Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (18)

Глава 18

Дали това беше игра на въображението й, или наистина имаше нещо различно в атмосферата на летище „Шарл де Гол“? Например във въздуха се усещаше много по-силна миризма на цигари, както и много по-голямо оживление, нещо като елегантна суетня, ако въобще може да съществува такъв израз, подсказвана от начина, по който хората бързаха около нея и маниера, с който градските кучета надничаха иззад чантите с багажа. А и този прекрасен мелодичен език, който придаваше дори на прозаичното звучност, ритъм и очарование.

Стояха до багажен конвейер 22 и чакаха пристигането на багажа си. Лара плъзна ръката си под лакътя на Дан.

— Хей — прошепна тя, — ние сме в Париж.

Той й се усмихна.

— Никога нямаше да позная.

Тя хвърли поглед на часовника си.

— Само преди двайсет и пет часа бяхме в Калифорния. За това време можехме да стигнем и до Австралия.

— Предпочитам Париж. С теб — добави той.

Конвейерът започна да се движи. От отвора му започнаха да изскачат чанти, които другите пътници бързо разграбваха. Лара също щеше да разпознае бързо, черните си чанти, защото ги беше облепила с жълти лепенки, а сакът на Дан беше тъмнозелен. Тя смръщи тревожно вежди при вида на малкото чанти, които се въртяха вече за трети или четвърти път в на конвейера. След няколко минути конвейерът щеше да бъде изключен.

— О, Господи, не мога да повярвам — простена тя, когато най-после осъзна факта, че е в Париж, но без никакви дрехи.

— Всичко ще бъде наред, скъпа, аз ще се погрижа каза й Дан с тон, който целеше да повдигне духа й.

— Седни тук, не се тревожи и не мърдай.

Лара го гледаше как равномерно крачи към гишето за информация, което се намираше в далечния ъгъл на огромното помещение за получаване на багажа. Интуицията й подсказваше, че е безнадеждно. Багажът им можеше да се намира в която и да е точка на земното кълбо. Сан Франциско, Синсинати, Франкфурт. И дори можеше да е в Китай при Бил.

— Но вие не разбирате — говореше Дан на служителката на „Еър Франс“, застанала зад гишето, на което пишеше: „Изгубен багаж“. — Нямаме никакви дрехи. Нищо.

Тя погледна със съжаление хубавия млад американец и му подаде синя чанта с цип, много подобна тези, които раздават на пътниците в дългите полети, само че по-голяма.

— Вземете това — каза тя и му се усмихна, за да му каже, че го подкрепя. — Вътре има всичко, от което имате нужда — когато Дан изказа съмненията си, тя го погледна право в очите и каза: — Имайте ми доверие, мосю. И, между другото, обикновено самолетите на „Луфтханза“ пристигат на терминал С. Можете да потърсите багажа си там.

Дан побърза да се върне при Лара с тази новина, после се втурна към терминал С, като отново я стави сама в огромното, прилично на пещера, помещение. Лара отново го гледаше как изчезва зад далечния ъгъл и мислеше с тъга и копнеж за съвсем новото си секси бельо и красивите нови рокли и за това, колко добре щеше да се чувства в леглото на „Риц“, когато най-после се озове там. Пътуваха вече почти двайсет и шест часа, а тя не беше мигнала нито за секунда. Чувстваше се замаяна, с олекнала глава, изтощена. Почти заспала, чакаше Дан да се върне.

На Дан се стори, че терминал С се намира сякаш на миля разстояние. Вероятно това бяха представите на французите за „наблизо“. Когато най-накрая го откри, беше упътен към куп багаж, струпай в ъгъла. Но техните чанти не бяха и тук. Сграбчи за ръкава един от служителите на летището и се опита да му обясни проблема си. Макар че не говореше френски, мъжът като че ли го разбра. Пробвайте на терминал О, посъветва го той. Но на терминал О му казаха:

— Може би на терминал А.

Когато стигна на терминал А, Дан спря и се опита да размисли над ситуацията. Времето минаваше. Багажът беше изчезнал. А той беше оставил Лара да чака съвсем сама. Трябваше да се върне при нея. Обърна се, за да се върне по същия път, но всичко наоколо изглеждаше еднакво: същите ярко осветени зали с все същите реклами, същите безкрайни коридори, водещи наникъде. Не можеше да си спомни как бе стигнал дотук, за да се върне по стъпките си. А Лара още си стоеше там и вероятно очакваше той да сътвори някакво чудо и да се върне с изгубения им багаж…

Сграбчи за ръкава друг служител на летището и го запита на кой терминал пристигат самолетите на „Луфтханза“. Отново му отговориха — терминал С. Разочаровано и с недоумение прокара длан през косата си.

— Не — обясни отново, бавно и внимателно, на английски. — Багажът ни не беше на терминал С. А ние не пристигнахме на терминал С. Пристигнахме на другия, огромния терминал. Бяхме до конвейер 22.

Мъжът сви рамене.

— Нямаме конвейер с номер 22, мосю. Вие грешите. Опитайте на бюрото за информация.

Пред въпросното бюро имаше дълга опашка. За миг Дан се замисли дали да не си пробие път с лакти и да обясни колко е спешен неговият проблем, да спомене за чакащата го Лара, съвсем сама в огромното летище. Да им каже, че бяха пътували вече двайсет и пет часа и че той я е оставил още преди час…

Пред него вече имаше само един човек. Той чакаше възпитано човекът да освободи мястото пред гишето, за да пристъпи напред. Почувства лакът в ребрата си и някой си проби път покрай него. Залюля се нестабилно, полудял от яд и тревога, готов да убие човек. Беше монахиня. Монахиня в синя одежда му беше забила лакът в ребрата и го беше избутала от пътя си. И на него му се беше приискало да я убие. „Прости ми, Господи“, помисли си той ужасен и се усмихна всеопрощаващо на монахинята.

— Мосю — каза му служителят зад стъклото, — не знам за какво говорите. Няма конвейер с номер 22.

Ето ви буквите на всичките терминали: А, В, С и О.

Сигурно грешите.

Дан удари с юмрук по дървения тезгях пред гишето и служителят го изгледа страхливо.

— Как бих могъл да греша! — изрева Дан. — Жена ми седи там и ме чака, до конвейер 22. Самолетът на „Луфтханза“ се приземи там. От тази компания загубиха всичкия ни багаж. Конвейер двайсет и втори…

Служителят изгледа с тревога този луд според него човек.

— А защо вие не изпратите сигнал на пейджъра на мадам — предложи най-накрая той.

Разбира се. Защо той не се беше сетил за това? Сигурно изтощението беше блокирало изцяло мисловния му процес. Скоро откри, че няма обща система за изпращане на пейджър-сигнали. Всеки терминал имаше своя собствена такава. Изтича подред до всички терминали и й изпрати редица съобщения. Дали наистина не беше луд? Дали конвейер 22 не беше плод на въображението му? Сърцето му биеше тежко, а по кожата му беше избила пот. Той беше изгубил Лара. Господи, какъв глупак беше! Какво ли си мисли Лара? Че я е изоставил, а после се е изгубил из летището — домашарят, който е за първи път в Париж. Знаеше, че това не може да се случи на съпруга й, известния хирург. Той нямаше да остави Лара сама на летище „Шарл де Гол“. Щеше да й осигури лимузина, с която да я закара до апартамента в „Риц“…

Забеляза служителя, когото първи беше помолил за помощ, и този път го сграбчи за пеша на сакото.

— Не ми казвайте отново, че съм луд! — процеди той през стиснати зъби. — Има и друг терминал. Знам, че самолетът на „Луфтханза“ се приземи там. Имате двайсет и два конвейера. Жена ми ме чака там…

Мъжът вдигна поглед към него и бутна шапката си назад.

— Но, мосю, вие сигурно имате предвид новия терминал. Защо не казахте веднага? — той сви неопределено рамене — типично галски жест — като че ли това беше очевидно. — Но, разбира се — каза след това, — никой още не ходи дотам.

Дан го пусна, оправи внимателно реверите на сакото му и се извини за гнева си. После затича към терминал Р.

Лара реши, че Дан се е загубил, и изпадна в паника. Каза си, че не е трябвало да му позволява да се отделя от нея. „Това тук не е Сан Франциско, а той не говори френски. Никой няма да го разбере“, мислеше тя. Погледна отново часовника си. Беше изминал час и половина. Тя беше пуснала корени на мястото си. Просто не можеше да стане и да го потърси, трябваше да остане тук. Някой от тях трябваше да е на мястото, откъдето бяха тръгнали, в противен случай никога нямаше да се намерят… Никога нямаше да се намерят…

Дан я видя — все така седнала на стоманената пейка, скована от тревога. Тя чу звука от стъпките му и скочи на крака. Хвърли се в протегнатите му ръце и извика от облекчение. Той се притисна в нея.

— О, Господи, колко съм щастлив, че те намерих! Толкова съжалявам, така искрено съжалявам! Помислих, че полудявам, защото непрекъснато ми повтаряха, че не съществува конвейер с номер 22. И реших, че никога няма да те намеря отново…

— Знаех, че си се загубил — беше се притиснала така силно в него, че долавяше ударите на сърцето му.

— А аз можех да мисля единствено за това, че седиш тук и ме чакаш…

Тя докосна ръката му и откри, че трепери.

— Всичко е наред.

— Една монахиня заби лакът в ребрата ми пред гишето за информация и ми се прииска да я убия.

Лара се усмихна.

— Добре че не си го направил. Чувала съм, че френските затвори не са нито луксозни, нито удобни.

— Ще ми простиш ли? — ръцете му я обгърнаха още по-плътно.

— Няма какво да ти прощавам.

— О, и между другото — прошепна той помежду целувките, — никой не знае къде е багажът ни.

Лара сви рамене със същия галски жест, който, изглежда, беше заразителен или действаше на всички, стъпили веднъж в Париж.

— Няма значение — каза. — Намерихме се.