Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (37)

Глава 37

Когато се върнаха в Мас, изпратиха за доктор Монтан. Той беше много млад и се движеше безшумно из стаята с обувките си, които имаха дебели гумени подметки. Изглеждаше, че се носи във въздуха малко над пода. Беше нервен като мъж, чиято съпруга ражда за първи път, и то посред нощ. Гледаше загрижено крака, който вече определено приличаше на мортадела от щанда за деликатеси в някой супермаркет — с цвета на черен дроб, обсипан с бяло–розови точици.

Издърпа грозния розов еластичен стягащ чорап над глезена, с което съсипа, помисли си мрачно Лара, шанса й за какъвто и да било шик в близко време. После го повдигна на две възглавници и й предложи да се намаже с лосион против изгаряне, за да успокои донякъде зачервената от силното слънце кожа.

На нея започваше да й харесва цялото това внимание. Управителят на хотела й изпрати цветя, лека храна, подходяща за хора на легло, и бутилка от превъзходното местно розе. Камериерките се суетяха около нея, за да се уверят, че й е удобно. Дан също кръжеше тревожно около нея и се питаше дали не трябва да я заведе до болницата.

Когато се събуди на следващата сутрин, Лара знаеше, че трябва на всяка цена да открие това поле. Неочаквано, то беше станало най-важното нещо в нейния живот. Трябваше да се увери, че е била там с Бил, че бяха лежали заедно на земята, че сърцата им поне веднъж в живота бяха били в синхрон, че телата им бяха умирали от желание едно по друго. Трябваше да се увери, че поне веднъж, макар и много отдавна, се бяха любили страстно и защото се обичат и че цялото им двайсет и пет годишно съжителстване не е било лоша игра на въображението й.

„Но нали имаш децата, напомни й вътрешният глас. Джош и Мини не са игра на въображението, те са плодове на вашата любов. Нямаш нужда да видиш полето, за да…“

„О, имам, каза си тя. Трябва да се уверя, че то съществува. Че аз съществувам… Трябва да намеря себе си.“ Тя имаше нужда още и от момичетата, изпитваше нужда да разговаря с тях, имаше нужда те да я уверят, че е права. И така, докато Дан плуваше, тя се обади на Сузи.

— Не търси онова поле, Лара — скара й се строго Сузи. — Забрави го. Реалността няма еднакъв знак с миналото. Тя е мястото и времето, където си сега. Реалността е това, което си сега. И онова, което имаш в момента.

Неохотно, Лара призна, че Сузи е права.

— Добре, няма да търся онова поле — обеща тя. Но когато остави слушалката, си помисли с тъга, че сега никога няма да разбере дали Бил я е обичал някога.

Дан настоя да прекарат деня, удобно настанени до басейна, където тя би могла да държи крака си нависоко. Лара облече червения бански костюм, после се загледа със съмнение и неувереност в образа си в огледалото. Сигурно трябваше да си плати за това, че се беше наслаждавала многократно на френската кухня, и сега видя колко висока е цената. Формите й преливаха. Като се замислеше, че предстоеше да посетят Ривиерата, пълна с великолепни млади женски тела в оскъдни бански костюми, сърцето й се свиваше. Като си обеща да не хапва нищо друго, освен плодове и може би по някоя неподправена салата, тя си облече по-дискретен бял бански костюм, обви ефирен шал около бедрата си, които намираше за доста по-пълни, отколкото трябваше, и с помощта на Дан закуцука към терасата.

Тишината в Прованс е съвсем различна. Може би сянката на планината Люберон властваше и над селата, и над долините. Може би тя ги защитаваше от шума на автомагистралите и на въздушния трафик, както и от тревожния вой на полицейските сирени. Лара не знаеше каква е причината, но изтегната на шезлонга до басейна, със затворени очи, тя почти можеше да чуе тишината. От време на време се чуваха откъслеци от разговори, вик, долетял отвъд долината, блеенето на овца откъм хълма, звънът на далечна църковна камбана.

Но тя още беше неспокойна, нетърпелива да се озове пак в колата, да открие онова потънало в червенина място…

На следващата сутрин, макар кракът й да беше все още червен и подут, тя настоя да продължат пътуването. Нахвърли дрехите в куфара с ожесточение, което изненада Дан, и ги затвори решително.

— Има един малък ресторант, за който съм чувала — каза му. — Ако побързаме, можем да стигнем там навреме за обяд.

Нарушаваше обещанието, дадено на Сузи. И го знаеше.

Завиваха зад поредното скално възвишение, а Лара надничаше от прозореца, сякаш беше загубила нещо ценно и много скъпо за нея. Как би могла да му каже, че търси една мечта, че търси неуловимото усещане, че тя и Бил са още млади и че животът им е пълен с обещания?

„Колко от тези обещания се сбъднаха! — запита я гласът. — И защо, ако обещанията са били истина, ти се струва, че животът те е измамил? Нима той не те остави на заден план, не те превърна в нещо, което е заменимо? Забравената жена. Изгубената жена.“

— Защо правиш това, Лара? — запита я Дан най-накрая, когато му дойде до гуша. — Защо това място е толкова важно за теб? Не разбирам.

— Просто си го спомням като чудесно, незабравимо.

Веждите му се вдигнаха в силна изненада.

— Не знаех, че си била там.

— Не съм била там — това беше почти лъжа и тя преплете пръсти. — Исках да кажа, че си спомням, че са ми го описвали така. И че около него имало поле от макове…

Направиха поредния завой и Лара огледа долината. Няколко червени мака разнообразяваха гледката, но това далеч не беше килим от макове. Но това място съществуваше, нали? Може би беше точно зад следващия завой? О, Господи, трябваше да бъде някъде. Сигурно щеше да си спомни къде е, защото това беше връхната точка в медения й месец, в нейния живот с Бил.

Не можеше обаче да бъде сигурна, че е същото място. Тя и Бил така и не бяха намерили селския ресторант, а ето, че сега тя и Дан отново не можеха да го открият…

И сега никога нямаше да разбере истината.

Пътуваха от един час, като се въртяха в кръг из местност, в която нямаше никакви признаци на населеност.