Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (39)

Глава 39

На следващата сутрин тръгнаха на път рано. Беше още шест и половина и улиците бяха едва докоснати от бледата утринна светлина. Откритите кафенета по Cours Mirabeau започваха работа — тъкмо подреждаха масите и столовете. Купиха си по едно голямо кафе със сметана и пресни кроасани на Deux Garsons, където предната вечер бяха вечеряли омлет, защото, както каза Лара, понякога след всичката тази великолепна храна човек копнее за сварено яйце и препечен хляб. А омлетът беше най-близкото до това, което успяха да намерят.

Провансалската магистрала, тоест шосе А8–80, водеше на изток от Екс, провираше се между зелени планини, минаваше край ферми и хълмове с лозя, устремяваше се към Вар и накрая стигаше до Ривиерата. Другите автомобили профучаваха презрително край тяхното малко „Рено“, тяхното малко и горещо „Рено“, ех, как й се искаше на Лара да беше помолила за климатична инсталация. Изгорелите газове, които излизаха от ауспуха, и горещината им пречеха еднакво. Можеха или да затворят прозорците и да се опекат живи вътре, или да ги отворят и да бъдат задушени. Като се потяха обилно, те продължаваха пътя си, като от време на време спираха, за да хапнат и пийнат оранжада, която да прогони вкуса на бензин от гърлата им. Наближаваха Гримо.

— Само десет километра до Сен Тропе — каза Лара, която беше свела глава над картата и се молеше да не греши отново. После му каза да завие надясно вместо наляво и се озоваха на пътя за Коголин вместо на този за Сен Тропе. После се завъртяха няколко пъти в кръг, преди да се озоват на крайморския път, който водеше „Моля те, моля те, Господи“, шепнеше Лара към Сен Тропе.

— Спри! — изпищя внезапно тя, колата се занесе и спря. — О, Дан! — ахна тя очарована. — Погледни.

Средиземно море беше като мираж, като оазис в пустинята след дългото пътуване, по време на което се къпеха в горещина и изгорели газове. То успокояваше и духа, изнервен заради полуделите по скоростта шофьори. И беше толкова синьо, колкото обещаваха и брошурите. Просто блестеше във вечерния здрач. Беше като сбъдната мечта.

La Figuiere беше малък хотел, скътан в тишината на лозята на няколко километра по шосето за Раматюел, извън Сен Тропе. Беше тъкмо онова, което те търсеха — редица от малки и уютни вилички в различни цветове — розов, охра, бял, син и кремав, тихо разположени всред градините. Обсипаната с цветя тераса водеше към тюркоазен плувен басейн, заобиколен от ароматна лавандула, в която жужаха безброй пчели. След като разгледаха стаята с под от хладни теракотени плочки, те съблякоха шортите и тениските си, облякоха банските си костюми и веднага се потопиха в него.

Носеха се по повърхността на водата и викаха от удоволствие. Водата в басейна беше много студена, освежителна като лимонада с лед в горещ следобед. И добрата новина беше, че глезенът на Лара беше по-добре.

По-късно, взели душ и те отидоха с полуразбитото и опръскано с кал „Рено“ до Сен Тропе. Лара хвърляше по едно око на лъскавите поршета, ферарита и ролс-ройсове, паркирани на кея Жан Жоре пред огромните лъскави бели яхти. Всичко блестеше — от колите на кея и месинговите повърхности на яхтите, до златните ленти на шапките на дебелите застаряващи милионери, които излизаха с приказно красивите дългокоси и дългокраки млади момичета в къси поли и сядаха в кафе–бара „Senequier“.

— Може би трябваше първо да измием колата — каза тя, впечатлена от обстановката.

Вече много гладни, те седнаха на терасата на „Горилата“ на кея „Сюфрен“, където пиха от леденостуденото местно розе и вечеряха с moules mariniers и най-добрия френски хляб, който въобще бяха опитвали. Наслаждаваха се и на красивите хора, които минаваха край тях.

По-късно се разходиха из града, като се препъваха по тесните улички, задръстени от въжетата с прането, надничаха през вратите, които имаха завеси от мъниста, и през прозорците, леко закрити от дантелени пердета. Търсеха малки и уединени, но действащи дискотеки и дори още по-малки бутици, където да се продават най-оскъдните бански костюми на света и най-секси френско бельо. Най-после намериха кафе–бар на площад des Lices, където седнаха да изпият по едно капучино, безмерно щастливи.

Същата вечер, като затвори очи, Лара беше предупредена от вътрешния си глас: „Още само пет дни“ Но тя вече заспиваше и не му обърна внимание.