Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (32)

Глава 32

На следващата сутрин в десет бяха пак в колата. Преди това отново бяха натоварили тежките си чанти, което напомни на Лара, че е взела прекалено много багаж. Сега вече знаеше, че прекрасно би могла да изкара ваканцията с онова, което си беше купила в Париж, и че багажът можеше да си остане изгубен завинаги.

— Това тук започна да прилича на дълга и изморителна екскурзия с автобус — оплака се тя. — Ние дори не сме се разходили из природата, а тя е много красива.

Дан сви рамене.

— Аз просто се опитвам да следвам наложения от теб график, мис Луис.

Тя се закова на място и го погледна объркана. Ето, че сега тя беше тази с графика. Лара, мързеливата, която искаше да спи до късно, а после да се размотава безцелно из някое малко френско село или по някой градски площад, да говори с хората, доколкото й позволява ограниченият й френски, да си купува пресен хляб от фурната, да се бави с поръчката в сладкарницата, защото не може да реши коя от пастите с богата сметана й се струва по-апетитна. Тя, която искаше да се разхожда бавно по павираните улици и вътрешните дворове с масивните порти от ковано желязо, да изследва безкрайно стари и романтични къщи с балкони или някое антикварно магазинче, да обиколи всички бутици в града и дори quincailleerie, защото много й харесваше как звучи тази дума. Тя, която обичаше старите магазинчета, които миришеха на катранена смола и прах. Тя беше станала като Бил.

Но стига толкова! Като прати мислено графика по дяволите, тя направи още една крачка към свободата, разкъсвайки връзките, които все още я стягаха.

— А защо просто да не се разходим из природата? — каза тя. — Да разгледаме, например, някое от онези очарователни средновековни селца, където някога е царувал Ричард Лъвското сърце, да открием свое очарователно местенце във Франция.

И така, те се качиха в прашното „Рено“ и потеглиха кой знае накъде. Това беше началото на истинско приключение, както се надяваше Лара, много доволна от себе си и с блеснали от радост очи. Дали най-после беше успяла да остави Бил зад себе си?

Дордона беше царството на изоставените воденици, на заострените кулички, в които сега гълъбите си бяха свили гнезда, на средновековните каменни селца с павираните улички, толкова тесни, че къщите сякаш се бутаха една в друга. На градове, толкова стари, че някога в тях са управлявали английските крале. Вълшебни, мистични, спохождащи сънищата и все още неоткрити за масовия туризъм.

— Това е Франция! — Лара стисна ръката на Дан, а той се обърна към нея и й се усмихна с онази момчешка усмивка, която озаряваше и преобразяваше цялото му лице. Тя се усмихна, защото се сети, че Дан е бил момче не толкова отдавна. Но днес дори въпросът за разликата във възрастта не можеше да помрачи настроението й. Слънцето грееше и птичките пееха в живите плетове, когато тя посочи с ръка към малък замък със заострени кули, който се издигаше на стръмен зелен хълм, а край него имаше две–три ферми, в които кряскаха гъски. Наблизо беше и Бержерак, където на местния пазар се предлагаше всичко — от местното козе сирене и пресни зеленчуци, до изискани стоки като скариди, антиквариат и ленени изделия.

Беше ред на Лара да шофира и тя избираше все виещите се тесни улички или виещите се тесни селски пътища. Минаваше край лозя и малки селца, които бяха просто струпване на къщи, построени от бял камък, и не бяха достатъчно големи, че да бъдат наречени „село“, край стари воденици, които се извисяваха като стражи над лениви кафяви реки. Накрая се озоваха точно насред малкия площад на древното село Бомон.

То беше така съвършено, че би могло да послужи за декор на някой филм: стар открит базар с древни колони; къщи, датиращи от различни векове; мансардни покриви и други с яркочервени керемиди; древни стени, подсилени с дървени греди; църковна кула; зарзаватчийница със сини щори и натрупани щайги отпред, пълни с пресни плодове и зеленчуци; ароматни сирена; само две кафенета със зелени пластмасови столове; и няколко коли, паркирани небрежно и под неправилен ъгъл в центъра на площадчето.

То беше абсолютно безлюдно, като се изключи самотният мъж, който четеше вестник и пушеше „Галоаз“ в кафенето на ъгъла. Две кучета лежаха мързеливо на прага и едва си направиха труда да вдигнат по клепач, когато Лара и Дан минаха край тях. Двамата спряха, както изглежда винаги се случваше, пред фурната, откъдето купиха пресен хляб, подправен с доматено пюре и лук, който си разделиха и изядоха в кафенето на ъгъла, където си поръчаха и по чаша кафе със сметана.

Дан изпусна въздишка на чисто задоволство и каза:

— Ако кажеш: „Това е Франция“ още един път, може да ми се наложи да те напусна.

С което накара Лара да се засмее щастливо.

И ето, че отново бяха в колата и заподскачаха по обсипаните с дупки селски пътища, минаваха през села със странни имена като Нюсанс (Досада) и Исижак и Ноялс–ен–Клот.

Къщата Лара видя на един кръстопът, докато се чудеше накъде да поеме. Изключи двигателя и се втренчи в нея, влюбила се начаса.

Полускрита всред дърветата, тя стоеше солидно върху нисък хълм. Беше изградена от светъл златист камък, а покривът завършваше с pigeonnier — квадратна кула, където някога фермерите отглеждали гълъби.

Сивокос мъж с приятна външност идваше към тях по извитата алея за коли. В едната си ръка държеше мощен електрически трион. Беше облечен в къси панталони, маратонки и бейзболна шапка, на която пишеше: „Клуб на пенсионираните играчи на голф“. Изглеждаше загорял, в добра форма и като типичен американец.

— Как я карате? — Той вдигна ръка за нещо като поздрав.

— Чудесно. Просто се възхищавахме на дома ви — извика му Дан в отговор. — Прекрасно местенце си имате тук.

— Трябваше да го видите, преди да е попаднало в ръцете на жена ми. В онова, което сега е спалнята ни, се разхождаха крави. — Подаде им ръка. — Здравейте, аз съм Джери Шауп.

— Лара Луис, Дан Холанд. — Те слязоха от колата и поеха ръката му.

— Откъде сте?

— Сан Франциско — усмихна му се Лара. Той беше дружелюбен, весел човек. — А вие сте олицетворение на американската мечта — успели сте да превърнете стара ферма в прекрасен дом, и то насред пейзаж, напомнящ средновековна Франция.

Джери се засмя.

— Има мечти и мечти. С всичките тези закони и правила и разпределение на зоните във Франция, човек трябва да знае много неща за местната политика и строителство, както и да бъде в добри отношения с кмета. Иначе нищо не би могъл да постигне.

Той посочи с ръка по-надолу по пътя към съседната ферма.

— Онова място се продаваше. Купиха го наши приятели. Тяхната дъщеря, архитект, дойде чак от Лос Анджелис, за да реши как да разширят старата фермерска къща. Планираха всичко. От съвета на фермерите им казаха, че има правило, според което трябва да изчакат шейсет дни, преди да бъде направено прехвърлянето, и че през това време всеки друг фермер също има право да купува. Не възникна обаче проблем, защото нито един от местните фермери не желаеше да купи мястото.

Беше шест часът надвечер на шейсетия ден. Тъкмо бяхме отворили бутилка шампанско, за да празнуваме новия им дом, когато им се обади местният адвокат, който беше натоварен с делата им. Дошъл някакъв фермер от друг град и искал да купи къщата. Не подлежало на обжалване. Французите се ползвали с предимство. — Той сви рамене. — Ето как стоят нещата във Франция. Трябва просто да извадиш късмет, предполагам.

Лара не даваше и пукната пара за проблемите. Беше се влюбила в мястото. Слънцето се спускаше във величествен залез, жужаха пчели и пееха птици. Мястото беше като излязло от вълшебна приказка. Струваше й се, че, сънува и че, когато се събуди, ще се намери отново в прашното тясно „Рено“ на път към следващия град.

Дан питаше Джери как е открил мястото.

— Имаме приятел тук, който има лозе и прави едно от най-хубавите вина в околностите на Бержерак. Просто минавахме с колата и съпругата ми каза: „Спри“ И аз спрях — той се усмихна. — Всичко, което тогава видяхме, бяха стари постройки и крякащи гъски, прасета и пилета, както и старо перално помещение. Говорихме с възрастната двойка, която живееше тук. Те нямаха търпение да продадат и да се махнат, защото искаха по-модерно жилище в близост до града, с течаща студена и топла вода и вътрешна баня, предполагам. Направихме сделката и си стиснахме ръцете. После си отидохме у дома и аз казах на съпругата си: „Знаеш ли какво! Ние сме луди.“ Тя отвърна: „А ти знаеш ли какво, Джери? Винаги сме си били луди.“

Лара се засмя.

— Прилича на жена, която има сходен с моя характер.

— Хайде влезте и се запознайте с нея — каза Джери. — Тя ще ви покаже къщата. Ние наистина се гордеем с нея.

Съпругата му беше висока и стройна, привлекателна жена с червена коса, която отговаряше на името й — Ред. Тя носеше яркожълти шорти и огромна шапка против слънце и плевеше в градината.

— Здравейте — поздрави ги и тръгна към тях с широка усмивка. — Съжалявам, че не мога да ви стисна ръката, но съм много мръсна. Добре дошли — хвърли поглед на съпруга си. — Къде ги намери?

— Възхищаваха се на къщата ни. Реших, че имат нужда от чаша вино.

Ред се засмя — добросърдечен, весел смях, който накара и тях да се усмихнат.

— Окей, едно по едно. Големият стар хамбар, който е точно зад вас, сега е основната част на къщата.

Когато го видяхме за първи път, стените бяха изровени, нямаше покрив и прасетата все още живееха в него. Малката къща вдясно беше оригиналната фермерска къща, където мадам и мосю бяха живели, докато не им дадохме възможност да си купят по-модерно жилище по-близо до Бержерак. Сега това е нашата къща за гости. Старата квадратна кула беше първото, което преобразувахме, за да има къде да живеем на първо време, докато приключим с основния ремонт. Фурната, в далечния край на двора, сега е офисът на Джери и стаята ни за забавление, в която имаме билярдна маса. А ей там — тя махна елегантно с ръка — е игрището ни за голф. Грубичко е, но го направиха Джери и синовете ни. А аз направих дизайна на плувния басейн, за който използвахме бетонни тръби.

Дългият и тесен басейн, водата в който беше наситеносиня, разделяше пространството на две и изглеждаше като излязъл от страниците на „Аркитекчъръл Дайджест“. Дан им каза, че по професия е строител и е възхитен от всичко, което вижда.

— Звучи така, сякаш е много лесно да се направи, нали? — усмихна се Ред. — Никога не бихте се досетили за истината — добави тя прочувствено и ги въведе в централната сграда.

Те вдигнаха поглед към високия трийсет фута таван, подпрян със старите оригинални греди. После огледаха каменните стени и colombage, огромната камина, изградена от варовиков камък. Влязоха в просторната кухня, която водеше към не по-малко просторна трапезария, обзаведена със стари мебели, килимчета с антикварна стойност и бе пълна с цветя. Лара въздъхна и запита дали, по някаква случайност, не вземат наематели.

Ред се засмя.

— Не и такива, които си плащат, макар обикновено къщата ни да е пълна.

От терасата в задната част долитаха гласове и скоро те бяха представени на четири красиви и вече пораснали деца, както и на цял куп внучета. Изстудено бяло вино, току-що приготвена лимонада, купи с орехови ядки и бисквити, чинии с тънко нарязана местна наденица бяха поднесени на масата.

Една от дъщерите, истинска красавица, стоеше пред триножник и рисуваше нещо определено екзотично и наистина прекрасно. Другата, също много елегантна, дъщеря наблюдаваше децата, които плуваха в басейна, а двамата им изключително красиви синове просто си почиваха на терасата в компанията на млада азиатка, която единият представи като своята съпруга.

Ред ги запита къде ще отседнат и когато Лара отговори, че няма представа, животът им изведнъж стана идеално организиран. Отседнаха в местния замък, а по-късно вечеряха в компанията на новите си познати.

Към ниския хълм със замъка водеше криволичещ път. Районът около него беше недобре поддържан, алеите не бяха нито павирани, нито асфалтирани, а просто най-обикновен земен терен. Към него водеше стар дървен мост, прехвърлящ малък поток, а на него се беше разположило огромно черно куче, което явно охраняваше. То вдигна глава, излая няколко пъти, после отново легна.

Собственикът, англичанин, забърза към тях.

— Това куче всъщност не е наше — извини се. — То сякаш ни осинови, защото ние навлязохме в неговата територия. То, изглежда, смята, че целият район е негова собственост.

Влязоха във висока зала с огромна дъбова маса. Гоблени покриваха каменните стени, но Лара успя да зърне в единия край вратата, която водеше към просторна кухня, в която имаше огромни медни котли, а над рафта в стената бяха закачени големи тигани. Тезгяхът беше масивен и дървен. На горния етаж имаше друга голяма стая, чиито греди бяха прясно боядисани. Беше обзаведена с изискани мебели, които още носеха фамилни гербове, и персийски килими. А някъде зад всичко това, предположи Лара, са стаите, в които живее семейството.

Въведоха ги в техните стаи, като първо трябваше да прекосят павирания двор, а после да изкачат виещото се нагоре каменно стълбище, докато стигнат до малката кръгла кула. Стаята беше уютна. Голямото легло беше покрито с типичната за английските домове дамаска на цветя, а завесите бяха в тон с нея.

— Не забравяйте, аперитивите и леката закуска се сервират на терасата точно в шест — каза им собственикът, усмихна им се лъчезарно и ги остави да си почиват.

Точно в шест те се срещнаха с новите си познати над чаши с екзотично питие, което имаше вкус на диви малини.

— Правим различни коктейли всеки ден — каза им собственикът, докато очарователната му съпруга им сервираше маслини и сирене.

Слънцето тъкмо беше започнало да залязва над долината и Лара виждаше колите, които се виеха по пътя под тях, чуваше и самотното блеене на овца. Другите гости, всичките британци, бяха дружелюбни, питаха ги откъде са и как намират Франция, докато в същото време следяха зорко поведението на децата си, които стояха на ръба на басейна.

Една непретенциозно облечена майка, в пола на щамповани цветя и тениска на райета, въздъхна и им каза:

— Сара падна в басейна вече два пъти днес. И то точно когато я бях изкъпала и я бях приготвила за храненето.

А Дан отбеляза, че е много вероятно Сара отново да се провини по този начин.

Седем и трийсет беше времето за вечеря. Лара облече отново парижката рокля и обу сандалите от гущерова кожа в чест на великолепната трапезария.

— Красива си — прошепна й Дан и се усмихна, защото си спомни как изглеждаше тя в онази много студена нощ в хамбара на мадам Дефарж — като пакет, дебело увита в неговите панталони и пуловери.

Ред и Джери Шауп пристигнаха в група с още четирима души, а после дойдоха и още две двойки гости. С Лара и Дан и собственикът и неговата съпруга, на дългата маса станаха общо четиринайсет човека.

Лара не помнеше дали хотелът разполага с готвач или готвачка, но храната беше обикновена, здравословна, превъзходно приготвена и изискано сервирана. Виното се лееше, разговорите изобилстваха от интересни теми, поднесени с чувство за хумор, прекъсвани от време на време от силни изблици на смях. Вечерта много приличаше на типично английско парти с вечеря.

Дадоха им много съвети какво трябва да видят на всяка цена и къде трябва непременно да отидат. Не бива да пропускате Монпазиер, казаха им. Това е замък от тринайсетото столетие, а край него е разположено малко укрепено селце, построено от английския крал Едуард, който бил женен за французойката Еленор дьо Кастил. То е съвършено запазено и в списъка на стоте най-красиви селища във Франция.

После идва ред и на Дом, разбира се, макар той да е в съвсем обратна посока и да трябва да се прекоси Сарлат, но е вероятно най-красивото село, разположено на река Дордона.

Не бива да пропускате и Замъка на контесата, малко по-надолу по пътя, в района на Лот. Там произвеждат най-вкусните скариди — известните скариди на Ажен. Скаридите на контесата са увити в станиол като шоколадови бонбони и ги продават дори в „Хародс“. Разбира се, най-добри са, когато им е сезонът, но контесата винаги разполага с поне една кутия за продан.

А после идва ред на Молин дьо Мулед, малка воденица близо до Монтфланкуин, където Мадам сервира превъзходна храна и дори местните хора посещават ресторанта й.

Човек може да остане тук вечно — каза Лара. — Има толкова много неща, които може да види.

— Е, а защо да не останете вечно? — пронизващият поглед на яркосините очи на Ред Шауп се спря върху тях двамата. Тя се усмихна на Лара. — Дръж се за него, скъпа — прошепна й тихо в ухото. — Той е джентълмен.

Още веднъж се състоя онази тайна и сложна размяна на погледи между две жени, които са нещо като съзаклятнички. И още веднъж сърцето на Лара трепна от радост, на устните й разцъфна усмивка и й се струваше, че може да полети в облаците. Знаеше, че е направила верния избор, че е сторила онова, което е трябвало. А и Бил не й липсваше ни най-малко. Поне не и тази вечер.

— Защо да не си купим местенце тук? — каза тя, преливаща от ентусиазъм, докато се препъваше по спираловидното каменно стълбище по-късно с Дан до себе си. Вече можеше да си представи как двамата живеят в омагьосана кула в гъстата гора, която има изглед към огромна река, виеща се сред плодородна долина по-долу. Сложи длан на устата си, за да спре думите, защото разбра, че е престъпила границата — говоря така заради количеството изпито вино — извини се. — Забрави онова, което казах.

— И защо трябва да го забравя? — Дан вървеше след нея нагоре по стълбите. Пъхна ръце под полата й и тя се засмя.

— Какво ще си помислят съседите ни по стая? — прошепна тя, но вече се топеше под дланите му.

— След мадам Дефарж, какво значение има?

Взе я на ръце и я пренесе по няколкото оставащи стъпала, затрудни се малко с ключа, а тя се подпря на рамото му засмяна. Скоро тя беше напълно гола и той беше върху нея.

— Леглото скърца — прошепна Лара.

Той вдигна леко глава.

— Грижа ли те е?

Тя поклати глава.

— Ни най-малко — и Лара се засмя отново, а Дан продължи да я люби и леглото продължи да скърца.

Сан Франциско и реалността бяха толкова далеч…