Дара мълчеше възмутено и гледаше през прозореца. Не знаеше защо не е видяла шосето, това е. Може би не е само Бил, мислеше тя. Може би наистина всички мъже си приличат. Всички те могат да разчетат една карта само за секунди, но ако са паркирали на спокойна улица. Ха, помисли си тя, само дай на един мъж карта, докато шофира лудо по магистралата със седемдесет мили в час и знаците профучават покрай него, а на всичкото отгоре, от теб се иска незабавен отговор. Точно така започват трудностите. Разбира се, трябваше да е планирала маршрута предварително, но все пак нямаше особена причина Дан да става чак толкова неприятен. Нали сега караха по пътя, по който трябваше.

— Не мога да повярвам, че изгубихме два часа на околовръстното шосе — каза Дан. — Когато всичко, което трябваше да направиш, беше да погледнеш картата.

— Погледнах я! — сряза го тя. — Трябва да се опиташ да намериш този малък знак при седемдесет мили в час.

— Километри — поправи я той. — А ти трябваше да си сложиш очилата.

— Но аз съм ги сложила! — тя загледа гневно право пред себе си — към зацапаното и размито от дъжда поле.

Половин час измина в мълчание.

— Защо сме насред селски пейзаж? — запита тя най-накрая. — Нали трябваше да сме на главния път за Тур.

— Реших да карам по пътищата, маркирани в зелено на картата.

— Поел си по зелени гори? В ден като този? — Лара вдигна ръце изумена.

Дан беше вдигнал брадичка и стиснал решително устни. Погледът му, доста мрачен, не се отделяше от пътя, който се виеше пред тях.

— Просто остави на мен, Лара, а? — каза й с все същия студен тон. — Реших, че по тези пътища движението ще бъде по-малко натоварено.

— Разбира се, че ще е така. Никой не поема по селски пътища в такова време. Виж, там има бензиностанция. Хайде да попитаме за посоката.

— Прекалено късно. Вече я задминахме.

— Тогава, по дяволите, завий обратно! — извика тя, вече силно ядосана. — Освен ако, разбира се, не знаеш къде се намираме.

Дан сви рамене.

— Не знам.

— Защо мъжете никога не искат да спрат и да попитат за посоката? — процеди тя през стиснати зъби. — Това е доста голям недостатък на вашия пол, знаеш ли?

В колата настана ледено мълчание. Нима такава е истинската любов, запита се тя. Не романтични чувства, не цветя и парфюми и елегантни обувки с високи токчета и секс. А кавги, прояви на твърдоглавие и отказ да се види истината. „Както при мен и Дан, предполагам. Да, разбира се, и при мен е така. Аз също съм толкова твърдоглава колкото и той. А съм и жена, което е още по-лошо, поне в мъжките очи. Те мислят, че ние, жените, никога не се държим разумно. Особено в кола.“

Хвърли крадешком поглед на Дан. Лицето му беше безстрастно, устните му — здраво стиснати. Каза си, но с известни съмнения, че просто нервите им са опънати, че е от стреса да шофираш в чужда страна, че е заради инцидента и заради нестихващия дъжд. Но съмненията все изникваха в ума й като първите предвестници на вулкан, а колебанията и тревогата й се засилваха с всеки километър, пропътувай в мълчание.

Вече изпаднала в паника, се запита дали не е направила някаква сериозна грешка. Огромна, зловеща, истински страшна грешка. Грешката на живота й. „Чакай минутка, каза си, нали само преди седмица мислеше, че бракът ти с Бил е грешката на живота ти!“

Сгуши се още повече на седалката и се отдаде страхливо на мислите си. Чудеше се кога ли и двамата ще избухнат и ще сложат край на тази така наречена идилия. Стисна силно устни, после и зъби, за да не заплаче. Замисли се с копнеж за дома си, за спокойствието на самотата си — само с кучето за компания. Без кавги, без промяна на настроенията. Без грешки. Всичко, което искаше в този момент, беше да е в къщата на плажа. Само тя и Декс. И да гледа залеза. Но нали само преди няколко часа беше обичала Дан толкова силно, че не можеше да откъсне ръцете си от тялото му и не можеше да си представи живота без него.

„Всичко, което трябва да направите, момичета, е да се държите разумно, каза й слабо вътрешно гласче — Да, но знаеш ли какво, до гуша ми е дошло да се държа разумно. Ако това е любовта, искам ли я въобще? Да, да, искам я, по дяволите!“ „Я престани да бъдеш така твърдоглава, Лара. Признай фактите: разбира се, че я искаш“.

Още половин час измина и стигнаха до някакво село — само една улица, от двете страни на която имаше разнородни къщи, а зад тях се простираше равно сухо поле. Дан натисна рязко спирачките и зави, мина под някаква арка и се озоваха в прогизнал от вода вътрешен двор, който се оказа предната част на доста порутена фермерска къща. Кал и кудкудякащи кокошки се разхвърчаха под колелата им, а кучето с тъмнокафяви очи се разлая и им показа два реда страшни бели зъби.

— Върви по дяволите! — извика му Дан и излезе от колата, а кучето наведе глава и се отдръпна от пътя му.

— Ето, че сега си груб и с животните, както и с жените — беше коментарът на Лара. Той се извърна към нея и я изгледа остро. Тя му отвърна със същото. — Както и да е, къде отиваш?

Той посочи изписания на ръка знак до входа. Gites. Chambre a Louer. Стаи под наем! Да не би да имаше предвид, че ще останат тук за през нощта! Силно разочарована, Лара огледа двора. Той представляваше море от кал и стъпки на едър рогат добитък, а мрачната, изградена от солиден сив камък, къща определено беше наклонена вляво и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се срути. През продължаващите да се изливат потоци дъжд тя виждаше, че Дан разговаря с някаква висока и слаба, доста негостоприемна на вид жена с прошарена коса и унило изражение.

Жената изчезна в къщата и след малко се върна с ключ. Наметна едно старо палто на главата си вместо чадър и забързано зави зад ъгъла, последвана от Дан. Той се върна след няколко минути.

— Остават ни най-малко седемдесет километра до Тур, а времето се влошава — каза той. Второто беше очевидно. — Това ще бъде за тази вечер — поколеба се, после добави мрачно: — Съжалявам, Лара.

Тя го гледаше мълчаливо изпод мигли, нежелаеща да прости, въпреки съвета на слабото си вътрешно гласче.

Той подкара реното към задния двор на фермата и спря пред хамбара. В камъка бяха издълбани малки прозорчета, а от покрива липсваха няколко керемиди. Все още неспособна да каже и дума, тя го последва вътре.

Стаята беше просторна, а леглото беше същото lit matrimonial — широко двойно легло — което французите, изглежда, предпочитаха. Това тук беше застлано с кувертюра в оранжево и кафяво, а завесите бяха от полиестер в същите цветове. Леглото, както и шкафът за дрехи от борово дърво, бяха служили, както се виждаше, дълги години в спалнята на самите фермери, а после им беше отредено да служат и на закъсалите по пътищата туристи. Тяхното добро време обаче беше безвъзвратно отлетяло. Лара предположи, че сега стопаните на фермата имат съвсем ново лъскаво обзавеждане, купено от местния смесен магазин. В тази стая имаше още мръсна маса, два плетени стола и износено, вече безцветно, килимче пред леглото, застлало само отчасти неравния каменен под.

Лара се замисли с тъга и копнеж за малкия хотел „Де Гроасон“ в Тур, топъл и уютен, който ги очакваше. Ритна ядосано крака на масата, после изрева от болка, заподскача на един крак, разочарована, уморена и премръзнала.

— Чудесно! — изръмжа. — Изглежда, ще прекараме най-съвършената нощ в живота си!

Дан пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си. Каза:

— О, хайде, Лара, примири се, не можеш ли? Казах, че съжалявам.

Тя го изгледа унищожително. От дрехите му продължаваше да капе вода. После се обърна мълчаливо и отиде да отвори чантите.

— По-добре вземи горещ душ и си облечи сухи дрехи.

Отвори собствения си куфар и свали собствените си мокри дрехи. Очакваше с нетърпение горещия душ. Той можеше да се окаже единственото добро нещо за деня. Извади малкото си портативно радио и го включи. Тина Търнър пееше: „Какво общо има любовта с това“. „Какво, наистина?“, помисли си с известно разкаяние Лара. Мислите й все още бяха в тази посока, когато Дан излезе от малката баня. Държеше в ръка малка синя хавлия и изглеждаше още по-премръзнал и по-мокър отпреди.

— Забрави за душа — каза й: — Няма топла вода.

Лара го гледаше втренчено, изумена. Досега можеха да са вече в Тур, да са се изкъпали в гореща вода, да са си облекли чисти дрехи и да вечерят в някое уютно бистро… Бясна от яд, тя затвори с трясък куфара. Прекалено късно, когато ключалката изщрака, си спомни, че ключето е останало вътре, върху купа старателно сгънати дрехи. Нададе сърцераздирателен стон и се отпусна върху стария плетен стол.

Той изскърца. Столът се прекатури и тя се озова на пода с дупе, заклещено в хлътналата седалка и крака, размахани безпомощно във въздуха. Запищя от разочарование и яд, зарита с крака. Чувстваше се смешна, унижена и определено й беше дошло до гуша.

— По дяволите! — извика тя и точно в момента това й се струваше единствено правилния израз. — О, по дяволите, по дяволите…

Присмехулният смях на Дан долетя някъде отгоре.

— Никога не бих си помислил, че можете да се изразявате така, мисис Луис.

Тя го изгледа зловещо. Гол, той изглеждаше така красив и желан, че почти му прости. Почти, но не съвсем. Каза му все така ядосано:

— Вината е изцяло твоя.

Той коленичи до нея и я издърпа с едната си ръка, докато с другата натискаше надолу счупения стол. Тя се освободи така рязко, че двамата се претърколиха на пода и той се озова отдолу, а тя — отгоре.

Лара усети течението, когато вратата се отвори. Двамата обърнаха глави и погледите им срещнаха този на домакинята им. Мадам Дефарж втренчи поглед в голата жена, яхнала голия мъж. После каза с достойнство:

— Мосю, мадам, донесох ви малко от домашно приготвения си калвадос. За да ви сгрее.

Лара почувства как силно се изчервява — и то не само лицето й, а цялото й голо тяло. Скри лице в гърдите на Дан. Чу как домакинята им оставя подноса на масата, после чу вратата да се затваря след мадам Дефарж.

— О… Боже мой… — изплака тя ужасена. — Какво ли си е помислила? Никога вече не бих могла да я погледна в лицето.

Опита се да стане, но Дан я стисна още по-здраво в прегръдката си. Сякаш долови смеха, който напираше в гърлото му, и вдигна гневен поглед към него, после също видя смешната страна на случилото се. Претърколиха се няколко пъти върху килимчето, все така прегърнати, залели се в гръмогласен смях.

Дан изтри сълзите на смях от очите си.

— Наистина ли те интересува какво мисли мадам Дефарж? Та нали никога вече няма да я срещнеш. Пък и тя вероятно е виждала всичко това и преди.

— Не, друг като теб не е виждала. Сигурно години наред ще те сънува — Лара се сгуши жадно в прегръдката му. — Сигурна съм, че никога не е виждала мъж като теб гол.

— О? И откъде знаеш?

— Защото и аз не съм. А аз, приятелю, съм светска жена.

Дан отново се засмя щастливо и гръмогласно, но този път й помогна да се изправи на крака.

— Хайде, светска жено, да пийнем по глътка от този сгряващ калвадос.

Наля в чашите от мътната, кафеникаво–зеленикава течност. Лара гледаше със съмнение.

— Sante — каза Дан, защото веднага беше научил каква е думата за „наздраве“. Пресушиха чашите на един дъх. Лара се хвана за гърлото. Гледаха се втренчено, с широко ококорени очи, без да продумват.

— Истински огън! — задъха се тя. — Да, това е огнена вода… О, Господи, умирам!

Дан, който също се задави, отиде да й донесе чаша вода. Тя я изпи също на един дъх, после, все още кашляйки, каза ужасена:

— О, Господи, забравих. Не бива да пием вода от чешмата.

— Не се тревожи. Нито един микроб не би могъл да оцелее след този калвадос.

— Дан?

— Да.

— Заключих ключето си в куфара.

Той нададе стон, докато си обличаше пуловера.

— Ще го повредя, ако го отворя.

Лара погледна колебливо съвсем новия си скъп куфар.

— Ще можем да го занесем да го отворят, когато стигнем в Тур. А междувременно можеш да си избереш нещо от моята чанта.

Тя зарови в неговите дрехи, облече си една тениска и сивите му панталонки, обу и чифт от неговите спортни хавлиени чорапи и благодари на Бога за маратонките му, докато им завързваше връзките. Изсуши с хавлията дългата си черна коса и я прибра под бейзболната шапка. Приличаше на мъжа от рекламата на „Мишелин“.

— Готов ли си за вечеря, мистър Холанд?

Виновният му поглед срещна нейния.

— Нещата стоят така. Мадам Дефарж не сервира вечеря.

— Да, защото най-вероятно и готвенето е като калвадоса й — Лара си сложи малко червило и огледа резултата в огледалото. — Ще намерим селското кафене.

— Всъщност в селото няма кафене.

Тя се извъртя рязко към него.

— Макар че има бар. Мадам каза, че ще можем да се нахраним там.

Лара се усмихна лъчезарно, изпитала огромно облекчение.

— Да тръгваме, мистър Холанд. Само се надявам, че не държат много на облеклото, защото в противен случай няма да ме пуснат вътре.

— Не бих се тревожил за това — каза мрачно той.

Стояха в преддверието на парк „Джурасик“ и оглеждаха не без интерес интериора, оформен в лилаво и тюркоазно. Подът, облицован с керамични плочки около бара, беше засипан до глезена с раковини. От джубокса се носеше френска поп музика, а местните младежи с щръкнали остри коси и кожени якета се извърнаха при влизането им, за да ги огледат по-добре. Лара си помисли, че би трябвало да се досетят какво ги очаква, след като веднъж са видели мотоциклетите отвън. Тя лично едва успяваше да различи каквото и да било през синкавата тютюнева мъгла.

— Bonsoir, messieurs — поздрави учтиво Дан.

— B’soir. — Собственикът беше посивял вече, но все така едър, мъж с остър поглед, който изглеждаше така, сякаш наистина му беше омръзнало да обслужва вечно недоволната си клиентела.

— Qu’est-cet que vouz voulez m’sieur, ’dame? — Веждите му бяха вдигнати въпросително.

Лара трябваше да се напрегне, за да се сети за френското:

— Vouz servez le diner, m’sieur?

Той сви рамене и посочи черната дъска, която беше поставена зад гърба му.

— Seulement les sandwiches.

Целият бар се оживи при този негов отговор.

— Окей, направете ни по един сандвич — съгласи се Дан. — Какво друго имате?

Собственикът накара тълпата младежи да млъкнат, после посочи на двойката чужденци списъка с вината.

— Du jambon. Ou du fromage.

— Jambon et fromage s’il vous plait, monsieur — Лара умираше от глад. — Et vous avez du vin?

Той остави недотам леко една бутилка на тезгяха, после добави и две чаши.

Като взеха бутилката и чашите, те успяха да си пробият път през застрашителната тълпа и седнаха на маса, възможно най-далеч от бара. Бутилката нямаше етикет, а виното имаше такъв вкус, сякаш беше правено вчера. Както и да е, отпиха.

Собственикът пристигна със сандвичите — цяла кифличка, разрязана на дължина. Вътре имаше тънък резен шунка и тънък резен сирене. Масло липсваше. Погледът на Лара срещна този на Дан.

— Предполагам, че във Франция приготвят сандвичите по този начин — каза тя, изпълнена със съмнения.

Помоли собственика за масло. Той я изгледа така, сякаш, освен че беше чужденка, беше и луда.

— Pas du beurre, madame.

Тя отхапа от сухия хляб. Погледът й отново срещна този на Дан.

— Не е чак толкова лошо — каза тя и преглътна с усилие.

Дан бутна рязко стола си назад. Отиде до бара и заговори нещо на патрона. Върна се с тубичка горчица и я остави пред нея.

— Какво ще кажеш за салфетки?

— Можете да имате всичко, което пожелаете, мис Луис.

— Не искам всичко — прошепна в отговор тя и стисна ръката му. Погледите им се срещнаха и потънаха един в друг, така че пропуснаха да забележат, че имат компания.

— Откъде по-точно в Америка сте?

Вдигнаха погледи към четиримата наперени млади момчета, които бяха застанали толкова близо до тях, че Лара се почувства нервна. Бяха облечени в досущ еднакви черни кожени якета, обсипани със стоманени карфици, главите на всички бяха обръснати до дъно, имаха и еднакви татуировки и еднакви едва наболи синкави бради. И определено имаха еднакво отношение към тях двамата.

— Хм — каза Дан на Лара, но шепнешком. — Това тук най-вероятно е местната реплика на „Дяволските ангели“. — После каза високо: — Ние сме от Сан Франциско, приятели.

Лицата им се озариха.

— Калифорния?

За миг на Дан се стори, че видя замечтано изражение в зачервените им от алкохола очи.

— Били ли сте някога там? — Отпи от виното си, като ги гледаше дружелюбно.

Те свиха рамене.

— Mais non, non… Някой ден, надявам се — осмели се да каже на английски най-високият. Свали рязко бейзболната шапка от главата на Лара и нейните очи тревожно блеснаха. — „Лейкърс“ — каза той с благоговение.

Дан свали и своята бейзболна шапка и я подаде на високото момче, което, веднага се виждаше, беше шефът им.

— „Четирийсет и деветимата“ — обясни той. — Футболният тим на Сан Франциско. Твоя е, приятелю. — Обърна се към собственика. — Cognac s’il vous plait. За моите нови приятели. А сега ще ви кажем довиждане.

Все още гладна, Лара сграбчи онова, което беше останало от сандвича й, и го напъха в джоба си. Дан вече си пробиваше път навън и когато минаваше край бара, остави пари за брендито.

— Мерси, мосю. — Благодарностите си изрекоха вече отвън, отново застанали под дъжда.

Отвътре долетя груповото:

— Приятно пътуване!

— Човек просто трябва да знае как да се справя в подобно положение — каза Дан самодоволно, докато се качваха в реното. После се засмя. — Помислихме, че ще ни хвърлят по един бой, а те са искали само бейзболните ни шапки! Бедните деца! — добави, като мислеше за мечтите, които, в техния случай, никога нямаше да се сбъднат.

— Ти си много мил човек, знаеш ли? — Лара облегна глава на рамото му.

Той я погледна с любов.

— По-рано през деня не мислеше така.

— Е, разбира се, че не. Тогава направо те мразех.

Той се засмя. Тя беше жена, пълна с противоречия, но той започваше да я опознава все по-добре.

Тази нощ те се бяха сгушили на тясното старо легло като животни, които търсят топлина в тялото до себе си. Очите на Лара бяха затворени и Дан се питаше дали спи. Той се усмихна, като си спомни всичко случило се през този катастрофален ден и за странния начин, по който всичко се беше нормализирало накрая. Както винаги ставаше по време на това тяхно пътуване. Заради Лара е така, помисли си той. Лара, погледът на която можеше да накара коленете му да омекнат. А как само блестяха очите й, когато уловяха слънчевата светлина! Бяха като топази. А на здрачаване придобиваха топъл златистокафяв цвят. На светлината на свещите пък имаха меден отблясък.

Засмя се, защото му се стори абсурдно това той, строителят, работникът в синя престилка, да измисля слова като истински поет за очите на любовницата си. Не, не любовница, а негова любима. Защото Лара не беше просто негово завоевание. Тя се беше прокраднала не само в леглото му, но и в главата му, в мислите, мечтите и в сърцето му. „Какво, все пак, е любовта?“, запита се той. После отново се усмихна, защото си спомни за червения й бански костюм, за срамежливостта й, за техните кавги, за смеха й.

„Я да видим колко начина, по които те обичам, мога да изредя…“

Учителката му по английски от пети клас, мисис Пърли, би се гордяла с него, защото в момента би могъл да изрецитира дори поемите на Байрон. Защото сега вече знаеше, че това сигурно е любов.

Изреди начините, по които я обичаше: обичаше нежността на изражението и бавната й усмивка, която очертаваше трапчинките и повдигаше леко ъгълчетата на устните й. Обичаше начина, по който тя се държи — като момиче, което едва наскоро се е научило да усеща вече женското си тяло. Обичаше гърдите й — пълни и меки като сатен под пръстите му. Обичаше и леко влажната й кожа, след като бяха правили любов. И, о, Господи, как обичаше да я люби! Тогава всичко беше само страст и огън и нищо друго нямаше значение, освен тялото й в ръцете му и ласките й, както и ласките, с които той я даряваше. А после — изтощената и нежна тишина, която ги обгръщаше, докато телата им бавно възвръщаха нормалния си жизнен ритъм, а усещането беше такова, като че ли току-що си се срещнал с друга душа в някое друго място, не на този свят — място, което отчаяно се опитваме да намерим.

Това беше. Лара извисяваше душата му. Тя беше нахлула в неговия свят, но в същото време му беше дала достъп до своя свят, а как не му се искаше да си тръгва оттам. Каквото и необяснимо нещо да беше любовта, той я посрещаше с отворени обятия.

Беше вече почти на зазоряване, а Лара лежеше будна до Дан. Той похъркваше леко и тя се усмихна — звукът й действаше така успокояващо. Мъж в леглото й, прегърнал я, доволен.

Сивата светлина на утрото се процеждаше през оранжевите полиестерни завеси, без да успява да внесе все още нито топлина, нито слънчев уют в студената и мрачна стая. Тя потрепери и постави краката си върху тези на Дан, сгуши се в него и остави неговата топлина да сгрее измръзналите й крайници.

„Мили Боже, помисли си докато гледаше лицето му, толкова близо до своето, моля те, пази го и се грижи за него. Не го оставяй да ме напусне… Не и сега, когато най-после го намерих. Знаеш ли какво, Господи, забравила съм това щастливо чувство. Едва сега се научих да се смея, да проявявам глупост от време на време, да бъда секси, да бъда млада — такава, каквато никога не съм била с Бил дори когато наистина бях млада. Остави ме да го обичам, моля те, пък макар и за малко…“

Към следващата част или към съдържанието

Елизабет Адлър Едно лято изпълнено с чувства (26)

Метаданни

Данни

Едно лято изпълнено с чувства

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 26

Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (26)