Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (31)

Глава 31

Дан лежеше с ръце под главата на леглото и гледаше как Лара се приготвя за вечерта. На него му бяха необходими пет минути, за да вземе душ и да облече чиста риза и изгладени панталони, но знаеше, че дори жена като Лара, която не приема така сериозно външния си вид, има нужда от най-малко трийсет минути. А на жена като Брит й беше необходима цяла вечност. За да изглади образа си за пред обществото, предполагаше сега той. Кожата му беше станала приятно хладна след душа. Познатият парфюм на Лара гъделичкаше ноздрите му и той очакваше, с радостно предчувствие, простичка вечеря и бутилка вино на терасата с изглед към реката. Какво повече би могъл да иска един мъж?

На шията на Лара проблясваха диаманти, които подхождаха идеално на халката, която тя носеше на третия пръст на лявата си ръка и която, както Дан беше забелязал, макар да не казваше нищо, Лара все още не беше свалила.

Дали това означаваше, че Бил Луис е все още на сцената? Той смръщи вежди, защото изведнъж се почувства неудобно. Дори не му се искаше да мисли за това. Онзи друг живот му изглеждаше така отдалечен, реалността — толкова далеч, че дори не можеше да стигне до мислите му. И все пак, трябваше да си зададе въпроса: Обичаше ли той Лара? Дали я обичаше така, както когато просто можеш да заявиш: това е. Когато знаеш, че тази жена е единствената и завинаги ще си остане такава? Че тя ще ти бъде другар за цял живот, твоя приятелка, компаньонка, любовница?

О, да, обичаше я. Но как, по какъв начин я обичаше? И защо?

Отговорът на първия въпрос беше лесен: Лара беше единствена по рода си. Беше красива, интелигентна, наранена и уязвима. Беше нежна, по старомодния начин. Дали не я беше взел в прегръдките си онази първа тяхна нощ на плажа просто за да я утеши. Не, по дяволите, не — беше я пожелал още в онзи първи миг, когато я беше видял в червения бански костюм.

Никога не беше срещал някоя като нея, толкова недокосната от всекидневната рутина, която доминираше над живота на младите жени, с които се беше срещал. Истината беше, каза си той, че Лара пет пари не дава за тези неща. Или пък не беше така? Все пак тя беше жена, която има две къщи и съпруг, постигнал огромен успех, който й беше осигурил стандарт на живот, за който повечето жени биха й завидели. Бил й беше дал в материално отношение много повече, отколкото той някога би могъл.

И, да, това го тревожеше. Нима двамата с Лара можеха да имат бъдеще в този обикновен, беден и неусложнен, живот? Можеше ли тя да зареже всичко, включително и разкоша, заради местния работник? Ами децата й? Те бяха достатъчно големи, за да изразят възмущението от това, че ще загубят майка си заради мъж със скромен произход, който се прибира у дома всяка вечер, покрит с прах и пот. За разлика от баща им, който се прибира у дома си на „Пасифик Хайтс“ в безупречно ушит костюм и скъпа дизайнерска вратовръзка. Тази мисъл дълбоко го тревожеше.

Погледът му се спря на Лара, която продължаваше да се колебае пред огледалото. Усмихна се, защото се сети за откъс от песен на Ерик Клептън. Онази, в която неговата любовница се приготвя за излизане, гримира се, вчесва дългата си руса коса и после го пита: „Добре ли изглеждам!“ И той й отговаря, че тази вечер изглежда прекрасно.

Знаеше, че Лара също се пита дали изглежда добре. И че Ерик Клептън правилно е схванал нещата. Тази жена също изглеждаше прекрасно тази вечер, макар образът, с който той щеше да я запомни завинаги, да беше онзи с червения бански костюм и с преливащите от него женски гърди. Както и с объркания израз, изписан на лицето й.

Лара дори не подозираше каква е силата на нейната привлекателност и че тъкмо заради това той се е влюбил в нея. Искаше му се да я вземе в прегръдките си още сега и да я покрие с целувки. Но знаеше, че когато една жена е прекарала половин час в грижи за външния си вид, по-добре е да внимава и да не го разваля. Можеше да се обзаложи обаче, че Лара не би имала нищо против, че би се засмяла и също би му отвърнала с целувка, а после отново би си сложила червило.

Образът на Бил в дизайнерски костюм и скъпа вратовръзка се беше запечатал в ума на Дан. Той имаше само една вратовръзка — онази, която Лара му беше подарила. Беше я носил в онази катастрофална вечер в парижкия ресторант и беше повече от сигурен, че никога вече няма да си я сложи. Освен може би на сватбата си…

Исусе, ето че отново се беше увлякъл. Беше направил пълен кръг. Дали той и Лара можеха да живеят в любов цял живот? Все още не знаеше отговора на този въпрос, но знаеше едно — че я обича. И че не иска да я загуби.

Лара гледаше „своя мъж“, така красив в свободната бяла ленена блуза, с навити ръкави, със златиста коса, все още мокра от душа. Гледаше яркосините му очи, силната, ясно очертана уста, която толкова добре я възбуждаше и знаеше как да й достави удоволствие, гледаше ръцете, които познаваха тялото й по-добре, отколкото самата тя го познаваше. Никога не беше чувствала такава интимност с Бил, не беше познала никой мъж така, както беше познала Дан, макар да бяха заедно от толкова кратко време. Но не времето имаше значение, каза си тя, а чувствата. Човек просто усеща кога всичко е наред. А всичко в тяхната връзка беше наред. Тя се усмихваше, когато го хвана за ръката и двамата заслизаха по дъбовото стълбище към терасата.

Беше облякла роклята на розови цветя — нейната парижка рокля, както я наричаше. И тази вечер не изпитваше никакви съмнения дали роклята е подходяща за нейната възраст. Беше идеалната дреха за вечеря на открито в лятна вечер — нежна, красива и секси.

Голямата кафеникава река се виеше край ресторанта и му придаваше неповторима атмосфера. Той беше претъпкан с гости на хотела и местни хора — отнякъде долиташе британски говор, от другаде — немски и всичко, примесено с френски. Тя и Дан обаче бяха смълчани тази вечер. Доволството се беше настанило тихо между тях и успокояваше духовете им. Беше топло и удобно като меко старо одеяло. Нямаха нужда от никого другиго. Бутилката местно червено вино щеше да уталожи и последните останки от тъгата й, причинена от съзнанието, че им остават още много малко дни. Или по-точно, дванайсет.

„Това е, помисли си тя, когато взе загорялата ръка на Дан в своята, една от онези вечери, които не искаш никога да свършват.“

Лежаха заедно на голямото старомодно легло. Тя беше преметнала крак през неговия, ръцете му бяха под раменете й. Оживената река Дордона се плискаше успокоително в каменните стени, а някъде от отсрещната гора се чуваше бухал и напомняше на Лара приказките за призраци, демони и вещици. В безопасност в прегръдките на любимия си, тя не изпитваше никакъв ужас и можеше да спи спокойно.

Дан дълго гледа спокойно заспалото й лице. Изпълнен с нежност, той си спомняше вечерта, която бяха прекарали заедно, как беше изглеждала тя във всеки един момент, какво беше казала, радостната й усмивка, която озаряваше очите й и ги караше да блестят. Лежеше тихо, все още прегърнал я, а в ума му продължаваше да звучи песента на Ерик Клептън. Лара наистина беше изглеждала прекрасно тази вечер.