Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (10)

Глава 10

Дан Холанд никога досега не беше срещал жена като Лара Луис. Тя беше така погълната от себе си, пазеше чувствата си ревниво и никога не ги издаваше — освен в случаите, когато биваха частично разкривани от изразителното й лице и огромните й тъжни очи. У нея се долавяше някаква невинност — нещо, което липсваше на младите жени, които той познаваше, а още и нежност, и уязвимост. Тя като че ли не смяташе, че жената трябва да бъде нахална и корава — мнение, с което по-младите момичета, изглежда, бяха закърмени. Според нея, тези качества не бяха необходими. Младите жени, с които той се срещаше, бяха агресивни и имаха отрицателно отношение към всичко. Смятаха, че животът им е длъжник и те трябва да получат всичко. Привличаше го нежността на Лара, женствеността й, харесваше ненатрапчивото й чувство за собствена значимост, възхищаваше се на интелигентността й.

Всяка вечер, след като свършеше работата си по верандата й, той изпиваше бавно една бира. Двамата говореха, но без да казват нещо особено. Говореха за Кармел, за неговия живот, за нейните деца. А понякога настъпваше дълго мълчание, което говореше по-красноречиво и от думите.

Измина още една седмица. Дан работеше на другия край на верандата, не в този, където Лара седеше и четеше книга. Той беше съсредоточен в работата си, но все пак непрекъснато я следеше с периферното си зрение. Харесваше я в този червен бански костюм, защото гърдите й се показваха примамливо отгоре, а той харесваше още дългите й крака и заоблен ханш. Тя лежеше в шезлонга със затворени очи, а книгата си „почиваше“ върху корема й. Кожата й се беше изпотила леко, а до ноздрите му достигаше ароматът на лосиона й — „Хавайски тропически плодове“.

Той работи, докато слънцето залезе, и после, както обикновено, Лара го помоли да остане и да изпие една бира. Седяха един срещу друг в здрача и наблюдаваха как лунното кълбо бавно се издига в небето. Тя се беше преоблякла в широка и свободна бяла пола и тениска; беше наметнала синя жилетка на раменете си, а дългите й стъпала бяха обути в обикновени ниски сандали. Но на ушите й проблясваха златни обеци, а парфюмът й имаше особен, приятен и деликатен аромат.

— Още два дни и работата ще е приключена — каза той тихо.

Лара кимна и си каза, че така е по-добре. И все пак, той щеше да й липсва. О, да, щеше да й липсва. У Дан имаше нещо неподправено, нещо истинско, което много й се искаше да задържи край себе си.

— Искаш ли да останеш за вечеря? — опита се думите й да прозвучат неангажиращо, като че ли й беше хрумнало току-що, но истината беше, че същата тази сутрин беше отишла с колата до Кармел и специално беше купила храна. Знаеше, че й се иска да вечерят заедно. — Само неща, които купих в града: пуйка, салата от сурово зеле, картофено пюре, горчица…

— Добра, домашно приготвена храна.

Той май пак й се присмиваше, затова тя каза сърдито, като малко дете:

— Не е задължително да останеш.

— Не. Но ми се иска. И ти благодаря за поканата. Обичам пуйка и картофено пюре. Обичам и компанията ти.

Тя се усмихна срамежливо.

— Човек се чувства самотен тук.

— Но предполагам, в бара се чувстваш още по-самотен, когато си сам — каза той и се засмя, когато тя го изгледа гневно.

Лара влезе в къщата и запали ароматичните свещи, които изпълваха въздуха с миризма на розмарин и тамян и й напомняха за Прованс преди толкова много години. Мислено благодареше на Бога, че Дан никога няма да узнае през колко мъки беше минала заради тази вечер. Колко тревоги й беше създало облеклото, решението дали да се хранят в трапезарията или в кухнята. Накрая беше решила да е кухнята, тъй като така нещата щяха да изглеждат по-малко нагласени. После, пак така трудно, трябваше да реши какво вино да пият и каква храна би харесал той. „Защо правя това? — запита се тя с радостна тръпка — може би толкова по-желана, защото беше забранена. — Какво замислям? Опасно е…“

Постави един компактдиск, по-точно Бил Евънс и Симфоничния оркестър, и звуците на пианото, подобни на ромолящ водопад, изпълниха стаята. Когато се обърна, видя, че Дан е застанал на прага и я наблюдава. Пространството между двамата се изпълни с напрежение и въздухът сякаш видимо затрептя от дългото им мълчание.

— Красиво е — каза Дан тихо.

Нервна, тя го покани да седне, сервира му храната и го помоли да налее виното. Говориха за децата си, за литература, изкуство и музика, за всичко друго, но не и за това, което ставаше между тях. А после той я изненада с думите си, че някога е имал мечта. Той се присмиваше сам на себе си, когато каза:

— Мислех, че мога да стана скулптор. Нали знаеш, съвременен Микеланджело, да пътувам до Карара, за да избирам прекрасния мрамор за моите творби и да работя залисан, в моето таванско студио.

— Тогава защо не си преследвал мечтата си?

Той сви рамене.

— Съдбата ми поднесе друго. И не ми остави никакво време за мечти. Сега за мен това е само хоби и, предполагам, никога няма да отида до Карара, за да избирам мрамор. Но, както казват, такъв е животът. И аз съм щастлив човек.

— Завиждам ти.

Той я изгледа продължително, без да мига.

— Мисля, че нямаш нужда от тази завист.

Като избягваше погледа му, тя започна бързо да прибира чиниите. Той хвана ръката й, за да я спре.

— Ще раздигнем по-късно — каза й. — Ела да се разходим по плажа.

Навън беше хладно и Лара закопча пуловера си догоре, докато се разхождаха боси по плажната ивица. Луната беше само тънък сърп, но светлината й оставяше фосфоресцираща пътека по средата на океана. Тя усещаше мускулестото мъжко присъствие на Дан така силно, долавяше така ясно мъжката му миризма и близостта му, че когато той я хвана за ръката, сякаш електрическа искра проряза стомаха й и тя не посмя да вдигне поглед към него.

Той нежно я обърна с лице към себе си, пъхна длан под меката й коса и я постави на тила й, за да я дръпне по-плътно към себе си. Тя буквално чу как кръвта й пулсира във вените, и се остави на примамливите усещания на този друг свят, където всичко, което имаше значение, беше начинът, по който се чувстваше. Чувствена. Жива. Жена.

Той прокарваше пръсти по гъвкавата извивка на гръбнака й, сега пъхнал длани под синята й жилетка.

— Не мога да те изгоня от съзнанието си. Оставям те тук, отивам си у дома и мисля за теб, питам се коя ли си и каква ли си всъщност…

Това беше така далеч от истината, противоречеше толкова силно на всичко, което тя беше, че й се струваше, че полудява… Рязко се дръпна от ръцете му, по-далеч от него.

— Няма нищо, което си заслужава да знаеш.

Дан постави длани на раменете й и я обърна с гръб към себе си.

— Ето отново — каза ядосан. — Защо, Лара? Какво не е наред? Какво се е случило с теб?

— Не знам… Не, това не е вярно, знам.

Внезапно тя откри, че му разказва всичко за Бил и Мелиса — за това, как животът й се разпада пред очите й. Че години наред е била всички жени в живота на Бил: младата любовница, съпругата и помощницата в живота, майката. И че сега той й отнема всичко. И тя е принизявана до нищо. Че вече е никоя.

Дан я притегли по-плътно към себе си и започна да я гали успокоително по гърба.

— Бил те кара да се чувстваш безполезна. Той не те вижда по начина, както те виждат останалите мъже. Както те виждам аз. Той не вижда колко си красива, колко нежна е твоята същност — сега дланите му бяха на раменете й и той чувстваше, че тя трепери. Притисна я до себе си, гърдите й се допряха в неговите.

И тогава в мислите на Лара нямаше нищо друго, освен онова, което изпитваше в момента. Горещината, която я изпълваше, нуждата, необходимостта да се притисне още повече в него. Искаше да го вдишва вместо въздуха, да го докосва, да го вкуси… Струваше й се, че вече няма кости и че плува в пространството някъде около тях. Двамата се отпуснаха на хладния пясък. Той погали извивката на бузата й и тя почувства колко загрубяла е дланта му от тежката работа. После той нежно изписа извивката на веждите й. Устата му отново беше върху нейната и й се струваше, че той иска да я изпие…

Беше взел нещата в свои ръце — разкопча жилетката и блузата й, помогна й да ги съблече, а после я положи, полугола, на леглото от пясък. Лунната светлина заля кожата й и оцвети зърната й в лилаво, а разделените сластно устни — в сребристо, а после се отрази обратно от полузатворените й клепачи. Тя се чувстваше безтегловна в прегръдката му и всичките й задръжки се стопиха.

Той лесно и бързо се съблече. Беше толкова красив, колкото тя си го представяше. С тесни бедра, строен, мускулест. Златисти косъмчета се къдреха по гърдите му, а когато се наведе над нея, долови аромата му — на слънчева светлина и морски вятър. Той целуна гърдите й, погали с устни зърната й, вдъхна аромата на кожата й и Лара се притисна по-силно в него. Преплете длани зад силния му млад врат, като че ли се страхуваше, че той може да избяга, преди да му се е насладила достатъчно.

— Ти си прекрасна жена — прошепна нежно Дан в ухото й. — Имаш ли въобще представа колко си красива? Колко секси ухаеш и колко си гореща?

Страстта пулсираше в корема й. Ръцете му я галеха толкова нежно — извивката на хълбоците й, триъгълникът тъмни косми, дъхавата й влага. После езикът му започна да я опознава и да я поглъща жадно. Само това беше достатъчно да я изстреля като ракета към рая.

Когато не можеше да издържа повече, той легна върху нея. Беше само на няколко инча от нея. Гледаше я право в очите.

— Желая те толкова силно! — прошепна. — Кажи ми какво искаш, Лара — езикът му се плъзна в ухото й.

Лара нададе страстен стон, искрен стон, извиращ от самите дълбини на желанието й. Беше загубена. Беше уловена в капан от странните ограничения на езика, който еротиката използваше. По какъв друг начин би могла да му каже: „Докосни ме тук“ или „Дай ми ръката си, дай ми устните си, вземи ме в прегръдките си, целуни ме по устата, о, моля те, моля те…“ Поезията беше в телата им, не в думите, които биха могли да използват, не в онова, което той правеше с нея или което тя, за своя изненада, правеше с него. Запита се коя ли е тази жена. Дали наистина беше самата тя? Виковете й бяха тихи и нежни и съвсем нови за нея. Беше изгубена, объркана от отговора на тялото си, на който тя дори не знаеше, че е способно.

Протегна ръка надолу да го докосне, почувства как той пулсира, почувства твърдостта му, която показваше, че я желае толкова, колкото и тя — него. Смело го насочи вътре в себе си, не желаеше да чака и секунда повече. Но викът, който нададе, беше мълчалив и съществуваше само в съзнанието й — като че ли се страхуваше, че някой може да я чуе. Или може би, че самата тя може да се чуе. Никога досега не беше изпитвала желание да крещи. А сега й се искаше да вие с пълно гърло, да забие нокти в плътта му, да стиска и да хапе, докато силните му тласъци карат плажа около нея да се върти.

След края той остана да лежи върху нея, все още тръпнещ. Протегнатите й встрани ръце бяха все така сплетени с неговите, тялото й, хлъзгаво от потта, усещаше ясно тежестта на неговото, но не й се искаше да помръдне дори. Искаше да пренесе този миг във вечността. Защото, дори това между тях да не се случеше никога вече, тя нямаше да бъде същата занапред, знаеше го.

Когато бавно се върнаха в реалността, почувстваха внезапния хлад на нощния въздух. Дан я дръпна да се изправи до седнало положение и напъха ръцете й в ръкавите на жилетката — като че ли тя беше малко момиченце, което трябваше да облече. Заигра се несръчно с малките копченца и се наложи тя да му помогне. Той приглади назад разрешената й и пълна с пясък коса, после обхвана лицето й в длани.

— Не съм сигурен какво е любовта — каза тихо — но мисля, че я намерих.

Някъде от дълбините й се надигна вълна истинско, неподправено щастие и Лара наведе глава, за да я подпре на рамото му.

— Аз също не знам какво е любовта — прошепна тя. — Всичко, което знам, е, че искам да имам онова, което се случи тази вечер между теб и мен.

Той й помогна да се изправи на крака, притисна я силно към себе си и отново я целуна. Засмяха се щастливо и изтупаха пясъка от дрехите си. Той й помогна да облече полата си, а тя настоя да закопчее дънките му. Прокара нежно длани по леката издутина под тях, която вече познаваше и която сега беше и нейна. Наведе се, за да го целуне през дънките, и той нададе тих стон.

— Недей, любима, иначе никога няма да си тръгнем оттук. А виж, приливът идва.

Океанът ревеше и се надигаше към тях. Той я хвана за ръката и двамата затичаха, като ту се подхлъзваха, ту се препъваха, по мокрия пясък. Щастливи, ухаещи на любов, секс, пот и морска вода, двамата изкачиха дървените стъпала към верандата и влязоха в къщата.

Телефонът звънеше. Лара замръзна на място. Знаеше, че е Бил.

Дан я гледаше втренчено и учудено, а телефонът продължаваше безумно да раздира тишината. Дивата сирена, която той беше опознал на плажа, беше изчезнала. Цветът се беше отдръпнал от лицето й, което беше неописуемо бледо. Беше онемяла от ужас. Телефонът звънна още няколко пъти, после престана, но звукът като че ли още присъстваше в новата за тях, напрегната, тишина.

Лара се обърна към него с очи, потъмнели от паника.

— Какво ще правя в бъдеще? Какво правя в момента? — изтича нагоре по стълбите, далеч от него, но той я хвана за ръката.

— Защо бягаш от мен? — извика, ядосан от факта, че тя се страхува заради онова, което току-що бяха споделили. — По дяволите, Лара, ти само направи онова, което искаше. Така постъпва от известно време и себичният ти неверен съпруг.

— О, какво знаеш ти! — извика тя, побесняла от стари и нови чувства. — Откъде би могъл да знаеш какви са взаимоотношенията на хора, които са били женени в продължение на двайсет и пет години? Как въобще би могъл да знаеш как се чувствам аз?

Издърпа рязко ръката си от неговата, очите й блестяха гневно. Той я гледаше втренчено, изумен и онемял, предаден от вината, която изпитваше. После каза тихо:

— Права си.

Взе в ръка обувките си, които бяха пълни с пясък и тръгна към вратата.

— Съжалявам, Лара — каза й студено. — Но обаждането беше за теб, не за мен.

После отвори вратата и без да се обърне назад към нея, излезе от живота й. А тя, като пълна глупачка, просто стоеше там и го остави да си отиде.