Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (47)

Глава 47

Когато се върна в „Риц“, Лара помоли да свалят чантите й долу, защото напуска. После се качи в колата и подкара безцелно. Накрая осъзна, че е минала покрай кафе–бар „Фльор“ вече половин дузина пъти с надеждата, че ще намери Дан. Но той не беше там и тя спря пред хотел „Д’Англетер“ и помоли лелята дракон да й даде стая. Лежа будна цяла нощ, сама в голямото двойно легло. Когато зората изгря, тя беше вече станала и се беше облякла. Изпи чаша кафе, после се качи отново в малкото „Рено“ и потегли към летището.

Това беше нейното сбогуване с Париж, помисли си тъжно, докато пътуваше по смълчаните улици в ранната утрин. Дали щеше да се върне някога тук? Струваше й се, че не. Любовната й афера с този град щеше да си остане завинаги неконсумирана.

На летището тя се опита да обясни на агенцията за даване коли под наем — на френски — за щетите, нанесени на бронята, и за счупените фарове. Каза им, че ще плати за тях или поне, че застраховката й ще ги покрие. След усилено размахване на ръце и възклицания Mon Dieu, quelle horreur и les americains взеха ключа от ръцете й и й връчиха за подпис множество документи, нито един от които тя не успя да разбере и които, предполагаше, някой ден ще се върнат да я преследват.

Докато привърши битката с хората от агенцията, стана единайсет часът. Тя беше изтощена и нервна. Реши, че кафето няма да й помогне и ще трябва да изпие чаша по-силно питие.

За втори път в живота си седна сама в бар. Загледа се в блестящия неонов надпис над бара.

„ПАРИЖ Е ГРАДЪТ НА ВЛЮБЕНИТЕ“, гласеше триумфално той.

Поръча си „Рикард“. Келнерът, облечен в бяло сако, плъзна чашата по бара към нея и й се усмихна. Тя също се усмихна. Мислеше си: „Да, това наистина съм аз, новата Лара Луис, светска дама, сама в бара.“

Погледна часовника на стената. Десет минути след единайсет. Полетът й беше чак в дванайсет и половина. Чудеше се какво да прави дотогава. Не можеше просто да седи тук и да гледа надписа, който й напомняше какво е загубила. С мрачно изражение, отпи от коктейла и направи гримаса, като усети острия аромат на анасона.

Дан стоеше със скръстени ръце и я гледаше. Беше я видял да влиза в бара с изправен гръб, с вдигната високо брадичка, с прибрана на кок коса. Носеше късата бяла пола, която си беше купила в Сен Тропе, секси черни обувки с високи токчета, а краката й бяха загорели до златистокафяво. Изглеждаше хладна, красива, самоуверена. Той се поколеба, защото се запита къде е Бил Луис, после, като си каза, че това е последният му шанс, реши да й се обади.

— Лара?

Сърцето й пропусна удар, после направи три наведнъж. Не можеше да се помръдне, не можеше дори да се обърне, за да го погледне.

— Предположих, че ще бъдеш тук, за да хванеш полета — той стоеше близо до нея с ръце, пъхнати в джобовете на дънките. — Тревожех се за теб.

Онемяла, тя гледаше право напред — към неоновия надпис.

„ПАРИЖ Е ГРАДЪТ НА ВЛЮБЕНИТЕ“

Той блестеше отново и отново, непрекъснато…

„Добре, кажи му сега, че съжаляваш.“ Почти чуваше гласовете на момичетата, които я подтикваха да върви напред и да оправи нещата. „Нима ще провалиш всичко заради глупавата си гордост? Дай шанс на себе си, просто кажи, че съжаляваш, помоли го да ти прости…“

А ако той не искаше?

„Тогава поне ще си опитала. Това е твоят живот и ти трябва да се погрижиш за себе си, приятелко…“

Тя се обърна и срещна погледа му — тези сини, сини очи, които я познаваха прекалено добре. Знаеха коя е, каква е.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Аз също съжалявам — каза го толкова тихо, че само тя го чу. Можеше и да са единствените хора в бара, единствените дори в цялото летище. — Нараних те, а въобще не съм искал да го направя.

— Не, не — поклати глава тя. — Вината беше моя. Аз те нараних.

— Само гордостта ми — гласът му беше едва доловим шепот и я галеше като вълните на Средиземно море.

— Никога не съм имала намерение да крия от теб, че пътуването беше планирано като втори меден месец. Аз… Просто реших, че така мога да разваля всичко. Исках само да съм с теб — гласът й трепереше. — Повярвай ми, това няма нищо общо с Бил.

— Вярвам ти.

Беше толкова близо до нея, че трябваше само да се протегне и да го хване за ръката. Но знаеше, че е безнадеждно. Той щеше да каже: „Беше ми приятно с теб, благодаря ти, сбогом.“

— Обичам те, Лара — каза й той. — Искам да прекарам с теб остатъка от живота си. Искам да се грижа за теб. Искам да бъдеш моя съпруга — взе ръката й в своята, топла като любовта. — Ще се омъжиш ли за мен, Лара?

Тя го погледна втренчено, цялото й лице беше само огромни очи с цвета на топаза.

— Завинаги ли? — прошепна тя.

Той извади смачкана кафява книжна кесия от джоба си, а от нея — златен пръстен с малък син камък, същия цвят като Средиземно море.

— Купих го на пазара в Антиб, докато ти не ме гледаше — каза й. — Не е нещо специално, но ако кажеш „да“, може и да свърши работа, докато намеря пръстен с диамант.

С плувнали в сълзи очи, Лара протегна ръка и той постави пръстена. Беше й малко голям, но и така беше добре. Тя завъртя ръка наляво и надясно, за да му се възхити най-добре. Беше съвършен. Наведе се към него и устните им се срещнаха за целувка, с която запечатаха съюза си.

Чуха множество ръкопляскания и се извърнаха, усмихнаха се при виковете felicitations и bon chance, които идваха от посетителите на бара. А зад тях светеше надписът, който казваше самата истина:

„ПАРИЖ Е ГРАДЪТ НА ВЛЮБЕНИТЕ“

Сърцето на Лара все още биеше неравномерно.

— Мислех, че ще умра без теб.

— И на мен ми се струваше, че съм в пъкъла. Не можех да повярвам, че съм те напуснал, че съм се проявил като проклет глупак. Никога повече, Лара. Обещавам.

Тя се колебаеше и Дан се питаше какво ли ще последва.

— Относно Бил — каза Лара, защото знаеше, че все някога ще трябва да изяснят нещата. — Относно медения месец. Сега знам, че съм била влюбена във Франция, не в Бил. Франция е била тази, която е изпълнила спомените ми със слънчева светлина и щастие — стисна ръката му, изпълнена с надежда. — Не виждаш ли, Дан, винаги съм била в любовна връзка с Франция.

Той я разбираше. Вдигна дланта й към устните си и целуна пръстена, с което я накара да се засмее.

— Ще се върнем тук — обеща й. — Следващия път ще вземем и децата си.

— Моля? — очите на Лара щяха да изскочат от орбитите си. — Деца ли каза?

Той се усмихна наперено.

— О, мисля, че едно момиченце и едно момченце ще свършат работа.

И те се прегърнаха страстно, а после се засмяха щастливо. И дълго време не престанаха да се смеят.

„Ето те отново млада. Вътрешният й глас държеше да има последната дума. И скоро отново ще бъдеш майка. Само че този път с мъж, когото обичаш.“

Звучи добре, помисли си Лара. И все още усмихната, го целуна отново.

Вече се носеха по пистата. Само след секунди летяха над Париж, който блестеше на слънчевата светлина. После самолетът навлезе в облаците и това беше всичко.

Погледите им се срещнаха.

— Спомняш ли си края на „Казабланка“ — запита Дан.

Лара го погледна озадачена.

— Имаш предвид сцената на летището, когато Ингрид Бергман е готова да замине и казва на Богарт: „Но какво ще стане с нас?“

Дан се усмихваше.

— И Богарт отговаря: „Предполагам, че ние винаги ще имаме Париж“.

— Могат да напишат това като епитаф на надгробните ни плочи — каза Лара с усмивка.

Защото знаеше, че независимо колко са далеч винаги ще имат Париж.

Бяха така погълнати един от друг, че не чуха кога обявиха полета им, и продължиха да седят в бара, прегърнати, планирайки новия си живот. По високоговорителите се чу необичайно съобщение:

„Ще бъдат ли така добри мадам Лара Луис и мосю Даниел Холанд да побързат към изход номер седем, където всички вече са се качили на борда на самолета за Сан Франциско? Самолетът е готов за полет. Това е последно повикване за мадам Луис и мосю Холанд.“

Хванати за ръце, те затичаха по дългите коридори. Бяха останали без дъх, когато най-после стигнаха до изхода и бяха заведени до самолета от нервен служител. Тя затръшна вратите след тях и те заеха виновно местата си, последни, под погледите на всички.