Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (19)

Глава 19

Вече пред терминала, уморено и с благодарност, но и с няколко препъвания, се настаниха в едно такси.

— Le Ritz, s’il vous plait — каза Лара на шофьора и се отпусна уморено на седалката. Още не можеше да повярва, че наистина са в Париж. — Има толкова много неща, които могат да се видят — каза на Дан, когато се вляха в изключително натовареното улично движение.

— Какво ще кажеш за онези известни фонтани? — запита Дан.

— Фонтани? — тя беше озадачена. Дали той не бъркаше Париж с Рим?

После откриха, че прекосяват някакъв мост и вече поемат по улиците на вълшебния град.

Париж. Лъчи слънчева светлина падат върху внушителни сиви сгради; стръмни мансардни покриви с изострени върхове и високи прозорци; изискани жилища с високи огради и зелени щори; сенчести улички и огромни дървета по „Шан’з Елизе“; кръгли улични лампи по каменните мостове, улично движение и невъобразим шум. Пешеходци по булевардите, елегантни жени с превъзходни крака, придружавани, както изглежда, винаги от добре възпитани малки кученца, улични пазарчета с изобилие от пикантни и пресни плодове и зеленчуци; долитаща музика от прозорците с дантелени завеси, които едва ли можеха да предпазят обитателите от любопитни погледи. Позлатени статуи буквално на всеки ъгъл; кремавите камъни на Лувъра; железните перила, също с позлатени върхове, и децата със сламени шапки и морскосини сака, строени в редица зад гувернантката; тесните павирани улички и скритите вътрешни четвъртити дворчета зад масивните дървени порти; ароматът на превъзходна храна и нежни парфюми. Външни кафе-барове, чиито малки и кръгли масички са разположени направо на тротоарите, а около тях — плетени столове, на които хората могат да си починат, да пият кафе с щедра доза бита сметана или пък питиета във високи и тънки чаши, като че ли нямат какво друго да правят на света. Тъмни малки бутици и изискани ресторанти; паркове с фонтани и винаги вълшебната лента на Сена, която тече като кръвта на живота, защото Париж е град, където животът изпълва всички улици.

Париж. Спомените нахлуха в главата на Лара, натежала от умората, като свеж полъх на летен бриз. Струваше й се, че сърцето й е живяло тук през всичките тези години, докато някаква друга, по-незначителна, част от нея е живяла в Калифорния.

Таксито им спря пред величествения хотел и Лара изпусна дълбока прочувствена въздишка, когато портиерът забърза към тях. Беше като да се завърнеш у дома. Всички глави се обърнаха към тях, когато, накуцващи, видимо уморени и без багаж, минаха през изисканото фоайе, застлано с червен килим, после край дългата редица витрини, където бяха изложени изключителни по своята уникалност и цена бижута и дрехи. Но Лара вече беше толкова уморена, че пет пари не даваше какво си мислят хората. Не я интересуваше как приемат нито външността й, нито разликата във възрастта й с Дан. Очакваше с нетърпение да се озоват в лукса и уединението на стаята си, горещата вана, която щеше да възстанови донякъде силите й.

— Мосю, мадам? — Служителят от рецепцията изглеждаше недостижим в тъмния си костюм, въпреки че се усмихваше приятно.

— Имаме резервация. Мисис Луис от Сан Франциско.

Усмивката на Лара озари лицето й. Огледа щастливо изисканата обстановка, докато служителят преглеждаше списъците. Измърмори нещо на колегата си, после каза:

— Извинете за момент, мадам, трябва да проверя в компютъра.

Лара стисна ръката на Дан.

— Не е ли прекрасно? — прошепна му.

— Изглежда страхотно — каза той, но тя забеляза, че той не се усмихва. Реши, че е така, защото разбира колко е скъпо всичко тук. Беше настоял сам да плати пътните си разходи. Беше израз на самоуважение и тя прекрасно го разбираше. Затова, след дълги пререкания, се беше съгласила, но от своя страна беше настояла да плаща разходите в такива луксозни хотели като този, защото знаеше, че той не може да си го позволи.

Служителят се върна много обезпокоен.

— Съжалявам, мадам Луис, но резервацията ви е била за онзи ден. След като не сте пристигнали, стаята е била дадена на друг гост.

— За онзи ден? — Лара изглеждаше озадачена. — Но как е възможно? На факса, с който потвърждавате резервацията, ясно пише седемнайсети.

— Днес е деветнайсети, мадам.

Лара се сети за деня, който бяха изгубили.

— Изтървахме самолета си — обясни тя и добави — Защото времето беше лошо.

А после осъзна, че от туристическата агенция не са съобразили и деветте часа разлика във времето и са й наели стая за същия ден, в който е било и тръгването й от Калифорния, вместо за следващия.

— Разбирам, но не сме били информирани за промяната във вашите планове. Искрено съжалявам, защото такива неща обикновено не се случват в „Риц“, мадам.

Той беше толкова ядосан и разтревожен, че Лара го съжали.

— Всичко е наред — каза тя. — Ще вземем друга стая.

Той вдигна рамене с този жест, който можеше да изразява хиляди неща.

— Съжалявам, но сега е модната седмица и всички хотели в Париж предварително са запълнени. Вече накарах помощника от рецепцията да разпита в другите хотели от ваше име — отново повдигна рамене. — Няма нито една свободна стая.

Дан я прегърна през отпуснатите рамене, за да я успокои.

— Всичко е наред. Ще намерим нещо — каза той. — Хайде, Лара, не се тревожи за това.

Излязоха отново на улицата и се втренчиха един в друг, без да знаят какво да правят. После Дан каза:

— След като сме бездомни в Париж, предлагам да изпием по чаша шампанско.

Настроението на Лара изведнъж се повиши и усмивката й отново стана безгрижна, когато го хвана под ръка и тръгнаха към ъгъла на улица „Камбон“, където се намираше известният бар „Риц“.

Стените на бара бяха облицовани с дървена ламперия и вътре беше много уютно. Беше пълно със сериозни бизнесмени в делови костюми и елегантно облечени жени. Ясно осъзнавайки колко неугледен е техният външен вид, Лара си спомни колко смутена щеше да бъде от този факт „съпругата на Бил“. Но новата Лара беше далеч от тези неща. Бяха в Париж. И при това — в бар „Риц“.

— Хемингуей е седял тук — каза тя на Дан, въодушевена и отново щастлива, когато започнаха да си хапват от приготвените по домашна рецепта пържени картофи. — Може би дори на същото място, на което сега седиш ти.

— За мен е истинска чест — Дан повдигна въпросително вежда. — А кой е седял на твоето място?

— О, вероятно Щанел. Може би Айзенхауер или Джак Кенеди, или пък бедната принцеса Даяна.

— Значи сме в добра компания.

Лара се засмя. Чувстваше се смешно щастлива, като се имаше предвид, че нямат стая в хотел и вероятно няма да намерят в цял Париж. Отпиваше бавно от шампанското си, като че ли разполагаха с всичкото време на света, за да вземат решение.

— И какво ще правим?

— Винаги има хотели около гарите — каза той. — Обзалагам се, че модната тълпа не би отседнала там.

Изпиха питиетата си възможно най-бавно и с огромна наслада, Дан плати астрономичната цена от петдесет долара и взеха такси до Северната гара.

— Arretez ici, s’il vous plait — Лара изговори доста неуверено малкото френски думи, които знаеше, и таксиметровият шофьор спря пред високата и леко западнала сива сграда със зелената неонова светлина, която указваше, че това е хотел „Зоро“.

Беше евтин търговски хотел от типа, които се строят около железопътните гари навсякъде по света. Нисък и слаб мъж с пригладена назад мазна коса вдигна поглед от броя на „France Soir“, когато влязоха. На черния му пуловер имаше дупка, а от цигарата, която сякаш беше залепнала за долната му устна, се посипа пепел.

На въпроса на Лара „Avez-vous une chamber pour ce soir m’sieur?“ отвърна с недоволно кимване и извади ключ, закрепен на огромна метална халка заедно с множество ключове, след което го плъзна към тях по сивия тезгях. Измърмори под носа си цената, а после, като видя объркването й, я написа на листче хартия.

— О, окей — тя взе ключа и тръгна към малкия и тесен асансьор.

— Мадам! — най-накрая проговори. Протегна ръка и разтри нетърпеливо пръстите си. — Плаща се предварително.

Дан схвана международния жест с разтриването на пръстите един в друг и му подаде необходимите франкове.

В тесния асансьор едва имаше място за двамата, а и той скърцаше повече от зловещо. Погледът на Лара срещна страхливо този на Дан, когато вратите се отвориха и пред тях се разкри коридор без прозорци, застлан с изтъркан червен килим. От двете му страни имаше редица ниски врати, боядисани в кафяво. Броячът на осветлението се изключваше много бързо. Натиснаха ключа един път, но преди да намерят стаята си, осветлението угасна. Наложи се да се върнат, да натиснат ключа за втори път и да тичат, за да успеят да открият вратата, която им трябва.

Стая номер трийсет и седем никак не можеше да се нарече красива. Беше може би осем на десет фута, с посивели дантелени завеси, закриващи мръсни стъкла, имаше тясно и хлътнало легло, а светлината на единствената крушка беше прекалено ярка. Пластмасовата кабинка с душа беше разположена толкова наблизо, че човек би могъл да скочи от леглото направо под душа. Друга, също толкова мръсна, кабинка помещаваше тоалетната и един леген. Това тук определено не беше раят.

Ужасена, Лара се огледа, като се чудеше дали да се хвърли върху леглото и да избухне в сълзи, или просто да се качи на следващия самолет за дома. Дан пък гледаше нея и много искаше да измисли какво да каже, за да я успокои и окуражи.

Лара погледна часовника си. Беше осем и половина вечерта. Вече беше забравила колко е часът в Калифорния. Помнеше само, че там най-вероятно е още вчера, макар че, чакай, не беше ли разликата само девет часа? Отказа се да прави изчисления. Знаеше само, че е време или да заспят като мъртви от изтощение, или отново да се впуснат в действие. Погледна Дан. Той разпери ръце и тя се хвърли в прегръдките му.

— Ето, че намерихме стая — каза й той помежду целувките. — Сигурен съм, че тук сервират превъзходна храна и отлично вино. Но нямаме чисто бельо — добави той с усмивка, — а ти знаеш какво ти е повтаряла непрекъснато майка ти.

Лара облиза гладно устни.

— Има само едно разрешение на този проблем, Дан Холанд — каза тя и го чу да се смее. Съблече набързо дрехите, които носеше като че ли от цяла вечност, и влезе под душа.

Изведнъж Дан си спомни за синята чанта с цип на „Еър Франс“, която му бяха дали на летището.

— Чакай минутка. Жената ми каза, че тук има всичко, от което ще имаме нужда.

Той извади голяма бяла тениска с надпис „Еър Франс“ на гърдите, паста и четка за зъби, на които Лара се нахвърли с радостен вик, пакет книжни носни кърпички, тоалетна хартия, сапун и тампони за отстраняване на грима. Погледна последното останало нещо в чантата, после вдигна поглед към нея. Усмихна се.

— Била е абсолютно права! — показа й кондома. — Само французите биха се сетили за това!

Лара избухна в смях.

— Magnum — Le plus grand! EXTRA. Но откъде е узнала размера? Да не би да ти измериха раменете или нещо друго? — той отново я притегли към себе си и двамата паднаха на леглото, като се тресяха от смях. Животът в Париж все пак беше сладък и прекрасен.

Трийсет безсънни часа, а и още четирийсет минути, за да бъдем точни, след като бяха напуснали Калифорния, те седяха един срещу друг в малък изискан ресторант на улица „Отел Колбер“, намиращ се на тясна павирана уличка точно от другата страна на реката срещу Нотр Дам. Като се огледа наоколо, Лара си помисли, че този ресторант е точно такъв, какъвто трябва да бъде един парижки ресторант — малък, интимен и уютен. Другите посетители въобще не обръщаха внимание на недотам спретнатия им външен вид. Може би беше така, защото всички бяха потънали в своите малки собствени светове, помисли си тя — наслаждаваха се на храната, на виното, на разговорите. А може би това беше просто проява на френската учтивост.

Скоро сервитьорът, с огромна бяла престилка, им наля вино „Родерер Кристал“ във високи чаши със столче. Донесе им кошничка с дъхав, току-що изпечен хляб, който се стори на двамата ветерани на авиолиниите като небесен дар. Като се сети, че не носи бельо, Лара се изкикоти, без да може да реши дали се чувства удобно или неудобно. Запита се дали отсъствието на сутиен и бикини може да стане начин на живот.

— Никога не бих се осмелила да изляза без бельо у дома — сподели с него тя. — Всъщност никога досега не съм го правила. Е, откакто съм навършила три годинки. Тогава паднах в езерото до Спящата красавица в Дисниленд и ми помогнаха да се съблека. Но на тази възраст това няма значение. Но, знаеш ли, сега съм вече пораснала и трябва да разбирам по-добре нещата, а все още мисля, че няма значение.

Дан я погали по умореното, но все така красиво лице. Погледите им се срещнаха в дълбок и интимен контакт, какъвто само любовниците биха могли да осъществят. Той вдигна чашата си към нея.

— Наистина ли съм тук с теб? — прошепна. — Или сънувам? Или пък това наистина е Париж?

— Париж е — каза тя, без да откъсва поглед от неговия. — Париж е мечтата на всеки човек.

Докато отпиваха от шампанското, все още хванати за ръце, Лара си помисли, че се чувства като напълно различна жена.

 

 

Когато се върнаха в безличния хотел до гарата, Дан каза, че той е истинско разочарование, а Лара отговори, че изглежда като онези, където плащаш, за да прекараш един час, и че тя се чувства като проститутка, а Дан й отговори: „Добре!“ и я целуна още в отвратителния малък асансьор, защото, както й каза, умирал от страст по нея. После натисна ключа за осветлението и двамата затичаха по неугледния коридор към стаята си. Едва успяха да стигнат, преди коридорът отново да потъне в мрак.

Тя се подпря на затворената врата и го загледа с полуусмивка на устни. Струваше й се толкова привлекателен, че би могла да го схруска за десерт.

Чуха някакъв неопределен шум отгоре. Вдигнаха погледи към тавана, после се спогледаха. Хрумна им, че сигурно някой използва банята на горния етаж.

— Това сигурно са известните парижки фонтани — прошепна Дан и двамата паднаха върху леглото и се смяха гръмогласно, докато мъжът отгоре не им извика да престанат.

Все още се смееха, макар и тихо, когато той започна да я люби. Не беше възможно да заглушават страстните си стонове, но, изглежда, французите нямаха нищо против това.

Не мръднаха от тясното и хлътнало легло до следобеда на следващия ден. Спяха дълбоко, любеха се така, като че ли нямаше да настъпи утре. „Пък и кой знае, помисли си Лара сънено, може би в Париж утрешният ден не съществува.“