Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (35)

Глава 35

Авиньон и ужасната кавга останаха зад тях. Бяха на прашния път. Заобиколиха град Кавалион в търсене на шосе №100, пътя, който щеше да ги отведе до Люберон, една от най-красивите местности в Прованс.

Прозорците на колата бяха отворени и пропускаха свободно горещия въздух и праха от garrigue, сухата гола земя, осеяна с масивни варовикови скали, които се издигаха и от двете страни на шосето. Големи билбордове с рекламата на супермаркети и кафета, на пансиони и заведения за бързо хранене разнообразяваха от време на време пейзажа, а Лара тъжно си мислеше, че не постигат кой знае какво. Гледката беше сива и безинтересна. И после Франция отново показа разнообразието си. Случи се същото чудо, което ги караше да вървят все напред и напред.

В далечината, гордо изправени на гола скала, се издигаха каменните постройки на средновековно село, в средата на което в небето се врязваше църковна камбанария. Силуетът му изпъкваше като рисунка, на която са увековечени историите за крал Артур.

Вниманието на Дан беше ангажирано с това да задминава бавно пъплещите трактори, както и огромните камиони и в същото време да се отстранява от пътя на бясно препускащите рокаджии, чиито мотори ревяха безумно и чиято цел в живота, изглежда, беше да изпреварват всекиго. Те обикновено изпреварваха неправилно и само на няколко инча от превозното средство. Той завъртя кормилото вляво и успя да мине току до колелата на огромен пикап, върху чието ремарке бяха натрупани щайги с пъпеши. Ароматът им изпълваше въздуха. После трябваше да внимава, за да не пропусне отбивката за Гордее. Минаха край няколко къщурки, боядисани в бяло, скупчени в подножието на хълм. Минаха и край малки лозя и край село Дез Бориес с неговите кръгли каменни овчарски колиби. Минаха и край малки ферми с крякащи гъски. В далечината се извисяваха зелените планини Люберон, а въздухът беше свеж и чист като пролетна река. Пчели жужаха в горещия въздух, който ухаеше приятно на лупина и лавандула. Клоните на палмите се вееха застрашително под напора на мистрала, а небето над главите им беше бледосиньо.

Лара попиваше всичко с очи. Главата й беше замаяна като от многобройни чаши вино. В чантата й имаше две книги: „Два града в Прованс“ от М. Ф. К. Фишър и „Село във Воклуз“ от Лорънс Уайли. Имаше намерение да ги прочете, докато пътуват на юг, но някак си не й остана време. Сега си обеща, че ще го направи. Всъщност канеше се да чете на глас на Дан, за да могат заедно да им се насладят. В книгата на Фишър се разказваше за млада американка с две малки деца, която иска да избяга от Съединените щати и от задушаващия я съпруг Лара се чудеше дали не търси в книгата сходство на историята със собствения си живот и отива да живее в Ексен-Прованс през петдесетте. Авторката описваше незабравими картини на персонажи и места — местни хора, художници, кафенета, църкви и пейзажи: говореше за това, какво е да си беден в чужда държава и пак да си способен да се радваш на изобилието от красота и култура, което, естествено, можеш да правиш и безплатно. А „Село във Воклуз“ беше жива история на отдавна отминалите времена, когато туристите още не били открили красотите и насладите на Прованс.

Вървяха бавно по тесните улички на Гордее, като се подхлъзваха по паветата, несвикнали с такава настилка, надничаха над ниски каменни стени и разглеждаха малките и тъмни магазинчета, в които се продаваха характерните за Прованс материи в слънчево жълто, кобалтово синьо и тъмночервено. Дан купи на Лара торбичка с ароматни билки, и Лара каза, че й мирише на лято. А тя му купи картичка на Гордее такъв, какъвто е бил, преди да го реставрират и хората да започнат да идват тук, за да си купят сувенири.

Доволни, те седнаха под чадърите на улично кафене на площад „До Шато“ и си поръчаха бутилка от местното розе и Salade nicoise.

Тук ритъмът на ежедневието определено беше по-бавен. Животът беше по-обикновен, далеч от забързаните мегаполиси, далеч от големите и изискани ресторанти и вечни магистрали. Все така очаровани един от друг, те отново се държаха за ръце. Слънцето стопляше бледите им кожи, последните напъни на мистрала повдигаха леко краищата на зелените чадъри и рошеха косата на Лара. Двамата вдъхваха аромата на чесън и розмарин, на пресен хляб и сладки сочни пъпеши.

— Ти ли ще го кажеш или аз? — запита тя с усмивка.

— Това — Дан махна с ръка, като да обхване всичко наоколо — е Прованс. Един свят, напълно различен от Франция, със своя собствена душа.

Лара се радваше, че той също го е усетил. Сега бяха повече от свързани. Бяха заедно. Лара и Дан срещу света и Бил Луис можеше да върви по дяволите, както и неговата любовница. Като си спомни мъдрите думи на Делия, Лара се запита откъде ли може да си купи високи обувки, символ на новопридобитата й независимост и, както се надяваше, на новооткритата й увереност в себе си като жена.

Продължиха да шофират през смълчаната и опустошена от вятъра провинция, чиито живи плетове бяха изпъстрени с пурпурни ириси, с брилянтно сини заешки уши и див жълт зановец. Малки черно — бели птички се стрелкаха бързо пред предното стъкло на колата, малки кафяви зайчета избягваха в последния момент сблъсъка с колелата им, а над белите скали кръжаха ястреби, дебнещи плячка.

Над древното селище Абие де Сенанк цареше мъртва тишина, доловима като духовното присъствие на монасите, които преди векове са живели и славили Господа тук. Сградите бяха съвсем прости, лишени от каквато и да било украса, а олтарите бяха излъскани до блясък от многото крака, които бяха минали през тях. Заобиколено от поля, пълни с лавандула, абатството беше като връщане в миналото към един по-тих и по-самовглъбен живот. Те седнаха за малко на каменните стъпала, за да може този мир да проникне и в техните души.

Когато се върнаха в Гордее, прекалено уморени, за да продължат, взеха стая в хотел „Ла Бастиде“.

Хотелът беше част от оригиналната каменна крепост, която беше направо издялана в скалата, с изглед към долината и виещия се път, по който се бяха изкачили дотук с малкото „Рено“. Отдалечени сякаш на милиони светлинни години от горещината навън, каменните фоайета и коридори действаха успокояващо и освежаващо. Тяхната стая беше с висок, подпрян с греди, таван, подът беше покрит с плочки, а стените бяха покрити с toile de jouey. Като вдигнаха щорите, пред очите им се разкри величествена гледка към долината, където във върховете на дърветата се събираха хиляди звезди, които блещукаха и сякаш пееха в здрача.

Лара въздъхна от удоволствие и се извърна от прозореца, за да попадне право в очакващите я прегръдки на Дан.

— Покрита съм с прах — запротестира тя между целувките му. — Сгорещена съм, потна съм…

— Обичам те и потна и бих могъл да ти простя факта, че си покрита с прах — сега той целуваше гърдите й и тя отметна глава назад със смях, напиращ в гърлото.

Защо, о, защо тя продължаваше да мисли, че правенето на любов е толкова сериозна работа? Защо не можеше още да свикне, че това е акт на радостта, че можеш и да се смееш, и да се наслаждаваш, докато го правиш? Защо да не могат и да се посмеят заедно, докато правят любов?

Голямото легло беше истинска глезотия. Никакво скърцане на пружини тук, само огромни и меки пухени възглавници и изгладени бели чаршафи, където да положат сгорещените си тела, макар че на Лара пак й трябваха една–две минути да се пита тревожно дали той няма да усети с ръцете си няколкото килограма, които беше прибавила към теглото си. Тя самата беше сигурна, че е наддала най-малко пет паунда.

Но Дан не възразяваше, той харесваше нейната закръгленост, гладката й кожа, дългите й крайници и мекотата на плътта й, когато заровеше лице в нея. Ръцете му бяха под нея и я повдигаха към устата му и слабият екзотичен аромат, който лъхаше от нея, беше единственото, което имаше значение за сетивата му в момента. И завинаги щеше да бъде така… Тя заизвива тяло като змия под езика му и го притисна по-близо до себе си, издигна се до зашеметяващи висини, после започна да вика от удоволствие, а после почти изплака: „Не, не повече, не, достатъчно… Не бих могла да понеса още.“ И после той я завладя и отново я направи своя.

Мисълта за онези допълнителни килограми не накара Лара да се откаже от вечерята в сводестата трапезария, която през дванайсети век е била мазе. На каменните стени бяха закачени свещници и свещите бяха единствените осветителни тела, на масите имаше дълбоки тъмносини вази, пълни с жълти рози, както и малки amuses bouches, които изкушаваха апетита. Беше хладно и изискано, но удобно, както и много оживено. Много от вечерящите имаха онзи лъскав парижки вид, бяха облечени скъпо, в дрехи, които смятаха за подходящи за la campagne — бели или черни копринени тоалети, толкова строги колкото и японското хайку. От време на време проблясваха задължителните диаманти. Имаше и туристи като тях самите, които се оглеждаха с еднакъв удивен израз, като да се бяха приземили в непознат свят, който може би, но само може би, щеше да се окаже раят.

Тази вечер Лара изглеждаше напълно различна от тъжната и неуверена в себе си жена, каквато беше в Кармел. Носеше дългата си тъмна коса пусната свободно в целия й блясък, както не правеше преди, защото мислеше, че е прекалено младежко. Имаше някакво специално излъчване у нея, нова увереност. Изглеждаше като жена, която току-що е била задоволена добре.

Така беше направила и младата жена, която седеше на съседната маса, помисли си Лара, докато я оглеждаше. Скромна, беше първото определение, което й хрумна. Силно изразен нос, прекалено квадратна брадичка, къса тъмна коса, малки кръгли очила. Но тримата мъже, които бяха с нея, бяха явно подвластни на магията й. Следяха с жив интерес всяка нейна дума, а усмивката й озаряваше цялата стая.

Външният вид на момичето не е толкова важен, осъзна Лара внезапно. Носът е просто нейният нос, брадичката — нейната брадичка, но нейната самоувереност и женственост не можеха да бъдат поставени под въпрос. Чарът също беше изцяло неин собствен. Лара я наблюдаваше с известна завист.

— Виждаш ли я как омагьосва всичките тези мъже? — прошепна тя на Дан. — Магията й направо ги покорява.

— Тя е вещица. Като теб — съгласи се той и целуна дланта й, а Лара се усмихна, защото никога преди не беше мислила за себе си като за вещица. Това не беше Лара Луис, която тя познаваше, или, най-малкото, не беше старата Лара Луис — жената, която беше преди.

Дан поръча от местното розе и малки купички с някакъв сос и натрошени хапки, който, според Лара, беше достоен да умреш за него. Харесаха го толкова много, че си поръчаха още два пъти допълнително. После ядоха и от местното агнешко, отгледано по хълмовете на Систерон. Малките мазни хапки бяха обилно подправени с чесън и бяха розови като залеза, но два пъти по-нежни от него, сервирани с гладко и вкусно картофено пюре, щедро подправено с бито краве масло — толкова подобно на крем и мазно, както би могла да го приготви само нечия баба. После идваше ред на поднос от местни сирена, както и по чаша от ароматното и подправено местно вино.

След това те се разходиха и се върнаха пеш до хотела, където седнаха в кафенето, което сякаш датираше от Ренесанса, за да изпият по чашка хубаво силно кафе направо под звездите, които блестяха много по-ярко от диамантите на елегантните парижани. Мистралът си беше отишъл, оставил след себе си само лек бриз, който приятно рошеше дългата коса на Лара. Отвсякъде долиташе приятният приглушен говор на множество гласове: местният провански диалект, бързото парижко бърборене, високите и пронизителни гласове на британките и гърленият смях на немците. Те всички бяха свят, далеч от реалността, намираха се в кралство, далеч по-вълшебно от Дисниленд.

Неспособен да повярва, че наистина се намира на това място, Дан каза:

— Не трябваше ли да съм в Монтерей и да строя? Или пък не трябваше ли да издигам ранчо в Кармел?

Нима това тук наистина е истинско?

— Мога да те ощипя, ако искаш — Лара се засмя, но прекрасно го разбираше. Това село, разположено на върха на хълма, беше толкова далеч от тяхната реалност, от всекидневния живот и работата на Дан, от нейната самота в Сан Франциско и чувството, че е изгубена, че сякаш наистина обещаваше ново начало.

Разхождаха се в нощта. Толкова лесно беше да се разговаря с Дан, той те слушаше с внимание, опитваше се да те разбере и мислите просто излитаха от устните ти. Неща, за които дори не се беше сещала от години, но които все още тормозеха подсъзнанието й. Като например как беше обожавала баща си, и мъката и отчаянието, които беше изпитала, когато той почина внезапно от рак на белите дробове, когато тя беше едва на шестнайсет. За майка й, която се беше омъжила отново и беше отишла да живее във Флорида, като остави Лара, току-що омъжена и тя, без човек, който би могъл да й даде съвет и да й окаже помощ в отглеждането на децата. Каза му също, че по онова време не е знаела почти нищо за секса, освен онова, което беше прочела или научила от момичетата. Каза му, че никога не е познавала, в библейския смисъл на думата, никого, освен Бил, не беше изпитала радостни тръпки — онези, за които й беше разказвала Делия.

— На нито една от нас майката не си беше направила труда да разкаже за секса — каза му тя. — В нашето предградие не се смяташе за прилично да говориш на тази тема.

Разказа му и за това, какви са сега чувствата й по отношение на дома й, на децата й, какви са страховете и надеждите й за тях. Малко по малко, му разказа целия си живот.

И тази нощ спаха, както и през другите, с преплетени тела, като че ли голямото легло им беше прекалено малко, с вдигнати щори и широко разтворени към звездната нощ и хладния бриз прозорци. А Лара сънува сънища за слънчева светлина, за вино и за любов.

Лара отмени останалите им резервации и започна съзнателно да избягва хотелите, където беше отсядала с Бил, твърдо решена да остави и него, и общия им живот зад гърба си. На следващия ден се спуснаха от хълма и след като пътуваха известно време и два пъти завиха в грешната посока, се озоваха в малко селце — просто няколко къщи и няколко хамбара, разпръснати около тесния път. Табелката им казваше, че се намират в Джукас, и любопитни, те проследиха друга поредица от табелки, която ги заведе до Мас дез Хербес Бланч.

Когато откриха сградата, се оказа, че това е малка ферма, боядисана в меден цвят и наскоро превърната в хотел. Тя се беше сгушила в околния пейзаж и се сливаше така пълно с него, та на човек му се струваше, че е израснала от него. Покривът беше покрит с теракота и образуваше множество ъгли, а терасата гледаше към тъмносин дълбок плувен басейн и подобни на парк земи, където растяха някои причудливи растения, бели треви, които даваха и наименованието на хотела.

Лара разопакова багажа за първи път, откакто бяха напуснали Париж, сложи на закачалка смачканите дрехи, изпрати някои от нещата в пералното, а други изглади, така че да могат да бъдат отново опаковани и смачкани. После започна да избира дрехите, които щеше да облече вечерта. Да бъдеш непрекъснато на път, имаше както своите недостатъци, така и своите преимущества.

После отидоха до близкото градче Апт. Сутрешният пазар беше все още в разгара си и те веднага се изгубиха сред ароматите на Прованс: вечния аромат на розмарин, тамян и мента, острия аромат на многобройните видове маслини и сладкия на пъпеши, смесен с изкусителната миризма, която идваше от близката пицария. Купиха пъпеш и го изядоха веднага, макар сокът да се стичаше по брадичките им, и гледаха как местните жени избират внимателно зеленчуците за трапезата си. Кошница с кафяви яйца на точки беше изложена на съседната сергия до кокошки и крякащи патици и над всичко това се носеше пикантният аромат на сирене — овче и козе и други видове, които изглеждаха така, сякаш бяха произведени преди стотици години — твърди, черни и напукани. Имаше и току-що откъснати пресни марули и червени домати, огромни репички и малки пурпурни патладжани, както и тлъсти червени пиперки. Ароматът на сочни свински пържоли, ги изкуши да опитат. Бяха вкусни и крехки. Прекалено вкусен беше и пресният хляб.

В средновековното каменно село Бонио наеха велосипеди и каски и отидоха, старателно натискайки педалите, до зеленото подножие на планината Люберон.

Лара изпитваше силни болки в прасците, а слънцето изгаряше кожата й и тя се смъмри, че не е сложила слънцезащитен крем. Най-накрая, сгорещени и изпотени, изтощени и изгорели от слънцето, те оставиха велосипедите под сянката на един дъб и се излегнаха направо на земята.

Тя нададе стон с разперени встрани ръце:

— Защо въобще предложих това? Не съм правила никакви упражнения повече от година.

Дан също лежеше по гръб, но беше подложил ръце под главата си.

— Гледай на нещата по следния начин: връщането ще бъде лесно, защото ще се спускаме само надолу.

Той масажира глезените й, докато тя не можеше да търпи повече, после целуна порозовелите й от слънцето колене и й помогна да се изправи на крака.

Главозамайващата миризма на див тамян се носеше изпод нозете им и ги последва дори когато навлязоха дълбоко в гората. След малко се спряха и застанаха, хванати за ръце, заслушани в тишината. Извисяващите се над главите им клони пропускаха като през филтър слънчевата светлина. Чувстваха се така, сякаш се намират в чудновата открита катедрала. Постепенно доловиха и звуците на живота: шумоленето на малко животинче в гъсталака, плясъка на невидими криле, пеенето на птица и, някъде в далечината, лаенето на куче. И двамата се съгласиха, готови да изпаднат в благоговение, че това тук прилича на вълшебното царство.

Но когато най-после се върнаха на мястото, където бяха оставили велосипедите си, се върнаха в реалността грубо и разтърсващо. Велосипедите бяха изчезнали.

— Откраднали са ги — каза Дан с въздишка.

— И какво ще правим сега? — Лара подръпваше шортите си надолу, сгорещена и потна и, както можеше да се предполага, отново гладна.

— Познай — каза Дан. Хвана я за ръката и започнаха да се спускат по стръмния склон. Когато стигнаха шосето, се огледаха наляво и надясно. Пътят беше пуст като игрище за футбол през зимата.

— По-добре да вървим — каза Дан. — И ако видим кола, да я спрем.

— Искаш да кажеш, че ще пътуваме на стоп? — Лара беше като зашеметена, защото предупреждаваше дъщеря си никога да не го прави.

— А какво друго предлагаш? Да извадя клетъчния си телефон и да извикам такси? Хайде, Лара, разбира се, че ще пътуваме на автостоп. И ще е по-добре, ако се помолиш по-скоро да видим кола, защото пътят до Менербес е много дълъг.

Лара закрачи тежко по пътя с наведена глава, ядосана на себе си, че е била достатъчно наивна да остави велосипедите незаключени. Никога не би постъпила така в Калифорния.

Беше онзи магически час между дванайсет и два, когато целият Прованс обядва или спи следобеден сън. Тя не познаваше нито един разумен фермер или бизнесмен, който би шофирал в това време на денонощието. Всички щяха да бъдат в местния ресторант да хапват от специалитета на деня, който да преглъщат с бутилка червено вино от местната реколта. Слънцето беше в разгара си и прежуряше, затова тя си сложи сламената шапка. Много й се искаше да беше облякла риза с дълги ръкави вместо късото потниче.

— По кой път? — запита Дан, когато стигнаха до поредното разклонение.

Лара не беше придобила усещане за посоки и чувство за ориентация в тези няколко дни, в които беше във ваканция.

— Надясно — каза обаче доста уверено и двамата се озоваха на също такова прашно и безлюдно бяло шосе.

— Хайде, Лара — тя беше намалила крачка и Дан я караше да ускори темпото. — Никога няма да стигнем, ако се движим с такава скорост.

Лара си мислеше, че пътят й изглежда странно познат, но пък, от друга страна, всички селски пътища си приличат. Поне на нея й се струваше така. И все пак този й изглеждаше досущ като онзи, по който бяха шофирали с Бил, докато търсеха малкия ресторант, за който той беше чувал само ласкави неща и, както обикновено, беше решен на всяка цена да открие. Такъв беше Бил, бавен и упорит като Декстър, никога не се отказваше.

„Особено когато се касае за спасяване на детски живот, напомни й внезапно вътрешният глас. Никога не се отказва и от децата, както знаеш. И точно затова е велик лекар.“

Вярно е, призна тя мълчаливо. Макар да не беше чак толкова добър баща за собствените си деца. Но пък, от друга страна, те никога не се бяха разболявали, поне не сериозно.

Потънала в мислите си, не беше забелязала, че пътят се е стеснил и е станал по-неравен. Не и докато не се спъна в някаква буца.

— Оу! Погледни какво направих! — извика тя, изненадана да открие, че е седнала в канавката.

Дан побърза да й помогне.

— Добре ли си?

Тя се отпусна върху ударения крак, опита дали той ще издържи теглото й, после рязко седна отново. Дяволски болеше.

— Мисля, че трябва да съм го изкълчила — гледаше със съмнение стъпалото, което изглеждаше прекалено голямо за маратонката. — Съжалявам — добави, като вдигна поглед към Дан.

— Какво искаш да кажеш? Аз съм този, който съжалява. Защото ти си тази, която е наранена. Виж, със сигурност няма да можеш да стъпваш на този крак.

Ще отида и ще взема колата. А ти просто ще седиш тук и ще ме чакаш.

Помогна й да се премести в сянката на близкия дъб.

— Поне не си на слънце — каза той и я погали по главата, сякаш беше дете. — Не се тревожи, скъпа, ще се върна още преди да си усетила, че ме няма.

— Преди да съм преброила до десет? — запита тя с усмивка, защото си спомни как обещаваше същото на своите деца, когато бяха малки и им се струваше, че числото десет е на цяла вечност разстояние. Като например сега.

Дан се изправи, скръсти ръце и сведе поглед към нея.

— Преди да си усетила, че ме няма — обеща той.

После я целуна по вдигнатото към него лице и затича по окъпания в слънце път.

Когато той изчезна от погледа й, Лара си спомни за конвейера за багаж с номер 22 на летище „Шарл де Гол“. Всеки път, когато той изчезваше така, тя нервно се надяваше, че това няма да е поредното дежа ву. Отново.

Май ще се окаже повторение на „Тур д’Аржен“, само че този път ще бъда с подут и насинен крак вместо с обувки от гущерова кожа и с прекалено високи токчета.

Заоглежда мрачно крака си и се запита какво би направил в такава ситуация нейният съпруг, лекарят. Загледа се в долината долу, цялата покрита с избуяла зеленина. „Не беше ли това пътят, по който минахте и с Бил? — гласът я изненада. — Спомняш ли си полето, покрито с макове?“

И незабавно се пренесе в миналото.