Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (34)

Глава 34

Когато Дан се събуди на следващата сутрин, Лара я нямаше. Не беше оставила бележка. Не беше и в банята, защото от вратата й не го поздрави весело, усмихнато на сутринта, лице. Тя просто не беше в стаята. Той се облече набързо и изтича надолу по стълбите с намерението да я потърси. И когато излезе на малкото площадче пред хотела, я видя, застанала пред едно кафене.

Беше едва осем и половина сутринта, но слънцето грееше силно. И все пак Лара изглеждаше безупречно, сякаш не й беше топло, в белите си ленени шорти и тениската на бели и черни райета, както и с черните еспадрили, чиито връзки бяха завързани около глезените й на малки панделки. Дан предположи, че си ги е купила в магазина, който се намираше малко по-надолу по уличката. Носеше и огромни слънчеви очила, които той не беше виждал преди — тя обикновено носеше други, по-малки, чиито стъкла се оцветяваха в розово, а рамките им бяха много тънки. Лара гледаше някъде напред в пространството, а пред нея имаше празна чашка от кафе.

Металният стол застърга шумно по камъните, докато той се настаняваше срещу нея. Тя смръщи вежди, като че ли шумът се врязваше в главата й.

— Съжалявам — каза той.

Тя го погледна, но той не можеше да види очите й заради огромните слънчеви очила.

— О, здравей, Дан — звучеше така, като че ли той беше последният човек, когото очакваше да види, а не мъжът, с когото беше във ваканция.

Той направи знак на келнера, поръча кроасани и кафе и обичайната сметана за нея.

— Не — спря го тя. — Ще изпия още едно еспресо. Двойно, моля.

Сега той я погледна учуден, а тя продължи да се взира в пространството, потънала, както предположи той, в собствените си мисли. Не беше гримирана, не беше сложила дори червило, което винаги правеше, защото, както казваше, в противен случай устните й се напуквали.

Келнерът се върна с кафето и кроасаните. Вдигна поглед към небето със заплашително свиване на раменете.

— Днес, мосю, мадам — каза им, — ще имаме мистрал. Скоро ще го почувствате.

Дан беше чувал за лошата слава на мистрала, вятъра със силата на буря, който идваше от руските степи и набираше скорост, докато се придвижваше през долината на Рона по целия път чак до Южна Франция.

— Толкова ли е лошо?

Келнерът отново сви рамене — жест, без който французите, изглежда, просто не можеха да разговарят.

— Лошо е, мосю. Лошо за бизнеса. Лошо за семействата, лошо за… — той затърси подходящата дума на английски — За хармонията. Нали знаете?

— За хармонията? — повтори Дан.

— Кара хората да полудяват — келнерът щракна с пръсти до главата си. — Трябва много да внимавате, когато има мистрал.

— Ще внимаваме — обеща Дан в мига, в който първият порив на вятъра мина над площада и накара салфетките им да хвръкнат от масата, а чадърите над главите им да се разтресат зловещо.

Лара изглеждаше така, сякаш въобще не можеше да следи разговора. Изпи кафето си, което вероятно й беше четвъртото за сутринта, изправи се рязко и каза:

— Ще отида да приготвя багажа. Ти остани тук и се наслаждавай на слънцето. Не, не се тревожи — протегна ръка, като да го възпре. — Аз ще се погрижа.

Дан се върна в хотела след десет минути и я завари във фоайето с багажа. Вече беше платила сметката.

— Мислех, че тук ти харесва — каза той изненадано. — А ето, че сега нямаш търпение да се махнеш.

Тя вдигна рамене и огледа фоайето, като да го виждаше за първи път. Портиерът изтика количката с багажа им до колата и тя мълчаливо седна на мястото до шофьора.

Може би мистралът я подлудява, помисли си Дан и вдигна прозорчето, за да не влиза вятърът, който вече беше примесен с пясък. Или може би е дошъл месечният й цикъл. А пък можеше да е дори от пълнолунието.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре? — запита я той, след като бяха пътували в мълчание половин час.

— Чувствам се чудесно — тя седеше някак свита на твърдата седалка неразгадаема като Клеопатра.

Бяха на шосе А 61 и пътуваха към Авиньон, града на папите. Дан беше чел доста за Прованс и мислеше, че ще го хареса. Областта беше земята на твърдите скали и силната слънчева светлина, любима на художниците, суха и назъбена като неговата родна Калифорния, обсипана с лозя и слънчогледови поля, маслинови горички и труфели и сини, сини небеса, в които, високо горе, кръжаха ястреби.

Докато шофираше, Дан си мислеше, че е удивително разнообразието на френската земя. Франция му се струваше изтъкана от толкова много неща, които се преплитаха. Бяха изминали мили и мили, в които не съществуваше нищо друго, освен зелени поля, обточени с редици дървета. Не беше осъзнавал колко голяма е всъщност Франция, колко пуста е извън градовете, колко е красива. Хвърли поглед на Лара. Тя не гледаше пейзажа. Устните й бяха здраво стиснати в права тясна линия. Гледаше право пред себе си.

Той затършува в джоба на панталона си и извади монета от десет франка, която остави на коляното й.

— Давам десет франка, за да разбера за какво мислиш — каза й. Тя пак не отговори. — Да, ако продължаваш да мълчиш, можеш да забогатееш — обеща й той.

— Имам главоболие. Не можах да спя…

Той разгледа с тревога лицето й, когато намали скоростта, за да навлезе в редицата коли, които наближаваха някакво оживено пазарище.

— Може би не трябваше да пиеш всичкото онова кафе.

Тя вдигна рамене с безразличие.

— Защо не вземеш хапче?

— Вече взех.

Шофирането щеше да трае по-дълго, отколкото беше очаквал. Лара нямаше никакъв интерес към пътуването и на него му се наложи да спре два пъти, за да разгледа картата. Накрая разбра, че е изгубил пътя, защото се озова в някакъв крайградски квартал на Монтепелиер. Паркира пред близкото открито кафене, настаниха се и си поръчаха две оранжади и две кифли. Той изгълта жадно студената газирана напитка и си поръча друга, като наблюдаваше Лара, която продължаваше да бъде мълчалива енигма, скрита зад огромните слънчеви очила.

Лара не усещаше вниманието на Дан. Тя продължаваше да мисли за Бил и Мелиса, които бяха заедно в Индия. И за бъркотията, в която се беше превърнал животът й. Беше отново на квадратче едно, в това нямаше съмнение.

Дан внимателно наряза кифличките на хапчици.

— Хапни нещо — заувещава я мило, като че ли тя беше малко дете. — Изглеждаш така, като че ли имаш нужда от малко храна.

Лара се подчини. Храната наистина я накара да се почувства по-добре. Не вътрешно, защото продължаваше да изпитва душевна болка, но се почувства по-силна и уверена, че ще може да се върне в колата, без да се препъва на всяка крачка.

Този път тя седна зад кормилото и измина останалата част от пътя до Авиньон, без да се изгуби нито веднъж. В колата нямаше климатична инсталация и беше непоносимо горещо и задушно, а тишината — застрашителна и тягостна.

Но когато най-после стигнаха до Авиньон, я чакаше ново разочарование. Хотелът не беше онзи малък и уютен хотел с неповторима френска атмосфера, който тя си спомняше. Изглеждаше ужасно, негостоприемен, тъмен и комерсиален. Мръсните му стари щори бяха изцяло спуснати, за да предпазват гостите от мистрала, а стените още малко и щяха да започнат да се ронят. Дали е възможно с Бил наистина да са отсядали тук? Да не би отново да беше сбъркала? Не, защото, когато си беше у дома, беше намерила старата разписка и точно така беше успяла да проследи стария им маршрут и да си спомни за имената на хотелите и ресторантите. Бил винаги пазеше всичко. Ако не друго, поне беше организиран човек.

Дан слезе от колата.

— По-добре да проверя дали имаме резервации — каза.

От очите на Лара потекоха сълзи. Тя трябваше да застане лице в лице с истината. Меденият й месец никога не е бил чудесното пътуване, което, помнеше. През всичките тези години тя беше лъгала самата себе си. А сега беше тази, която настоя да дойдат тук, тази, която настояваше да се придържат към графика си. Беше станала точно копие на онова копеле Бил. Той беше копеле, нали?

„Да, но знаеш, че въпреки това той не ти е безразличен. Вътрешният й глас отново не й даваше покой. Той все още е мъжът, в когото се влюби на седемнайсет, той все още е младият мъж, за когото се омъжи, бащата на твоите деца, пазачът на твоето щастие и на твоето сърце…“

Дан се върна в колата. Не забеляза сълзите й, защото тъмните очила скриваха чудесно всичко.

— Тук няма да ти хареса — беше всичко, което каза. — Хайде, скъпа, премести се. Аз ще карам.

Докато Дан намираше пътя с усилие в лабиринта от тесни улички, Лара гледаше, но без да вижда, строгите каменни стени на древния дворец, в който през четиринайсети век седем папи решили да живеят вместо в Рим. Доколкото това я засягаше, те биха могли да живеят и в Питсбърг, ако искат.

Решиха да отседнат в хотел „Дю Миранд“, изискан и не много голям. Всъщност той беше преобразувана градска къща, обзаведена луксозно и пълна с красиви антики и произведения на изкуството. От прозорците им се разкриваше гледка над покривите на старата част на града, които проблясваха като бижута на залязващото слънце, но Лара не беше впечатлена дори и от това. Проблемите й не я оставяха на мира. Животът й беше разбит, миналото, което пазеше така ревниво и с такава любов, не съществуваше, нямаше настояще, нито бъдеще.

Когато багажът им беше внесен в стаята от пиколото, което им обясни как работят уредите и устройствата, Дан се настани на леглото до нея.

— Окей, Лара, хайде да приключим с това — каза той.

Тя го погледна. Очите й бяха огромни и тъмни под деликатно извитите вежди.

— Мисля, че между нас е свършено, Дан!

Той се втренчи в нея. Буцата в гърлото му беше така голяма, че не можеше да говори. Тя го гледаше така, като че ли той беше непознат. А той я гледаше така, сякаш тя току-що го беше простреляла. Раменете му се превиха, а силните му ръце на работник лежаха неподвижно, като мъртви, в скута му. Той наведе безжизнено глава.

— И ще ми кажеш ли някаква причина за това? — запита той накрая.

— Бил.

— Но Бил винаги е съществувал. Съществуваше и когато се запознахме. И когато се влюбихме. И когато тръгнахме на това пътуване. Защо Бил сега? Какво се е случило, Лара?

Тя отново сви рамене, избегна погледа му и нищо не отговори.

— За Бога, Лара, нямам ли право да знам?

В гласа му се долавяше стоманена нотка, която я шокира. Тя притисна длан до сърцето си, за да успокои тежкото му биене. У нея нямаше никакво настроение, никакъв живец и тя не можеше дори да си спомни деня, който бяха прекарали със семейство Шауп в тяхната къща, когато кипеше от веселие и ентусиазъм и й се струваше, че може да литне.

Отиде до масата, извади страницата от „Хералд трибюн“ от чантата си и му я подаде. Дан погледна снимката на Бил и неговата любовница, след което бързо прочете текста.

— И? — явно не разбираше.

— Не виждаш ли? Това е Бил с нея в Индия. И като че ли се кани да я целуне…

Той вдигна поглед към нея шокиран.

— Не ми казвай, че се каниш да играеш ролята на ревнивата съпруга в този стадий на пиесата.

Тя долови презрението в гласа му и кимна, с което потвърди предателството си.

— Съжалявам, става сякаш против волята ми. Ревнувам. Признавам.

— Добре. Как мислиш, че ще се почувства Бил, ако види снимка на нас двамата в Париж? Онази например, която ни направи келнерът и на която изглеждаш като котка, облизала сметаната, а аз съм те прегърнал здраво? Той ще ревнува ли?

Лара се отпусна безсилно, превита, на леглото.

— Не знаеш как е. Двайсет и пет години от живота ми, от неговия живот… Има общи неща между нас, нишки, които ни свързват… Трудно е да не ревнуваш, да не боли.

— И сега предлагаш цял живот да изпитваш болка, така ли? Избираш мъченичеството, докато Бил се забавлява. Чудесно. Не бях разбрал, че си мазохистка, освен че си и ревнива. И че все още си влюбена в съпруга си.

Дан пъхна ръце дълбоко в джобовете си и втренчи поглед в лицето й.

— Не мога да се справя с това, Лара. Не знам какво да правя. Имам нужда да проясня мислите си.

Погледът й го последва до вратата.

— Къде отиваш?

— На разходка, да пийна нещо… О, Господи, не знам…

И той излезе, като затвори тихо вратата след себе си, а Лара помисли, с непоносима болка, че с него си отива и част от душата й. Онази част, която не принадлежеше на двайсет и петте години съвместен живот с Бил, напомни й болезнено съзнанието.

През единия час, последвал излизането на Дан, Лара си зададе множество въпроси, застанала под душа, за да може студената вода да облива главата, подутите й клепачи, тялото, което беше родило две деца на Бил — тялото, което той вече не желаеше.

„Гордостта ти е наранена, настояваше вътрешното й гласче — твърдение, което я изненада. Кога за последен път си правила любов с Бил? Кога за последен път той те е погледнал така, както те гледа Дан? Кога за последен път Бил се е загрижил за твоите чувства, а не за неговите собствени? Кога за последен път те е придружавал на събитие, което е важно за теб, но не и за него? Задай си тези въпроси и скоро ще узнаеш как са преминали онези двайсет и пет години, скъпа. Може би само шест или седем от тях ти си била истински щастлива — или поне си мислела, че някой ден може да изпиташ и щастие. А сега си готова да пожертваш любовта на Дан и собственото си щастие заради егоиста Бил, който не дава и пет пари за теб? И може би никога не е давал. Глупачка… глупачка… Ти си глупачка, Лара Луис…“

 

 

Дан седеше на маса в едно открито кафене и пиеше може би четвъртата си чаша „Пастис“, когато я видя.

Тя се беше преоблякла в бяла пола и бяла блуза — същите, които носеше в нощта, когато се бяха любили на плажа. Беше обула златистите сандали и сложила златните обеци на ушите си, беше прибрала назад косата си, все още мокра от душа. Дан си помисли, напълно сериозно, че изглежда като испанска благородничка, рисувана от Гоя — на картина, която беше видял в Лувъра. Хладна, високомерна, без проблеми, с ясно чело.

— Слава Богу, че те намерих — каза тя.

Той издърпа стол и за нея и зачака, ледено учтив, тя да седне.

— Мога ли да ти донеса нещо?

— Чаша червено вино, моля.

Той даде знак на келнера, поръча виното и остана да седи в мълчание и да гледа с възхищение дългите й крака в златистите сандали.

— Толкова съжалявам, Дан! — тя го гледаше с онзи поглед на топазените си очи, който много напомняше Одри Хепбърн.

После каза тихо:

— Сгреших, че казах всички онези неща.

— Не, ако наистина си ги мислела, не си сгрешила — той отново отпи от чашата си.

Келнерът донесе чашата вино на мадам. Постави я пред нея и сложи още сандвич в и без това пълната чиния пред тях. Просто за всеки случай, както каза.

— Не е лесно да загърбиш половината си живот, Дан, моля те, разбери поне това — тя го изгледа умолително.

— Разбирам.

Беше се скрил зад преграда от болка и гордост, която тя нямаше лесно да разбие.

— Нараних те и не знам защо го направих. Не знам как да те помоля да ми простиш. Мога само да кажа, че съжалявам. Зададох си въпросите, които ти ми зададе. Ти си прав. Ще трябва да се примиря с миналото, да призная истината, вместо да се заблуждавам, че бракът ми е бил щастлив. Винаги съм мислела, че меденият ми месец е бил прекрасен, но сега знам… — тя се спря точно навреме.

— Сега знаеш какво за медения си месец?

Лара кръстоса пръстите на ръцете си и излъга:

— Сега знам, че меденият месец трябва да бъде нещо като нашето прекарване тук. Като времето, което бях с теб — гледаше втренчено чашата червено вино като омагьосана. В очите й блестяха сълзи.

— Никога вече не ми причинявай това, Лара — каза Дан тихо. — Не знаеш, и не би могла, какво ми струваха последните няколко часа.

Тя вече пет пари не даваше кой може да види сълзите й и ги остави свободно да се стичат по бузите й. Вирна брадичка.

— Обещавам.

Той поднесе ръката й към устните си.

— Значение имаме само ти и аз, Лара — каза той. — Така трябва да бъде. Само ти и аз.

Лара се сети за онази жена, която беше чакала по-младия си любим в ресторанта, как лицето й се беше озарило, когато го беше видяла. Сега почувства, че собственото й лице изразява същата радост, и най-накрая разбра. Онази жена не се интересуваше от околните, които можеше да я забележат. Тя беше влюбена и само това имаше значение.

Прегърнати през кръста, те се върнаха в хотела, където се мушнаха в огромното удобно и меко легло и отново се прегърнаха здраво. Прекалено изтощени, за да правят любов, те заспаха веднага.