Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (29)

Глава 29

На следващата сутрин, рано, седяха умърлушени и недоспали, в малкото рено, втурнали се надолу по предварително избрания маршрут. Край тях се нижеха миля след миля селски пейзаж. От време на време минаваха покрай грижливо поддържано място за почивка с игрища и люлки за децата и с малки ресторантчета, където сервираха кафе и аламинути.

Разговорът, който бяха водили снощи, се отразяваше на настроението им. Въпросът, на който все още не беше отговорила, висеше между тях. Но защо Дан се беше нахвърлил така върху Бил, питаше се с тревога в душата Лара. Връзката им нямаше нищо общо със съпруга й, пък и въобще не беше негова работа.

„О, да, наистина! — казваше предателското й вътрешно гласче. — Ти си омъжена жена и той с право е загрижен за това, какво мисли съпругът ти. И какво би могъл да предприеме. Бил може да подаде молба за развод, като се позове, че Дан е другият мъж: в живота ти.“

Уоу! Лара си пое дълбоко дъх. Никога не беше мислила за себе си като за виновната страна. „Не, не съм виновна аз, каза си, изпълнена с възмущение. Бил първи изневери. Той направи своя избор. Ако той не беше избрал Мелиса Кени, аз нямаше да седя сега в тази кола с Дан. Щях да бъда при него, при съпруга си.“

Ходът на мислите й продължи да следва някаква своя посока. Замисли се за дългите часове, които беше прекарала на верандата, докато Дан работеше. Спомни си как се беше възхищавала на загорялото му мускулесто тяло. Спомни си за необяснимите импулси, прилични на електрически искри, които бяха прехвърчали между тях, и как те си бяха пробили път до главата и до сърцето й. Те бяха предизвикали жената в нея. А дали това беше любов? Питаше се, но не знаеше правилния отговор.

След два изпълнени с мълчание часа спряха в едно кафене, разположено встрани от шосето. Седнаха един срещу друг на червените пластмасови столове и изпиха кафето си, с изненадващо добро качество, все така в мълчание. Изядоха и по един кроасан.

Дан я гледаше над масата. Тя носеше прекалено голям пуловер с висока яка и дънки, а косата си беше завързала на конска опашка. Изглеждаше превъзходно, желана, с широко отворени очи, които изразяваха страх.

— Съжалявам, Лара — ръцете им се срещнаха точно над чинията с кроасаните. — Не исках да те настройвам срещу Бил. Само дето… — замисли се какво ли го беше разтревожило толкова, че да го принуди да го изрази така. — Всъщност той стои между нас двамата — каза най-накрая. — Той е винаги там, макар и на заден план за момента.

— Невинаги — каза тя тихо и стисна ръката му. — Аз също съжалявам. Хайде просто да забравим за Бил. Ние сме във ваканция и трябва да се забавляваме.

— Аз се забавлявам — каза той и разтърси глава, като че ли да прогони недоумението. — Независимо от това, колко много се опитваш да помрачиш настроението ми.

— И независимо от това, колко желан си ти за мен.

Той се засмя и Лара се засмя с него.

— Не точно така бих описал себе си — каза той.

— Не, но се обзалагам, че така би те обрисувала Брит — тя прехапа устни. По-добре да не беше казвала това.

Очите му все още се смееха.

— Хайде да не подхващаме пак тази опасна тема, а?

— Разбира се. Извинявам се още веднъж — отново бяха на безопасна територия. Щастливи.

По-късно, докато се носеха по магистралата, Лара видя познат знак. Лимож. Спомняше си този град перфектно.

— О, Дан, трябва да спрем тук! — извика развълнувано. — Тук наблизо трябва да има езеро. И по него, доколкото си спомням, трябва да плуват лебеди.

— А откъде би могла да си спомняш? — запита я той изненадан.

Прекалено късно е, помисли си тя. Дан не знаеше, че е идвала тук и преди. Побърза да добави:

— О, била съм веднъж тук. Преди години. Попътувах малко, когато бях млада.

— Значи за теб това ще бъде нещо като спомен?

Тя му се усмихна виновно.

— Просто си спомням своята младост — мисля, че това е правилният израз. Но ще видиш, мястото е идеално за пикник.

Но не можаха да си направят пикник край Лиможкото езеро, защото Лара не успя да го открие. Гледаше внимателно картата докато Дан правеше кръг след кръг около една въображаема точка. Накрая той каза:

— По дяволите езерото, хайде да хапнем в колата!

И така, спряха на банкета на шосето и хапнаха хляб и сирене, купени от малкото магазинче в селцето няколко мили по-назад. Изпиха и огромно количество минерална вода.

Когато потеглиха отново, Лара се загледа през прозореца към мъглата, която се издигаше от кафявите полета. Дали не се беше случило тук, точно до редицата брези, край които сега минаваха? Споменът я прободе като остър нож. И как ли би могла да го забрави?

Разбира се, не би могла да е същата редица брези, но много приличаше на нея. Спомняше си ясно всяка подробност от неприятната сцена. Двамата с Бил седяха на полусрутена стена — всичко, което беше останало от един стар мост, и ядяха хляб и сирене, точно както сега. Беше започнало да вали и храната за пикника, обвита в кафява хартия, беше започнала да се намокря. Бил се суетеше наоколо и мислеше, че организира нещата.

— Влез обратно в колата! — нареди й той и започна да прибира храната. — Ще се намокрим.

Но Лара се беше забавила, очарована от гледката, която заобикаляше езерото. Двойка лебеди, изненадващо бели на фона на оловносивата вода, плуваха право към тях, следвани от трите си малки. Спусналото се ниско небе сякаш натискаше надолу плачещите върби и техните дълги и нежни зелени клони се вееха на неочаквано излезлия вятър, подобни на дълга и красива девическа коса.

Тя извади фотоапарата от чантата си и започна бързо да снима, като се смееше възторжено при вида на лебедите, които шляпаха наблизо.

— Готови са за снимка в едър план! — извика тя възторжено на Бил.

— Хайде, Лара. Намокрила си се достатъчно. — Той закрачи мрачно обратно към колата.

Без да обръща внимание на дъжда, тя продължаваше щастливо да снима. Бил вече седеше зад кормилото и беше запалил двигателя. Погледна я, после погледна фотоапарата в ръцете й и каза злобно:

— Лара, не си свалила предпазния капак на обектива.

Тя втренчи поглед във фотоапарата. По дяволите, той беше прав! Както обикновено. Беше изщракала цял филм със спуснат предпазител. Изстена. През рамо виждаше, че лебедите са още там и все още може да улови сцената.

— Трябва да се върна и да направя още снимки.

— О, хайде, Лара! И преди си виждала лебеди.

Хайде просто да се скрием от дъжда и да продължим пътя си.

— Държиш се глупаво — каза му тя, също злобно. — Тези снимки ще бъдат прекрасен спомен за Франция. Ще можем да ги покажем на децата си и на внуците си и да им разкажем за нашето епическо пътешествие.

— О, разбира се — каза Бил, без да обърне никакво внимание на думите й. — Междувременно, хайде да тръгваме.

Като грабна сака с хляба и сиренето, Лара му обърна гръб и отиде до брега на езерото, за да нахрани лебедите. Те се скупчиха около нея, а малките напразно се опитваха да се изкатерят на брега. Като омагьосана, тя най-после успя да направи снимките, за които душата й така силно жадуваше.

А Бил стоеше, облегнат на предницата на колата.

— Лара! — извика й той. — За Бога, хайде!

— Това е и моят меден месец, Бил Луис, не само твоят! — извика му тя в отговор. — Пък и каква разлика, ако тръгнем с десет минути по-късно?

— Стъмва се, идиотка такава, а аз трябва да шофирам през тази забравена от Бога провинция, без да знам къде се намирам, защото ти не можеш да разчиташ проклетата карта.

— Какво каза? — тя закрачи с широки крачки към него. Лебедите се завлачиха след нея, като издаваха гневни крясъци и оставяйки малките си да поглъщат лакомо трохите.

— Трябваше да тръгнем в шест. — Бил я гледаше гневно. — Само че ти искаше да спиш до късно. После отново ти настоя да закусим. После отново ти загуби пътя. И то не един, а цели три пъти.

— И какво грешно има в това да се спи до късно? Не сме на работа, по дяволите! Във ваканция сме.

— Имаме график — каза сковано Бил. — И аз съм склонен да се придържам към него.

— Тогава придържай си се към него, но сам, доктор Луис — тя му захвърли картата в лицето. Но лошият й късмет я преследваше и картата се удари в бронята на колата и се разкъса. — И сам си бъди навигатор. Опитай се сам да четеш картата и да вземаш завоите на две гуми със седемдесет мили в час.

— Километра — поправи я Бил през стиснати зъби.

— О… майната ти! — Лара закрачи, много ядосана, по пътя.

Вятърът вече духаше силно и я пронизваше, въпреки че беше облякла топъл суичър, а дъждът се изливаше на потоци. Тя продължаваше да крачи, все така кипяща от гняв. Защо Бил беше така дяволски сериозен през цялото време? Защо не можеше да се възхити на лебедите? Какво не беше наред с него все пак? Да вървят по дяволите и той, и проклетият му график! Той през цялото време мислеше как да стигне от точка А до точка В, когато в това нямаше смисъл. Единственият смисъл беше да се наслаждаваш на Франция, а не да минаваш през нея, без да видиш нищо. И как можа да я обвини, че е объркала посоката цели три пъти? Днес я загуби само два пъти, а отклонението беше малко, и то само защото френските кръгови движения бяха истински кошмар… Не искаше никога вече да го види. Можеше да си намери друга жена, от която само да се оплаква. На нея й беше дошло до гуша.

Превита почти на две, за да върви срещу вятъра, тя продължи да крачи с широки и гневни крачки. Вече беше прогизнала до кости. И се чувстваше безкрайно нещастна.

Чу колата да приближава зад гърба й. Намали крачка, но не се обърна. Каза си, че ще накара Бил да я моли да се качи в колата. Но първо щеше да му се наложи да се извини. И тогава може би тя щеше да си помисли…

Колата мина точно покрай нея. Лара гледаше изумена. Тя изчезна от погледа й и Лара остана съвсем сама в сгъстяващия се мрак. Тесният, обточен с дървета, път се простираше пред нея, вятърът шушнеше странно и зловещо в клоните, а от кафявите голи полета се издигаха бели кълба мъгла. Наоколо нямаше никакви хора или села, нито една фермерска къща, от чиито комин да се издига дим и да те подканва гостоприемно. Дори лебедите се бяха върнали в езерото заедно с малките си. Като се изключи воят на вятъра, тишината беше абсолютна.

Лара преглътна с усилие сълзите си и продължи равномерно да крачи с наведена глава.

— Върви на майната си, Бил Луис! — мърмореше под носа си. — Не искам никога вече да те видя, никога…

„О, какво ще правиш без него! — питаше я гадното гласче, което дори тогава я тормозеше. Къде ще отидеш! Този път няма край и никаква кола не е минала, откакто си тук. Ти си съвсем сама някъде насред Франция и той няма да се върне да те вземе. Може би получи онова, което заслужаваш. Може би той беше прав и ти не биваше да спираш, за да нахраниш лебедите, след като мракът вече се спускаше, а вие трябваше да стигнете до следващия град.“

Лара тропна с крак, ядосана вече и на себе си.

— Не съм сгрешила! Имах право да нахраня лебедите, щом искам.

От очите й потекоха сълзи и се застичаха надолу по премръзналото й лице. Изсъхваха бързо на жестокия вятър и сякаш прорязваха рани в студените й бузи. Като подсмърчаше и хълцаше, тя продължи да крачи по безлюдния смълчан път. Никога не се беше чувствала толкова самотна. Толкова изоставена.

Сигурно беше вървяла около половин миля, когато видя колата паркирана до някаква порта, забита в калта, която водеше към също такова безлюдно кафяво поле. Вътре в колата Бил седеше, на топло и сухо, със скръстени ръце. И я гледаше втренчено. Без да му обърне внимание, тя отиде от другата страна на пътя и продължи да върви.

— Лара! За Бога! — той подаде глава през прозорчето. — Влез в колата!

Тя се завъртя рязко към него, обзета от безумна ярост.

— Защо? — изсъска. — За да може моят любящ съпруг да докаже сам на себе си колко е загрижен за мен? — тя продължи да крачи, все така самотна, напрегнала слух да чуе шума от двигателя на колата, която би трябвало да идва към нея. Нищо. Заслепена от сълзите си, тя продължи да върви.

— Лара! — Бил я настигна, хвана я за ръката и я дръпна в прегръдките си. — Мили Боже, Лара, какви ги вършим? — изстена той. — Защо се караме така? Аз просто се тревожех дали ще стигнем до цивилизовано място, преди да се е стъмнило, а ето, че отново се изгубихме.

За секунда Лара се замисли дали да не оспори това „отново се изгубихме“, после разумно реши да не го прави.

— А аз исках само да направя снимки — каза тя с приглушен глас, защото беше сгушила глава на рамото му. — Толкова съжалявам, Бил! — сега ръцете му я обгръщаха здраво и тя се чувстваше в безопасност и на топло, сгушена на гърдите му.

Едва когато лежеше в леглото до съпруга си, в същия хотел, в който първоначално бяха възнамерявали да отседнат, тя си спомни. Бил не й беше казал, че и той съжалява.

Имаше масивната камина, в която беше запален огън, а някъде по-отвътре долиташе тракането на кухненски съдове и ароматът на вкусна храна.

— Реших, че не си заслужава да продължаваме в това лошо време, когато разполагаме с такова чудесно местенце.

— И как го откри? — запита тя възхитена.

— О, просто попаднах на него — той се усмихваше и докато изваждаше чантите им от багажника. — Не е „Холидей Ин“, но можеш да се обзаложиш, че притежава истинска френска атмосфера.

— И е добро! — добави тя и го последва през гостоприемния портал на малката странноприемница. В този момент си спомни, че след кавгата с Бил, която паметта й удобно беше блокирала, той все пак беше настоял да намерят хотела, в който имаха резервации.

И тя отново се запита как така паметта й беше успяла да заличи този неприятен спомен и да го замени с друг — как двамата стоят на брега на езерото, под ясното синьо небе, и хранят лебедите, как се смеят и се наслаждават на прекрасния си меден месец.

Започна да мисли, че е чудесно това, че Бил не е с нея. Ако нещата между тях не бяха приключили, паметта й можеше отново да й изиграе някакъв подобен, учудващ, номер.