Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (38)

Глава 38

Настроението й се промени на следващия ден и тя отново се влюби безумно в Дан. Чудото се случи в Екс. Влюби се и в малкото градче, което олицетворяваше сърцето и душата на Прованс. Двойната редица най-обикновени дървета хвърляше гъста сянка над широкия тротоар, както и по равните фасади на сградите от седемнайсети и осемнайсети век, които изобилстваха и от двете страни на главната улица. В града имаше и множество фонтани, украсени със сложни орнаменти, които му придаваха незабравим вид.

Последните повеи на мистрала бяха приятни и като че ли ги поздравяваха с „добре дошли“, докато се разхождаха край фонтаните, където, много отдавна, Мария Медичи била носена от военни в ливреи, удобно настанена в трона си. Където се е разхождал и Ван Гог, където Фредерик Мистрал, поетът, който е дал името си на вятъра, се е шляел в откритите кафенета, където Сезан и Дьо Сад може би са пили мътен абсент в компанията един на друг.

Извити сенчести алеи водеха към малки, облети от слънчева светлина, павирани площадчета, по които имаше прекалено много бутици, които закриваха прекалено голяма част от прекрасните каменни фасади на старинните сгради. В този град имаше грация и елегантност, достойнство и, също така, весела и жизнерадостна комбинация от старо и ново. Студентите в местния университет бяха от много различни националности и говореха множество езици и тъкмо позираха за снимки на площада, облечени в ярките си униформи. Дългите коси на момичетата се вееха свободно зад гърбовете им, момчетата с тесни ханшове и стройни бедра бяха с цигари в уста, нарочно оставени да висят нехайно в ъгълчетата им.

Фермери с кожа, придобила цвета на изсъхнал орех, бяха дошли в града, за да си починат. Те обикновено изпиваха огромни количества червено вино и носеха баретите си спуснати над лявото око, докато съпругите, облекли най-хубавите си рокли от черна коприна, разглеждаха витрините на магазините — може би търсеха рокли същото, или почти същото, качество и номер като тези на гърбовете им. Местните бизнесмени обядваха във все същите заведения, които посещаваха от години, и сериозно четяха периодичните издания, а децата в училищна възраст, свободни за следобеда, тичаха между пешеходците и се спъваха, понякога и в собствените си крака, като си подвикваха обиди едно на друго възможно най-високо. От другата страна на шосето дебела рижава котка се печеше на слънце на малък железен балкон и наблюдаваше сцената под себе си. А изгорелите от слънцето туристи, облечени в ярки дрехи и със слънчеви очила, надписваха пощенски картички за дома с думите: „Как ми се иска и вие да бяхте тук.“

Дан и Лара се присъединиха към тълпата в кафене Deux Garsons, където кракът на Лара можеше да си почине, а тя да пийне студена лимонада и да надпише пощенска картичка до момичетата. Дан пък пиеше леден коктейл „Стела Артоа“ и наблюдаваше хората, които, също като него, щастливо пропиляваха деня. Което, предполагаше той, трябва и да правиш, когато си в Прованс.

— Ще се върнем тук и по-късно — каза той на Лара, съвсем определено възнамерявайки да изпълни казаното. Тя вдигна поглед и му се усмихна. — Ще дойдеш ли с мен, Лара?

— Ако ме поканиш, да.

— Каня те сега. Имам нужда от твоето съгласие.

Лара свали очилата си. Погледът на дълбоките му сини очи се сля с нейния и тълпата изведнъж изчезна, както и бибипкането на автомобилните клаксони и виковете на студентите.

— Обещавам, че ще се върна тук някой ден с теб, Дан.

Той я целуна по топлата буза. Как само обичаше различните нейни аромати: на парфюма й, лекия и едва доловим на кожата й, влажния аромат на топли лилии под масата меки тъмни коси при основата на тила й и нейния собствен нежен аромат, нейния специален вкус.

Погледът му беше все още прикован от нейния и тя се усмихна, защото беше разгадала неговия.

— Нямаме стая в хотел. Нямаше да спираме в Екс, помниш ли?

— Хайде да останем и да се насладим на магията. Да се насладим един на друг.

— Добре — съгласи се тя с радост и прибра пощенските картички. Напъха ги набързо в чантата си. Та нали все пак разполагаха с цялото време на света? Поне за днес.

Хотелът „Le Negre-Coste“ се намираше в една от сградите от осемнайсети век на улица „Cours Mirabeau“. Стаите бяха семпло обзаведени в старомоден френски стил, а старият асансьор–клетка скърцаше. Тяхната стая беше точно под стряхата. Очаровани, дори омагьосани, те гледаха над покривите към върховете на дърветата. После спуснаха щорите и се излегнаха на двойното легло, което французите наричаха matrimanial.

— Забрави за краля на Калифорния, никога не съм искал да имам друго легло. — Устата на Дан „пропътува“ разстоянието от шията до клепачите й, после отново се спусна до върха на носа й и накрая превзе меките й нежни устни.

— Мога да свикна с това. Само дето и ти трябва да бъдеш част от сделката. Трябва ми едно lit matrimonia и една Лара Луис.

Тя тъкмо хапеше леко устните му, готова да го изпие и с очи, и с уста. Телата им бяха сгорещени от топлината на въздуха, очите им изразяваха силно и сластно желание, дланите им копнееха да галят.

— Разкажи ми за другите жени, които си имал — Лара го гледаше втренчено, явно изпитваща ревност. — Искам да знам кого си любил и как са били те в леглото.

Дан поклати глава. Тя, както обикновено, изпитваше неувереност в себе си.

— Никога не е имало някоя като теб. Кълна се. Никога не съм изпитвал това към никоя друга, никога не съм пожелавал друга по този начин. Това между нас е повече от секс, повече от страст… Имам нужда от теб. Не мисля, че бих могъл да живея без теб, Лара Луис.

Въздишката й беше тиха.

— Обичай ме, Лара — той зарови лице в пълните й закръглени гърди. — Кажи ми, че ме обичаш.

— Обичам те — прошепна тя.

Като внимателно избягваше кожата й там, където беше изгоряла от слънцето, Дан погали с език цялото й тяло и се спусна към по-бледата, защитена от срамните й устни, вътрешност.

— Каква е разликата за теб сега, когато си с по-възрастна жена? — запита тя, разкъсвана между онова, което той правеше, и ревността, която изпитваше към живота му преди нея.

— Сега за мен не съществува друга, освен теб, Лара Луис — прошепна той. — Само ти. Не мисля за никоя друга…

И когато телата им се преплетоха и станаха едно цяло, тя му повярва.

Много по-късно те лежаха, все още с преплетени ръце и крака, все още замаяни от дългото и уморително пътешествие на плътта и на духа. Доволни.

„Освен, слабото гласче продължаваше да гризе Лара, дето остават още само шест дни, приятелко… Само още шест дни неземен рай. И после — какво? Той казва, че те обича сега, в този момент. Да видим какво ще стане, когато се върнете у дома.“

С въздишка, Лара се запита дали въобще ще се научи на трика да грабне щастието, когато и където може.

Тя беше като вечно съмняващия се неверен Тома, винаги поставяше всичко под въпрос, винаги си поставяше ограничения във времето. Винаги се страхуваше, че ще загуби онова, което има.

Обади се на Делия по-късно същата вечер, но този път не скри телефонния разговор от Дан. Той стоеше до прозореца и слушаше смеха, който идваше от кафе-баровете долу докато тя набра номера и зачака Делия да вдигне слушалката.

Телефонът звънеше и звънеше и тя тъкмо щеше да затвори, когато съненият глас на Делия каза:

— Ало?

— Аз съм — Лара — каза тя весело и се усмихна.

— Е, Лара, наслаждаваш ли се на втория си меден месец? Как вървят нещата?

— Великолепно — каза Лара, но звучеше предпазливо.

Гръмогласният смях на Делия сякаш запълни пространството между двете.

— Предполагам, че предпазливото „великолепно“ е по-добре, от безличното „добре“. Влюбена ли си в него или — какво?

Лара хвърли поглед към Дан, който се беше подпрял на високия прозорец със зелените щори. Космите на тила й настръхваха само като го погледнеше. Той беше само по боксерки. Мускулестият му гръб преминаваше в тънка талия. Тя можеше да проследи всяко негово мускулче и съединение по гръбнака му, да се наслади от разстояние на гладката му млада кожа.

— Да — призна тя. — Влюбена съм в него.

Каза на Делия, че се намират в Екс, а утре ще бъдат в Кот д’Азур.

— О, и между другото — добави тя, — промених първоначалния график. Не отсядаме в хотелите, за които имаме резервации, така че няма да можеш да ми се обаждаш.

Делия подсвирна от изненада.

— Искаш да кажеш, че си се отказала от втория меден месец?

— Не съвсем — Лара се сети за изгарящото я желание отново да види онова поле от макове — полето, което олицетворяваше собствените й мечти. — Все пак ще посетим същите места. Но този път е толкова различно. Понякога… — тя се поколеба и хвърли поглед към Дан.

— Понякога — какво?

— Понякога се питам за истината на моя живот.

— Истината за твоя живот, Лара Луис, е, че си на четирийсет и пет години, привлекателна, понякога дори красива и понякога дори по-слаба и по-стройна от другите. Интелигентна си, имаш две чудесни деца, които те обичат, Декс също те обожава. Трябва да знаеш, че той е тук, до мен и ако можеше, щеше да ти изпрати огромна целувка. Истината още е, че Бил е в Бейджинг или в Индия, или някъде другаде с любовницата си, а ти си в Прованс с твоя любовник. Това може ли да мине за анализ?

Лара се усмихна широко.

— На теб винаги може да се разчита, че ще стигнеш до същността на нещата.

— Не ми казвай, че все още желаеш лекаря, а? — гласът на Делия звучеше така, сякаш не можеше да повярва.

Лара въздъхна дълбоко.

— Понякога… Трудно е, знаеш ли.

— Знам, знам, след двайсет и пет години и така нататък… Слушай, приятелко, купи ли си онези обувки, за които ти казах? Звучиш така, сякаш имаш нужда от тях.

Дай малко и на самочувствието си. Винаги си имала превъзходни крака. — Сега Делия се смееше.

— Ще си ги купя веднага щом стигна в Кан.

— Окей. Хайде, представи ме на любовника си.

— Какво?

— Дай му слушалката. Искам да му кажа „здравей“.

— Ако искаш да го подложиш на някакви твои изпитания…

— Не, искам просто да му кажа: „Здравей, любовнико, чух, че си страхотен…“

Сега вече и Лара се смееше.

— Дан? — тя му подаде слушалката. — Приятелката ми Делия иска да ти каже „здравей“.

Той вдигна вежди, изненадан, после взе слушалката.

— Здравей, приятелко Делия — заслуша се. — Да, да. Вярно. Ще го запомня — отметна глава назад и се засмя. — Точно така.

Погледът на Лара, изпълнен с тревога, не се отделяше от него.

— Какво ти казва? — посегна към слушалката, но той не й я даде.

— Хей, чуй, Делия — каза той все още усмихнат. — Хайде да се съберем, когато ние се върнем. Слушал съм много за теб, а след този разговор чувствам, че вече те познавам… Добре, добре, чудесно… — каза той и кимна.

— Ще се видим тогава, приятелко.

Лара грабна слушалката от ръцете му.

— Какво ти каза тя?

— О, нищо — отговори самодоволно той. — Само това-онова.

— Делия, какво си намислила?

— Казах само някоя и друга добра дума за теб, скъпа. Няма за какво да се тревожиш.

Лара изстена.

— Окей, вече мога да си представя нещата.

— Всеки има нужда да го похвалят малко — каза Делия. — А ти — повече от другите.

— Благодаря, но съм сигурна, че можех да преживея и без това.

— Може би нямаше да можеш, човек никога не знае — Делия беше неумолима. И явно за нищо не се разкайваше, ако въобще имаше нещо. — И не забравяй утре да си купиш високите обувки с изрязани пръсти. Черни, разбира се, и дълги черни чорапи. Не чорапогащи, защото те убиват еротиката. Може би и дантелен черен колан…

— Те все още ли съществуват? — запита Лара в почуда.

— Във Франция със сигурност. Помисли само за всичките тези секси французойки.

Лара се замисли за тях.

— Ще си купя всичко утре — обеща тя, после й каза „обичам те“ и затвори.

Дан се извърна от прозореца към нея.

— Приятелката ти, изглежда, е приятна жена. И умна.

Лара смръщи подозрително вежди.

— Какво ти каза тя все пак?

Той повдигна едното си рамо.

— О, не много, само това-онова, нали ти казах. Просто си побъбрихме. Обикновено каквото казват хората в такава ситуация.

— Не, не е така. Просто ми кажи какво каза тя, Дан.

— Тя ме накара да й обещая, че няма да ти кажа.

— Ах! — Лара се хвърли на леглото. — Ти ще ме подлудиш! Сега цяла нощ ще се чудя какво ли е казала.

— Само ми издаде няколко семейни тайни — каза той с усмивка. — Като например тази, че няма на кого и за какво да пишеш вкъщи… И че е добре да те взема под крилото си, такива неща.

Лара се смееше, когато тялото му покри нейното. Той хвана ръцете й и ги повдигна над главата й.

— Не, наистина, тя, изглежда, е чудесен човек — измърмори той помежду целувките. — Нямам търпение да се запозная с нея.

— Всичките ми приятелки са чудесни — тя го целуна в отговор.

— Гладна ли си? — запита я.

— Ммм…

— Тогава да намерим нещо за хапване — той я издърпа, като все още я държеше за ръцете.

— Но аз тъкмо се канех да се обадя на Мини, а после и на Джош…

Той неохотно я пусна, но тя поклати глава. Не искаше да изпуска момента. Щеше да им се обади по-късно.