано. Един мъж да ти направи комплимент и изпадаш в шок. Виж каква си станала, достойна си за съчувствие.“

— Върви на майната си, Бил! — Тя удари с юмрук по дръжката на фотьойла. — Ще отида в Париж без теб. Ще похарча всичките ти пари за скъпи френски дрехи и шампанско. Ще се забавлявам и поне веднъж ще бъда кралицата на бала.

Пое си дълбок, разтърсващ, дъх. Поне веднъж сама взе решение за живота си. Тя не беше само майката, само добрата другарка в живота. Не беше само съперница на Мелиса Кени за любовта на съпруга. Беше Лара Луис, четирийсет и пет годишна, жена, която има право да живее и да бъде щастлива, жена, която скоро щеше да види Париж отново. При тази мисъл, кой знае защо, сърцето й се сви.