Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (21)

Глава 21

Същата вечер, докато се преобличаха за вечеря в грозната малка стая в хотела, Лара огледа внимателно новия си образ в малкото, нащърбено и наплюто от мухи огледало. Роклята прилепваше тревожно към заоблените извивки на тялото й, макар в магазина да не мислеше, че е толкова тясна, освен това се питаше дали розовият цвят е подходящ за жена на нейната възраст. Ниско изрязаното деколте разкриваше горната извивка на гърдите й, а полата — доста голяма част от краката й. Отдолу носеше малкия дантелен сутиен от „Моноприкс“ на булевард „Сен Жермен“, който сякаш правеше чудеса с фигурата й, и дантелени бикини, в които се чувстваше гола, което беше почти истина. В добавка беше обула новите обувки, чиито токчета имаха височина четири инча и които я правеха да изглежда по-висока и по-елегантна. Единственият им недостатък беше, че походката й беше по-неуверена и по-страхлива.

Приклекна леко, защото искаше да долови цялостния ефект в мръсното огледало, подпряно на олющения кафяв шкаф за дрехи. Лицето на Дан се показа над рамото й. Той наместваше вратовръзката, която тя му беше купила. Лара с вина си помисли, че сигурно и Мелиса купува вратовръзки на Бил. Дали обичайното поведение на любовниците не беше такова?

— Само заради теб бих носил вратовръзка — каза Дан. — Няма нужда да се гледаш в огледалото — добави той и я целуна по косата, докато тя се опитваше да си сложи малките обеци с диамантите и перлите. После отново приглади косата си, за да стои в правилна прическа. — Изглеждаш страхотно!

Лара се завъртя, за да я огледа той по-добре, все още несигурна по отношение на новото си „аз“. Той поклати глава удивен.

— Това наистина ли е жената, с която влязох в стаята?

Лара се засмя и го целуна, после оправи новата му копринена вратовръзка и го погледна възхитено, с възторжени очи.

— Виждаш ли колко си красив? — каза.

Той също й отвърна с усмивка.

— И двамата сме толкова шик, че не съм сигурен дали Париж е готов за нас — каза той.

Затичаха, хванати за ръце, по мрачния коридор, преди осветлението да се е изключило. Все още се смееха щастливо, когато спряха едно такси и потеглиха към вечерта, която, Лара знаеше, щеше да бъде гвоздеят в престоя им в Париж.

Лара не беше събрала смелост да отиде пак в „Тур д’Армеен“ — ресторанта, който бяха посетили с Бил като младоженци. Беше направила резервации в „Лукас Картон“, ресторант на фирма „Мишелин“ с три звезди. Огледа се доволна от избора си. Ресторантът беше отворен в началото на века и беше много красив, с дървена ламперия и високи огледала. Имаше огромни ниши, в които бяха поставени големи саксии с красиви цветя, полилеите бяха бляскави, стените — обточени над ламперията със златиста боя.

До вратата кръжаха група келнери с каменни лица и бели престилки. Метрдотелът, на чието лице също нямаше усмивка, провери резервациите им. След преценяващ поглед, той им посочи отдалечена маса в близост до кухнята. Лара погледна Дан с неудобство. Знаеше, че Бил непременно щеше да се оплаче заради лошата маса, но Дан като че ли не забеляза.

Сериозните млади келнери ги наобиколиха и разтвориха огромни бели книжни салфетки, които сложиха в скутовете им. Лара поръча бутилка „Вив Клико ле Гранд дам“ от листа с менюто — същото превъзходно и много скъпо шампанско, което Бил беше поръчал в „Тур д’Аржен“, макар, разбира се, Дан да не знаеше това.

Оглеждаше Дан изпод спуснатите си мигли с надеждата, че беше постъпила правилно като го беше довела в този изискан, но претъпкан и задушен ресторант. И все пак не беше сигурна. Обстановката би била много по-подходяща за Бил, отколкото за Дан. Въздъхна и си сложи малките очила със златни рамки, които беше заставена да носи, откакто навърши четирийсет, и без които не можеше да прочете нищо, освен ако не беше написано с гигантски букви, след което посвети вниманието си на менюто.

А Дан мислеше колко много й отиват очилата и колко е красива. Когато тя вдигна поглед, той долови аромата на парфюма й. Тя му се усмихна въпросително и той хвана ръката й през масата.

— Тъкмо си спомних за теб — каза той.

— Със сигурност не би могъл вече да ме забравиш!? — тя му се усмихна с новата увереност на жена, която знае, че е обичана.

Погледът му задържа нейния.

— Не, мадам, мисис Луис. Не бих могъл.

Лара почувства сластната топлина да се разлива отново по тялото й. Изведнъж го пожела така силно, че дъхът й секна. Дланите им си предаваха искри, от които коленете й омекнаха. Стори й се, че са съвсем сами в пълния ресторант, че са само двамата в цял Париж… Келнерът се върна и те неохотно пуснаха ръцете си. Той напълни едната чаша и я предложи на Дан, който опита шампанското, без да откъсва поглед от Лара.

— Превъзходно — каза.

Нито той, нито келнерът, се съмняваха, че всъщност имаше предвид жената, а не виното.

Келнерът им подаде менюто — огромни и твърди червени корици, а вътре — листове, пълни с думи като „жабешки бутчета“, „картофи с тамян“ и „сепия равиоли“. Като не можа да намери нищо познато, Дан се отказа и помоли Лара да избере и за двама им. Огледа красивата зала и изпита неудобство от приглушените гласове и сериозните лица на останалите посетители. Изглеждаше, че никой не прекарва добре и уютният и приятен ресторант приличаше на храм, посветен на изкуството на храненето. Подръпна вратовръзката си. Чувстваше се съвсем не на място, прекалено много американец. После пусна рязко менюто и прекатури чашата си. Втренчи се, смутен и объркан, в разливащото се петно шампанско и в парченцата кристал, които загрозяваха безупречно бялата покривка.

— Съжалявам — измърмори едва чуто, когато изпълнените с презрение келнери се скупчиха около него.

Знаеше, че въобще не биваше да идва тук. Това беше в стила на Лариния съпруг, не в неговия. Бил никога не би прекатурил чашата си с шампанско. Мястото на Бил беше тук. Ако въобще трябваше да идва тук, Лара трябваше да бъде придружавана от Бил.

Като пренебрегнаха извиненията му, мълчаливите келнери попиха петното, прибраха счупените стъкла, смениха покривката и отново напълниха чашата му с шампанско.

— Всичко е наред, Дан, това няма значение — каза Лара, почувствала внезапно неудобство.

Устните му бяха стиснати и образуваха тясна права линия, а в очите му светеше студен стоманен блясък. Лара знаеше, че той вероятно се пита защо го беше довела тук, в това изискано място, което никак не подхождаше и на двама им. Може би си мислеше, че тя иска да се показва с него — той, красивият и млад работник, и тя, изисканата светска съпруга на известен хирург. С тъга си помисли, че в това няма нито зрънце истина. Намеренията й въобще не бяха такива. Въздъхна и с усилие се съсредоточи отново в менюто с ясното съзнание, че нищо от предлаганото няма да се хареса на Дан. Беше най-лесно да поръча супа за предястие, а после, защото звучеше толкова различно, за основно блюдо поръча агнешко с хлебчета и гарнитура от омари и карамелизирани пуканки.

Зачакаха в мълчание да донесат храната им. Лара разглеждаше останалите хранещи се, а Дан беше смръщил вежди и беше забил поглед в недокоснатата си чаша шампанско.

Когато поставиха храната пред тях на масата, видяха, че блюдата са оформени красиво и изящно, което въобще не беше в стила на Дан. Той дори не се докосна до хлебчетата. Мълчанието, настанило се между тях, беше толкова дълбоко, че сега приглушените гласове на останалите определено звучаха весело. „О, Господи, помисли си Лара, това отново е същата сцена. Като онази, разиграла се между мен и Бил в «Тур д’Аржен». Само че сега ролите са разменени. Сега аз съм се превърнала в Бил.“

Беше втренчила нещастно поглед в десерта, пухкав, с минимално количество мазнини. Дан изучаваше пастата в чинията, си като че ли на света не съществуваше нещо по-интересно. После я погледна студено право в очите.

— Искам да знаеш, че това е последният път, в който си поръчвам „Наполеон“ за петдесет долара — каза той.

После направи знак на келнера да донесе сметката. Когато я донесоха, той я грабна грубо от ръцете й. Цената беше изумителна — шестстотин долара. Плати със зелената си кредитна карта „Амекс“. Като не знаеше как да постъпи, Лара го остави да го направи.