Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (41)

Глава 41

Малкото „Рено“ като че ли само избираше пътя, който водеше към Антиб, защото Лара със сигурност не се опитваше да чете картата, а Дан просто следваше движението на многото други автомобили. После, доста неочаквано, движението остана зад тях и те се озоваха на тих път, който се виеше покрай кея.

От дясната им страна имаше розови вили, полускрити зад сенчести борове. От лявата — две малки мръсни лодки се носеха по почти равната повърхност на морето, а рибарите се мотаеха лениво около такелажа. Плажът с името Де ла Гаруп, тясна ивица пясък в самата извивка на залива, беше застроен по цялата си дължина с кафе–барове и дървени платформи, които се вдаваха навътре във водата и по които бяха пръснати красиви загорели тела.

Спряха в последното кафене за по чаша розе и седяха щастливи, като мърдаха палците на краката си на топлата слънчева светлина. Широк чадър на райета ги предпазваше от силното обедно слънце, въздухът миришеше на море, но се усещаше и острата миризма на боровите дървета. Миришеше още на узрели домати, на вино и лимони и на лосион против изгаряне.

Очаровани, те облякоха банските си костюми и се втурнаха към морето. Малки сребристи рибки закръжиха около глезените им, докато стояха близо до брега. Когато свикнаха с температурата на водата, заплуваха към хоризонта. Брегът се превърна в неясна сянка и над главите им нямаше нищо друго, освен ясно синьо небе и крясъците на морските птици. А под тях бяха единствено дълбините на кристалното небе. Водата галеше като хладна коприна кожата им, докато плуваха по гръб, повдигани леко от ласкавите вълни. На света не съществуваше нищо друго, освен тях двамата. Неочаквано, Дан я дръпна към себе си и я целуна. Гмурнаха се като два тюлена под водата, после отново се показаха на повърхността, закашляха се и се засмяха, после заплуваха бавно и мързеливо към брега.

По-късно същия следобед се разходиха по задните улички, минаха край зеленчукови магазинчета и щандове за вестници, минаха край грилове, където направо на тротоара се печаха пилета, минаха край барчета, където продаваха вкусен сладолед, край мрежи за волейбол, докато не стигнаха до Auberge du Gardiole, малък семеен хотел, разположен сред борове и с табела, на която пишеше: Chambre a Louer. Лара каза, че е точно онова, което те търсят — малък, с домашна атмосфера и много френски.

Имаха късмет. Една стая, последната, беше свободна. Беше на втория етаж, малка, а банята беше по-надолу по коридора, но им хареса. Имаше голямо и меко пухено легло с големи и дълги възглавници, които французите наричаха traversin. Тапетите бяха на цветя, както и кувертюрата на леглото, макар и да беше в различен десен, подът беше от плочки теракота и беше хладен под краката им. Този път прозорецът им гледаше към огромна и квадратна тераса, скрита под виещите се лози, и всичко, което можеха да видят, беше килим от зеленина и по някой ъгъл от белите маси с вазите розов гераниум. Лара се извърна от прозореца и буквално се разтопи в прегръдките на Дан.

— Как може отново да изпитвам глад?

— За мен, искаш да кажеш?

Тя поклати глава. Не и този път.

— Не, умирам от глад. Имам нужда от студено розе и танци…

— Танци — Дан прие замислено изражение. — Хайде да попитаме собственика къде би трябвало да отидем, за да намерим всичко.

Лара взе душ, вдигна косата си нагоре, за да й е по-хладно, после облече пола от мека бяла материя и блуза без ръкави, която оголваше раменете й и позволяваше да се вижда диамантената огърлица.

Изгледа огърлицата със съмнение. Дали не беше време вече да я свали? Все пак, Бил нямаше да се върне, това беше повече от ясно. Нито пък тя щеше да се върне в брачния хомот. Не и сега, когато знаеше, че е влюбена в Дан. И все пак се колебаеше. Не можеше да го направи. Не още.

На терасата на хотела малките бели маси и столове вече бяха заети от гостите, всички с вид на истински французи, които им измърмориха любезно: „Bonsior m’sior, ’dame“, когато минаваха край масите им. Няколко от двойките имаха кученца, които се криеха под масите и въобще се държаха така, както обикновено се държат френските кучета. Лара вече беше разбрала, че повечето от френските хотели оказват същите грижи за кучетата, както и за собствениците им, като дори осигуряваха специална храна, ако е необходимо. Тя си помисли, че Декс би полудял от такова внимание. Той щеше да лае и да подскача наоколо и да създаде истинска бъркотия. И изведнъж много остро долови липсата му.

Отидоха в стария град, струпан около отбранителните съоръжения с изглед към красивия залив des Anges, малко рибарско селище, като излязло от нечии мечти, с палми и други, по-обикновени дървета, с прашни дворове, заспали павирани улици и централен площад. И там имаше кафенета по тротоарите и пране, висящо на макари от прозорците, и там се чуваха крясъците на морските птици и миришеше на море, и там сенките падаха по розовите фасади на къщите и слънцето блестеше по водите на Средиземно море.

Лара и Дан се опитваха да попият всичко направо с кожите си, за да могат, в дългите студени зимни нощи, далеч оттук, когато мъглата се издига от Тихия океан и пълзи нагоре, да кажат: „Помниш ли, когато… Спомняш ли си как въздухът галеше нежно кожата ни, колко мек беше, все едно че вървиш през кадифе? Спомняш ли си аромата на специалното бяло вино от хълмовете над Ница? Спомняш ли си малкото бистро, където хапнахме?“

По-късно отидоха до Жуан ле Пинс, който беше пълен контраст на Антиб. Автомобили „Ситроен“ и „Рено“, мотоциклети „Харли“ и „Кавазаки“, и обикновени велосипеди бяха паркирани по цялото протежение на плажната ивица. Шумни млади хора пресичаха непрекъснато шосето, като се смееха и махаха небрежно с ръка на минаващите коли, а от дузината дискотеки към нощното небе се издигаше силна музика.

Лара дръпна Дан в малък бар близо до плажа с дървен дансинг и таван от палмови греди, осветен от малки цветни лампички. Около стотина млади потни тела вибрираха от силната музика. Двамата едва успяха да намерят място в края на дансинга, прегърнаха се и започнаха да танцуват.

Зазвуча любовна песен. Беше изпълнение на Жан Биркин, която пееше „Je t’aime“ със сексапилен френски шепот. Песента беше стара и беше изпълнена от Жан преди години в памет на любовта й към Серж Гинсбург, мъжа, който бяха гледали по телевизията в Блоа, когато валеше дъжд. Сега Жан имаше пораснали дъщери, а Гинсбург беше мъртъв, но песента продължаваше да живее и да вдъхновява любовта на хиляди млади хора, които търсеха романтика под звездите на лазурния бряг.

Когато им омръзнаха горещината и тълпата, отидоха да гледат хепънинг на улицата близко до един открит кафе–бар, където пиха кафе и се държаха за ръце.

— Това беше един прекрасен ден! — Дан стисна ръката й малко по-силно.

— Да, беше — прошепна в отговор Лара, потънала в дълбините на сините му очи. Не й се искаше денят да свършва.

Много по-късно, докато лежаха сгушени в двойното легло, Дан чу шум в мрака на нощта. Отвори очи и се заслуша. Погледна Лара, която спеше, положила глава на сгъвката на ръката му. Дългата й коса покриваше почти напълно лицето й и той нежно я отстрани с длан.

— Лара — прошепна той, — ти чуваш ли го? Пее славей.

Тя се усмихна в съня си и се сгуши в рамото му, а той лежеше на възглавницата и слушаше песента на славея. Лара беше така невинна, та на него му се беше наложило да я научи как да обича. Сега тя беше негова и той мислеше да я обича свободно. Завинаги. И той разбра, че най-после е намерил онова, което е търсил.

На следващата сутрин станаха още със зората, защото не искаха да пропуснат нито миг от идващия ден. Всъщност нямаха търпение да го посрещнат. Отидоха до Антиб рано, за да се насладят на утринния пазар и да закусят. Спряха се пред една от сергиите, където продаваха пресни кифлички, пълни с ягодово сладко и покрити с тънък слой ванилов крем.

Паркът беше като съкровищница. Тук човек можеше да намери не само вкусни плодове, зеленчуци и цветя, но и огърлици от кристални зърна, елегантни блузи от лен, също като онези, които се продаваха и в Париж копринени панталони и меки блузи в ярки цветове. Имаше още тениски и обувки, сандали, колани и чанти и сламени шапки и шалчета. Лара с голяма радост купи по нещо за всяка от приятелките си, за децата си и за тези на Дан.

За миг беше забравила, че Хали и Трой не са деца на Дай, а негови брат и сестра. Беше забравила, поне веднъж, че Дан е толкова по-млад от нея. Някак си това вече не беше от значение. Във Франция те двамата бяха просто двойка влюбени.

Дан беше изчезнал някъде и правеше някакви свои загадъчни покупки. Изпълнена с нова смелост, Лара си купи много къса бяла пола с цепка, която знаеше, че щеше да стига до дупето й и щеше да изглежда страхотно в комбинация с дългите й загорели крака. Беше нещо много секси и още — нещо, което не се беше осмелявала да носи в „другия“ си живот — този на мисис Бил Луис.

Дан се върна. В ръце носеше кафява книжна кесия, но отказа да й каже какво е купил. Докато вървяха обратно към колата с всичките пакети, Лара започна да се пита как ще минат през митниците. Засмя се, но всъщност мислеше за нещата, купени в Париж, за кутиите с монограм на контеса Ажен, пълни със скариди, които бяха в колата още от поречието на Дордона. И за скъпите черни обувки, макар че, ако ги обуеше, служителите от митницата едва ли щяха да ги забележат.

По-късно се разходиха по прашните алеи на отбранителните съоръжения, като от време на време спираха, за да се насладят на зашеметяващата гледка на Залива на ангелите и на покритите с пясък склонове, които се спускаха в синьо-зеленото море, на кораловочервените покриви и на пастелните фасади на къщите, които блестяха под ярката слънчева светлина.

Малкият замък, който някога принадлежал на кралското семейство Грималди, сега беше музей, посветен на Пикасо. Да влезеш в неговите хладни коридори, беше като да пристъпиш в нов, много по-спокоен свят. Стените бяха високи и бели, а малките прозорци пропускаха само оскъдна и бледа светлина. Беше абсолютно безлюден и те разгледаха всичко, без да бързат, наслаждавайки се на хладината и на картините на Пикасо. После Лара настоя да отидат до Ница защото, според нея Дан трябваше да види пейзажа, който се разкривал пред прозорците на Матис и който той много пъти рисувал.

Всекидневният пазар на Cours Saleya тъкмо затваряше, но те успяха да хапнат пица с козе сирене, подправена с босилек и гарнирана със сочни домати, в препълнения кафе-бар и да погледат амбулантните търговци, които, измежду другите стоки, продаваха и цветята, с които градът беше известен: изобилие от карамфили и рози, чийто главозамайващ аромат се смесваше с аромата на socca, горещите и тънки палачинки, които се продаваха на сергиите на пазара, и сладката миризма на fraises de boys, малките диви ягоди. Неспособни да устоят на изкушението, те си купиха кутия ягоди и ги изядоха още на улицата. Лара си помисли, че да ядеш тези fraises de boys е, като да вдъхваш мускусен парфюм. Ароматът й превземаше всичките ти сетива, като навлизаше свободно през ноздрите и проникваше директно до мозъка. Очите на Лара се бяха ококорили от удоволствие.

От двете страни на крайбрежната променада des Anglaises, наименувана на англичаните, които били първите чужденци, дошли в тогава малкото пристанище, за да избягат от студените и мъгливи северни зими, изобилстваха палми и хотели, чиито фасади бяха украсени със сложни орнаменти. А долу малки вълни се разбиваха в дървения кей на брега. Изложбата на Матис се намираше в една вила горе на хълма, съвсем близо до театъра от времето на римляните. Изкачиха се до там, но вече беше затворено. И така, отегчени и преситени от градските удоволствия, те се върнаха в своето пасторално убежище и към пустия плаж.

Лара си помисли, доволна, че и този ден беше прекрасен. Поредният чудесен ден. Дан беше щастлив, тя беше щастлива. Бяха влюбени и само това имаше значение.

„Затишието, което винаги предшества бурята“, подло прекъсна мислите й заядливото гласче.

И макар тя още да не знаеше, този път то щеше да се окаже право.