Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (11)

Глава 11

Дан не дойде да работи по верандата на следващия ден и Лара закрачи неспокойно из къщата, изтощена от безсънната нощ, разкъсвана от чувството за вина и все пак, спомняйки си с наслада всяка подробност от преживяното на плажа.

Объркана от собствените си чувства, взе Декс със себе си и отиде да се разходи по плажа. Когато наближи мястото, където се бяха любили с Дан, затърси отпечатъка от телата им по пясъка, но приливът беше измил всички следи. Моментът си беше отишъл завинаги.

Когато се върна в къщата, мракът почти се беше спуснал. Нямаше признаци, че Дан е идвал. Нямаше бележка под вратата. Не го обвиняваше. Тя беше разрушила нещо красиво и никога нямаше да го види отново.

Телефонът иззвъня и този път тя скочи да вдигне слушалката.

— Обаждах се снощи. Предположих, че си излязла на разходка — Бил наистина звучеше така, сякаш се намира на другия край на света. Пуканията по линията прикриваха треперенето на гласа й, когато изрече лъжата, че си е легнала рано заради ужасно главоболие и предварително е изключила телефона.

— Как си? Как вървят нещата при теб? — нервна, тя въртеше кичур коса между пръстите си. Очакваше той да й съобщи, че никога вече няма да се върне при нея, но той й отвърна само:

— Добре. — Настъпи моментна пауза, после каза: — Лара?

— Да?

— Трябва да говорим за нещо, когато се върна.

Гласът му беше необичайно тих и Лара се запита дали Мелиса не стои до него и не го ръчка в ребрата, за да говори.

— За Мелиса Кени? — тя се учуди колко спокойно го изрече.

Бил, без съмнение, беше изумен, защото не можа да реагира веднага.

— Не съм разбрал, че знаеш.

„А нима не знаеш, глупако, че след двайсет и четири годишен брак вече знам всичко за теб? Всяка твоя мисъл, всяко твое движение. Познавам те толкова добре, че бих могла да бъда ти.“

Вместо това каза:

— Ще предприема пътуването до Франция сама.

— Лара, не мисля, че трябва да го правиш. Не и да отидеш сама във Франция, не…

— Да не отида сама на нашия втори меден месец?

— Сигурен съм, че имаш нужда от почивка. Но отиди някъде другаде. На морско пътешествие… И взе ми някоя от приятелките си със себе си.

„Морско пътешествие, помисли си тя с горчивина. Наградата за развода.“

— Ще отида сама, Бил — каза студено. — И то в Париж. Ще разговарям с теб, когато се върна — и му затвори.

Отпусна се в едно кресло трепереща. В очите й бликнаха сълзи. Телефонът звънна отново само след секунди. Тя се застави да не отговори. След минута или две, звънът спря.

Самотната тишина, която Лара така добре познаваше, отново се настани в къщата. Жарта от снощи беше напълно изгоряла в огнището, свещите бяха изгорели също до дъно, цветята бяха увехнали. Тя скочи на крака, изтича на горния етаж и бързо опакова чантата си. Смачканите й блуза и пола бяха захвърлени на пода до гардероба. Тя вдигна блузата и зарови лице в нея, за да вдъхне миризмата му, но такава липсваше. Хвърли я в коша за пране, грабна чантата си, извика Декс, заключи къщата и нахвърли багажа си в колата.

Подкара към Сан Франциско, като непрекъснато набираше скорост по тъмните шосета и почти не мислеше за онова, което прави. Единствената й мисъл беше, че трябва да избяга от това място.

Голямата къща на „Пасифик Хайтс“, където бяха живели с Бил толкова много години и където бяха отгледали децата си, й се струваше студена, чужда и враждебна, докато крачеше неспокойно из нея. Каква полза да имаш всекидневна стая, където семейството да се събира, ако нямаш семейство? Вече нямаше деца, които да играят до изтощение и да се карат до премала, нямаше безпорядък и сълзи, нито смях. Не се чуваше звукът на телевизора, предаващ поредното анимационно филмче, нямаше тийнейджъри, които лакомо да поглъщат пица и пепси.

Със заминаването на децата от дома тя беше загубила работата си. А сега и Бил си беше отишъл. Както и любовникът й. Само за една седмица целият й живот се беше обърнал с главата надолу.