Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (33)

Глава 33

След два дни бяха отново на път. Пътуваха по магистрала Дес дьо Мерс, магистрала на две морета, като от време на време спираха, за да обменят долари във франкове и да заредят. Монпазиер, семейство Шауп и река Дордона бяха зад тях, а на задната седалка имаха три кутии със скаридите на контеса Ажен.

Пееха заедно с радиото — в момента „Браун шугар“ на „Стоунс“. Лара я беше чула за първи път, когато беше тийнейджърка. По онова време Дан сигурно е бил още малко момче.

— Заведи ме на танци довечера — каза тя изведнъж. — Искам да танцувам с теб.

Той я погледна и се усмихна на ентусиазма й.

— Окей — съгласи се.

„Охо, защо се държиш като тийнейджърка! — противното гласче я върна грубо на земята. — Кога въобще си танцувала с Бил?“ „Никога, помисли си Лара безгрижно. Никога не съм танцувала с Бил. Но сега искам да танцувам, така че…“

Появи се град Каркасон, който все още беше опасан със стената, която е била там и през средновековието. Беше разположен на върха на хълм и блестеше на слънчевата светлина, а кулите му се очертаваха на фона на синьото небе.

— Сякаш е мираж — въздъхна Лара, дълбоко впечатлена, почти изпаднала в благоговение. — Не може да е истински.

Излязоха от магистралата още на следващия изход и поеха нагоре по хълма. Старият вход беше над подвижния мост. Трябваше да паркират колата пред стените и да го прекосят, което и направиха, хванати за ръце.

Намираха се в стария укрепен град, на павирана улица, толкова тясна, че трябваше буквално да се залепят за стените на къщите, за да позволят на малкото коли да минават. Качиха се на укрепленията, откъдето някога войниците са изпращали стрелите си, и се разходиха по тях, като си представяха, че са смели рицари, очакващи многобройния враг, идващ към тях с наведени, но готови за стрелба, лъкове.

Лара направи много снимки със своя „Никон“ който нямаше предпазител за лещите и не можеше да й погоди номер този път, докато Дан се възхищаваше на масивните каменни отломки и се чудеше как са успели да построят всичко това без помощта на каквито и да било машини. „Само със силата на мускулите, предположи той, сигурно са работили стотици мъже.“

Намериха свободна стая в хотел Dame Carcas с голямо легло от черешово дърво и тапети на цветя. След като взеха душ, тръгнаха да разглеждат града. После седнаха да си починат и да изпият по чашка кафе и да гледат другите минувачи.

По-късно откриха бистро, където сервираха cassoulet, местния специалитет — задушена гъска, наденички от Тулуза и гарнитура от гъст бял боб с доматен сос за основа. Сервираха ястието в индивидуални гювечета. Към всичко това вървеше идеално и бутилка от местното гъсто червено вино vin du pays. Лара си мислеше, че са в истинския рай, когато Дан неочаквано каза:

— И така, ще напуснеш ли Бил?

Какво би могла да му отговори? Че все още не знае? Че първо трябва да открие истинското си „Аз“? Че трябва да узнае истината за себе си?

— Трябва ли да говорим за това сега? — каза тя ласкаво, придумващо. — Нощта е толкова прекрасна и искам да мисля единствено за нас. За теб.

— Все някога ще трябва да помислиш за това, Лара. Защото аз искам да знам.

Тя виждаше, че той е повече от сериозен, и не знаеше какво да мисли. Дали не искаше някакъв вид признание от нея? Просто не би могла да се справи с изискванията му.

— Ще помисля — отговори му. — Само не сега, не и в тази вълшебна нощ.

„Глупачка — прошепна тихо и злобно гласчето. — О, вие, глупави жени…“

Държаха се за ръце по обратния път до хотела и Лара с благодарност си мислеше, че изглежда, всичко е отново наред. Високо над хълма, небето беше наситено тъмносиньо, обсипано със звезди.

— Като че ли Господ е пръснал на места с боя от четката си на художник — каза тя замечтано.

По тесните улички се носеше миризмата на огън, вкусни ястия и екзотични подправки. Многовековни тайни висяха във въздуха, недоловими, но човек все пак усещаше съществуването им. Тя си помисли, че във Франция не е необходимо да търсиш историята в музеите, защото живееш с нея всеки ден. Историята беше на улицата, по която в момента вървиш, в старите каменни стени, в кулите от началото на средновековието, в древните дървени греди и в таваните, в които гледаш, като легнеш на античните легла. Във Франция, помисли си Лара, миналото винаги е част от настоящето.

Така беше, тя скоро щеше да открие, и с нейното собствено минало. Защото то щеше да се върне и да я преследва.

Лара лежеше напълно будна. Извърна глава, за да погледне Дан, сгушен до нея, преметнал крак през бедрата й. Устата му беше леко отворена, а косата му изглеждаше сребриста на лунната светлина, която нахлуваше свободно през отворения прозорец.

Подпря се на лакът и започна да го изучава, като за първи път забеляза малките бръчици около очите му, не много дълбоките все още, бръчки на челото му, златистата сянка на наболата му брада. Сърцето й се сви, защото той изглеждаше много уязвим.

Изпита вина и неудобство, че го разглежда, без той да знае, затова се плъзна долу от леглото и отиде до прозореца. Загледа се в нощното небе, черно като сатен, на което висеше като забодена огромната опалова луна. Древният град спеше. Всички спяха, помисли си Лара неспокойно, освен нея. Обърна се, за да погледне Дан отново. Сега той лежеше по гръб и похъркваше тихо.

Като въздъхна, за да прогони потискащото я чувство за самота, тя отиде на пръсти в банята и взе хапче, което да успокои стомаха й. После намери смачкания брой на „Хералд трибюн“, който Дан беше купил, докато бяха в кафето, и седна до прозореца. Лунната светлина беше достатъчна за четене и тя приглади страниците с ръка, като с безразличие преглеждаше заглавията, съобщаващи за влакови катастрофи и измами. Струваше й се, че нищо, което се случва по широкия свят, не може да достигне до очарователния й в момента живот, че тя се намира в някакво неоткрито измерение на времето, защитена от подвижния мост и крепостните стени. Светът можеше да мине и без нея за няколко седмици.

„Не само за няколко седмици, а дори и за повече, напомни й за съществуването си подлото гласче. Колко минаха вече? Десет дни!“

Лара потрепери и подръпна халата си, за да я обгърне по-плътно. Не искаше да мисли за действителността.

В средата на следващата страница видя снимка. Известен лекар и неговата помощничка са открили новото сърдечно отделение в Бейджинг гласеше заглавието.

За секунда, смисълът не стигна до съзнанието й. После сякаш някой й удари плесница. Ръцете й започнаха да треперят докато гледаше втренчено снимката на Бил и Мелиса Кени. Бил очевидно не знаеше, че го снимат. Или не знаеше, или пет пари не даваше. Беше прегърнал Мелиса през раменете и беше доближил устни до ухото й… Като че ли се канеше да я целуне, помисли си Лара. И от тази мисъл й прилоша.

„Световноизвестният сърдечен хирург, доктор Уилям Х. Луис от Сан Франциско, на снимката с помощничката си, педиатъра доктор Мелиса Кени, бяха почетни гости на китайското правителство при откриването на новия кардиологичен център в Бейджинг. Доктор Луис си е заслужил международно признание с факта, че е спасил стотици детски животи с присаждането на сърце и бял дроб, като при това използвал новаторски техники. Двойката ще продължи пътя си към Ню Делхи, където доктор Луис ще помогне за откриването на нова детска кардиологична клиника. Доктор Луис казва: За мен, най-важното нещо на света е работата ми. Да спасявам живот, детски живот, е винаги на първо място. Затова станах лекар. Нищо не би могло да ми носи по-голямо удовлетворение. Това е работа, която напълно ти се отблагодарява.“

Неуловимото чувство на Лара за щастие се спука като празничен балон. Гневът я задави и тъгата отново се настани в сърцето й, самосъжалението отново я завладя, а ревността започна да дълбае в стомаха й, в който започнаха да се надигат киселини. Дан не съществуваше. Франция не съществуваше. Сега имаше само Бил и тяхното общо минало. Съвместният им живот, който беше продължил двайсет и пет години, тяхната отдавна отминала младост, техните деца. И нейната собствена болка. Новата жена, в която се беше превърнала, се разпадна като нещо несъществено и предишното й „аз“ уверено възкръсна от останките.

Когато успя да събере достатъчно сили, тя слезе долу, в тъмното фоайе.

Сънливият дежурен нощна смяна я гледаше втренчено — като да беше привидение. Поизправи се малко на стола си, после стана на крака, приглади косата си и каза:

— Мадам?

— Телефон? — запита тя, неспособна да се сети за каквото и да било на френски. За щастие, думата звучеше еднакво на всички европейски езици.

Той посочи към малка дървена кабинка под стълбите.

Лара влезе в нея, затвори вратата и седна на меката седалка. Автоматично набра номера на Делия. Имаше нужда от момичетата.

Линията беше лоша и й се стори, че цял океан реве на фона на гласа на Делия, когато тя й отговори.

— Е, здравей — каза приятелката й. — Отдавна не сме те чували, затова решихме, че липсата на новини е добра новина и че прекарваш страхотно, затова не се сещаш за нас.

— Делия, аз съм в Каркасон.

— Звучи съвсем по френски.

— О, Делия — гласът на Лара трепереше. — Току-що видях снимката на Бил в „Хералд трибюн“. Заедно с Мелиса Кени, която, изглежда, се кани да целува.

Въздишката на Делия долетя по линията.

— Е, и какво от това, Лар? Нима той още те интересува? А аз мислех, че и ти самата доста се целуваш с Дан.

— Не в това е въпросът…

Гласът на Лара заглъхна и Делия побърза да каже:

— Окей, в какво, тогава, е въпросът? Сигурна съм, че имаш какво да кажеш, щом ми звъниш специално за това.

— Ами… Това просто доказва, че е истина, нали?

— Но, скъпа, ти вече знаеше, че е истина. Не можеш да позволиш на това, че си видяла тяхна обща снимка, да те върне обратно на квадратче едно. Помниш ли, ти си на пътуване, в което трябва да откриеш себе си, а не да шпионираш Бил и неговата любовница.

— Но, Делия, аз наистина съм отново на квадратче номер едно. Искам да кажа, знаех, че Бил е с нея, но да я видя на онази снимка, застанала до него, като че ли двамата си принадлежат… Изведнъж всичко ми се стори толкова истинско. Делия, аз съм заслужила тази роля. Аз бях добрата съпруга. Аз трябва да стоя до Бил и да споделям славата му. О, не може да му се отрече, че е работил упорито и че наистина е известен в своята област. По дяволите, Делия, предполагам, че онова, което всъщност искам да кажа, е, че аз съм тази, която Бил би трябвало да обича. А сега всичко, за което мога да мисля, е, че той е с нея. И за това как ще реагират децата ни, когато им съобщи, че ме напуска заради друга жена. Какво ще стане с мен, когато се върна и стана отново старата Лара Луис?

— Нима не разбираш? — Делия се питаше дали въобще има смисъл да се опитва да вразуми Лара. — Сгрешила си, естествено. Но толкова много жени са сгрешили в избора си на съпруг. И трябва да признаеш, Лара, че ти и Бил не сте влюбени един в друг от години.

Лара мълчеше и Делия каза остро:

— Надявам се, че не плачеш, Лар, защото е време да започнеш да оценяваш достойнствата си. Имаш две великолепни деца, които са достатъчно пораснали и са достатъчно независими, за да се справят със ситуацията. Ти си само на четирийсет и пет и си в добра форма, макар, да призная, можеш да отслабнеш с няколко килограма. И имаш любовник, който е луд по теб. Затова, Лар, за Бога, дай си малко почивка. Отпусни се. Поживей си, преди да съм започнала да губя търпение с теб. Лара се усмихна тъжно.

— Звучиш така, сякаш вече си загубила търпение.

Но Делия имаше отговор за всичко и можеше да излекува всичко, дори и разбито сърце. Тя каза:

— Имам чувството, че имаш нужда от нови обувки. Секси обувки с високи токчета и леко из рязани отпред на пръстите, най-скъпите, които можеш да намериш. Отивай да ги търсиш, момиче.

Лара й обеща, че ще си купи такива обувки, и чу как Делия въздъхна дълбоко и шумно от облекчение. Двете се сбогуваха малко по-весели, отколкото бяха в началото на разговора.

Вече започваше да й става студено, когато се мушна обратно под завивките до Дан. Като се стараеше да не мърда, за да не го смущава, тя лежеше с широко отворени очи, втренчени в тапетите на цветя. Така дочака изгрева на зората. Но не мислеше за секси обувките, нито за Делия, нито за Дан. Мислеше за Бил.